Малцина са тези, които знаят какво означава да празнуваш 103-тия си рожден ден. За другите този период е добре да бъде сравняван с известни от историята периоди, за да се измери и да е по-разбираем.
Да кажем така - за век и три години отгоре страната два пъти преживява царското време - веднъж на монарсите Фердинанд І и Борис ІІІ и веднъж на царя премиер Симеон Сакскобургготски. Преминава през две войни. Посреща и изпраща 49 министър-председатели, един от друг по-щедро обещаващи по-добър живот, както и 57 правителства с какви ли не цветове и програми.
Звучи като кратък курс по история, но всичко това се е случило пред очите на Петър Душков Петров
докато е работил вкъщи, на нивата в горнооряховското село Горски Сеновец и откакто кара старините си в Русе.
„Няма тайни, няма рецепти. Голяма работа и движение и зиме, и лете - тъй вървяха годините. Шивач съм бил, градинар съм бил, пчелар съм и не съм се спирал. През ръката ми е минала сеитба, жътва, вършитба - всичко на полето. Животът ми мина в тревоги и работа“, разказва мъжът, който на 26 юни навърши своите 103 години и започна да пълни поредната 104-та година от живота си.
На празника у дома на дъщеря му се бяха събрали роднини, общински служители с традиционен подарък като за дълголетник и представители на организацията на ветераните от войната.
В последната фаза на Втората световна война, през пролетта на 1944 г. мъжете от цялата страна са мобилизирани за пореден път. България все още е на страната на Германия и правителствата се опитват да балансират между дипломация и фактите - ясно е за всички, че победата вече крачи заедно със Съветската армия.
При последната мобилизация в русенското подразделение на 25-то противовъздушно отделение попада и запаснякът Петър от Горски Сеновец
„Четири-пет месеца изкарахме тук и ни изпратиха в Македония. Когато стигнахме границата, командирът каза, че има вероятност да нападнат влака, затова да имаме готовност да се отбраняваме. Всеки беше настръхнал, но слава Богу, не се случиха такива работи“, разказва войникът, който тогава е бил мъж на 33 с жена и дете у дома. Неговата част я локализират близо до Скопие и войниците са настанени на палатки.
„През това време се смени правителството на Багрянов и айде към България. В Македония тъй ни издокараха, че да си дойдем пеша. Четири дена сме вървeли пеш. И отподире някой викне „Бягайте, че германците пристигат!“ и 90 километра се страхувах къде ще ми останат кокалите“, спомня си дядо Петър.
Въпреки че пред очите му България е преминала през всякакво управление, нито веднъж не се изкушава да стане член на която и да е партия.
„С такива работи не съм се занимавал.
Към нашия край беше лошо - и едните бият, и другите бият
Дойде ли икиндия, всички се заключвахме по къщите и не се обаждахме, за да не влизат да тършуват. Партизани бяха идвали в селото, що народ избиха, ама и тяхното време мина“, прелиства наум историята на страната, селото и живота си столетникът.
Категоричен е, че българите са живели най-добре преди войната и идването на комунистите. „Имахме право на частно - когато ни скимне отивахме на работа, жънехме си, копаехме си и всичко си беше за нас“, обобщава дядо Петър.
Не че им е било леко - напротив. Били са три деца - две момчета и едно момиче, когато умира баща им. Това се случва през 1918 г., по време на Първата световна война, когато Душко от Горски Сеновец заболява от малария на фронта. Не могат да го спасят и той оставя вдовица с три деца. Още от ранните си години и тримата са на нивата, а като се приберат, къщната работа е достатъчна за всички. „Голямо блъскане беше, но оцеляхме“, казва Петър Петров.
И неговия живот, както и на родителите му, преминава само в родното село.
Там ходи на училище, от там си взема булка, там се радва на дъщеря, там работи и там му е тревогата и сега
„До четвърто отделение съм пял в църковния хор. Дойде попът, прослуша ни и ни задели една групичка да пеем. После имаше земетресение и църквата се събори. След това откраднаха камбаната и нас ни преместиха да пеем в читалището. След войната времето такова беше, че ходим на работа на нивата, после като стана ТКЗС-то, и трактор подкарах, сменях коне, цял ден сме се убили, а вечерта бригадирът идва и казва „Ще ходите на спявка тая вечер!“. И докато му кажа, че съм изморен и няма да отида, той ми отговаря „Ти няма да дойдеш, ама ще дойде време да плачеш!“. Дъщеря ми изкарваше класовете и ме беше страх