Докато цялата държава трепетно и тържествено се готви да отпразнува с фанфари „25 години свобода“, в Русе цари някаква странна тишина.
Тишината е леко обезпокоителна - за да не кажем, че е тревожна. Защото това поражда невесели мисли или най-малкото - догадки в търсене на отговор на въпроса защо. Защо мълчи градът, който роди първите „преддемократични“ протести, който първи даде воля на сподавените недоволства, който първи показа, че в добре нагънатите дипли на социалистическото безмълвие се заражда гражданско общество...
Наистина, 25 години не са никак малко време. За толкова години едно дете се ражда, пораства, играе на стъклени топчета, спъва се, пада, изправя се, преживява влюбвания и раздели, съчинява романтични стихотворения, обича и мрази винаги като за последен път, отрича се от родителите си, които нищо не разбират, бунтува се... И към двадесет и петата си година обикновено прави избор. Някои избират „разумните решения“, които дори и да не изглеждат чисти и красиви, им осигуряват хляба, сиренето, бензина за колата, почивката на плажа през лятото и на ски през зимата, с други думи - прагматичната доходоносна хранилка. Други /значително по-малко/ остават бунтари, като поемат риска от време на време да събират коси пренебрежителни погледи и репликите от рода „Остави го този несретник“. Те трупат горчилка от предателства, от несбъднати илюзии и измени и отказват да разберат какво кога и защо се е случило.
Кой днес и как си спомня еуфоричните настроения в Русе отпреди четвърт век
когато новината за това, че „другарят Тодор Живков“ е свален на пленум на ЦК на БКП и че това слага край на продължилия десетилетия комунистически режим в България? Да се каже, че никой не е очаквал това, би било пресилено. От средата на 80-те години, когато в тогавашния СССР започнаха да се сменят /по чисто биологични причини/ първите държавни и партийни ръководители, излезе анекдот, с удоволствие разказван у нас на път и на кръстопът. Анекдотът гласеше, че уж съветските другари рекли на другаря Тодор Живков: „Гледай сега, ние на толкова погребения вече те каним, ти няма ли да ни върнеш жеста?!“. И все пак, новината, влетяла в домовете ни на 10 ноември 1989 година вечерта, предизвика шок. А след това се отприщи еуфорията.
Стотици мъже и жени, които години наред очакваха нещо такова да се случи, първо плахо „проверяваха“ дали е истина. И след това започнаха да излизат навън и да припознават съмишленици.
Успоредно с това шумната си радост от започналото обновление заизказваха хиляди знайни и незнайни дисиденти и демократи по душа, които дотогава ловко бяха прикривали десните си убеждения, като за по-сигурно и убедително използваха като прикритие различни партийни и комсомолски позиции. Тъкмо те най-сръчно
уловиха в полет синия феникс и не се пуснаха от опашката му
чак докато перушините му не се оскубаха окончателно. Но това е друга тема. Сега думата ни е за радостното оживление, за предчувствието за свобода, за глътката надежда, която опияни цял един народ. До степен, че изведнъж в кипналата като младо вино София се появи 19-годишна девойка от Видин, която тутакси беше наречена „Детето на Демокрацията“; свещеник, завършил ядрена физика в съветското градче Дубна, когото и свои, и чужди нарекоха Фори Светулката; на площада излязоха университетските преподаватели по философия от Софийския университет, които месеци преди това бяха разбунили свои студенти и заради това бяха изпаднали в немилост.
Русенецът Любомир Собаджиев, който беше излежал своите затворнически години, се превърна в едно от знамената на внезапно победилата революция. И позиционира Движението за граждански инициативи в София на „Дондуков“, където денем и нощем прииждаше народ.
След първите многогласи митинги и в столицата, и в цялата страна, в това число и в Русе, и в града на Дунава бе учреден Съюз на демократичните сили.
СДС учредихме в Клуба на дейците на културата
разказва отец Стефан Стефанов. Протоколът, който той пази, гласи, че на 21 декември 1989 г. Съюзът на демократичните сили в Русе е основан от пет формации. Това са БЗНС „Никола Петков“, който се представлява от Тодор Цанев /след смяната на комунистическата управа и преди първите местни избори назначен за временен кмет на Русе/, Крум Хорозов и покойния вече Георги Джоджев /да не се бърка с избрания по-късно депутат със същото име/; Гражданският клуб за гласност и демокрация - Стайко Варамезов, Кирил Енчев /днес също покойник/ и Марко Тодоров /уважавания университетски преподавател, по-късно министър на образованието и ректор на Русенския университет/; Движението за граждански инициативи - Любомир Първанов, Румен Максимов и Кирил Блъсков; Комитета за защита на религиозните права, свобода на съвестта и опазване на духовните ценности - Асен Тасев /по-сетнешен кмет на Русе/, о.Стефан Стефанов и Велико Михайлов; Независимото сдружение „Екогласност“ - Венелин Томов, Свобода Стефанова /известна по-късно като депутатка с чепат изказ, днес живее в София/ и Даниел Джумалийски /днес собственик на чорапена фабрика и известен перкусионист, милеещ за възраждането на джаза в града/.
За първи председател на СДС в Русе е избран Марко Тодоров
След учредяването се събрахме в къщата срещу КДК, където и след това провеждахме много сбирки, за да изберем председател, разказва о.Стефан. Дебатите са оживени и разкрепостени - характерен белег за всичко, което се случваше в онези години. След като учредителите гласували три пъти и не успели да изберат лидер, доц.Тодоров обявил: „Ако и при следващото гласуване не успеем да изберем, аз си тръгвам“. Станало така, че на четвъртото гласуване бил избран самият той.
Беше изключително точен и коректен председател, перфектно водеше заседанията, спомня си отец Стефан.
След като Марко Тодоров става народен представител във Великото народно събрание, за председател е избран Тодор Цанев. Трети лидер е представителят в Русе на Българската социалдемократическа партия на д-р Петър Дертлиев - Стефан Гунчев. Четвърти поред председател става о.Стефан.
Междувременно от общината дават помещение за клуб на СДС - на ул.“Петко Д.Петков“.
„Беше един стар магазин, в средата на пода зееше огромна дупка. Но нищо не беше в състояние да спре ентусиазма и вдъхновението ни. Кирил Блъсков организира ремонта на помещението. Постоянно беше пълно с хора, които идваха, разговаряха, обсъждаха, спореха. Обстановката беше мизерна, но в клуба кипеше живот. Дори едни
млади седесари решиха именно там да отпразнуват сватбата си
спомня си о.Стефан.
Пак по това време създадохме Форума за демократично възраждане на Русе, разказва историкът Йордан Борисов, лидер на БЗНС, който беше областен управител в периода 1999-2001 г. Ентусиазмът и окрилението действително бяха доминанта в поведението на много хора, често с различия във възгледите и политическата ориентация, припомня той. Във Форума учредители са били покойният вече Йордан де Мео /който е и лидер на СДС през бурните години на свалянето на Жан Виденов от власт, по време на протестите, преминали под знака „Кой не скача, е червен“/, сегашният шеф на русенския Червен кръст, писателят, бивш директор на РТВЦ-Русе и бивш депутат Руденко Йорданов, художникът Иван Токаджиев /директор на БНТ 1995-1997 г. и зам.-министър на културата 2005-2009 г./, поетесата Иглика Пеева, журналистът тогава, днес бизнесмен Симеон Вацов и други. Искахме да обединим усилията на интелектуалците в Русе и да направим нещо по-добро, казва Йордан Борисов.
В кипежа на началните години на промените след първите обединителни пориви някак неусетно започват процесите на разцепления и разделения. Под напора на софийските боричкания и стремежи за лидерство в Русе също по най-невъобразими начини се преплитат и усукват екологични и неолиберални възгледи, социалдемокрацията започва да се цепи на трески, лявото ту се клонира, ту се бетонира в демонстративно единство.
Някъде по това време периодът на игра на стъклени топчета и първите любови приключи и за СДС. Появиха се значително по-трезвомислещи седесари, за които процентите от раздържавяването на едно или друго предприятие блещукаха далеч по-ярко от синята идея. Напразно отишлият си от този свят,
вездесъщият Николай Чуканов подкокоросваше ту едни, ту други
симпатизанти да задават „коварни“ въпроси на този или онзи мераклия за лидер. Все по-отчетливо ясно ставаше, че русенските следовници на лъвчето, свило двата пръста на лапата си, предпочитат да приемат безропотно директивата „отгоре“, вместо да отстояват достойнството на организацията си...
За да се стигне до днес, когато на пръсти могат да се преброят русенците, които знаят как се казва лидерът на тази или онази партия. Боричкането за място в листата, респективно за влизане в парламента или за престижен и добре платен пост е изличило принципи и достойнство. През зимата на 1997-а хиляди русенци с труд балансираха по заледената „Борисова“, за да стигнат от Централна гара до площада пред Съдебната палата - за да запалят чучелото на тогавашния премиер Жан Виденов. Днес най-многолюдният митинг събира стотина-двеста души - и то най-вече заради безплатната певица и раздаваните запалки, тениски и бонбони.
Иначе казано, май за тези 25 години някогашните ентусиасти изживяха всичко - от поникването на зъби през влюбванията и отричанията до избора:
сита хранилка или честна несрета.
Не съжалявам за нищо, казва Йордан Борисов и продължава: „Имам чувството, че съм част от голямата история, от нещо, което се простира отвъд границите на моя собствен живот. Това е много хубаво чувство, има особен кураж в него“. Според него не бива да се забравят някои истини, които някак избледняват в съзнанието. „Как живеехме при социализма? Та ние не можехме да пътуваме свободно - като казвам сега на моите студенти, че задграничните ни паспорти бяха в милицията и за да отидем до Румъния, трябваше да запълваме огромен поменик с данни, те не вярват“, казва Борисов. Но напомня и друго: че по пътя на свободата не са малко и подменените стойности, както и подминатите действия. И обяснява: „Навремето наши съидейници дежуреха по цели нощи, за да получим бюлетината със съответен цвят - зелена, червена, синя, оранжева. Никой не си е и помислял, че е възможно или допустимо да се купуват гласове или да се подменя вотът. Това започна плахо при правителството на Беров, а сега вече е норма“. Помня, че във Великото народно събрание през 1990 г. имаше интелектуалци като Йордан Радичков, Радой Ралин, Петър Слабаков, Валери Петров - няма да забравя как поетът призоваваше:
„Ама защо трябва да се караме, когато можем да бъдем по-добри!...“
възкликва с горчивина русенецът.
Можем ли да бъдем по-добри? А трябва ли? Къде се погубиха думи и понятия като „достойнство“, „чест“, „честност“? Защо забравихме страшната дума „поквара“, натикахме я обратно в Речника на Братя Данчови и си затваряме очите, за да не виждаме, че макар и думата да я няма, нейната същина е отровила душите ни?
Къде да търсим отговорите на тези въпроси, които засядат като песъчинка в окото? Дали в тържествените церемонии в София, които минават под егидата на президента Плевнелиев /впрочем, самият той е бил 26-годишен през бурната 1989-а, през 1990 създава успешна строителна фирма, през 1994 г. създава втора/?
Или в мълчанието на Русе на 25-годишнината от „свободата“?
Впрочем, може би русенските демократи се канят да отбележат четвъртвековния си празник на „своята дата“ - 21 декември? Да се надяваме, че е така. А дали наистина ще го направят и кои ще се съберат и какво имат да си кажат - ще видим след месец и половина.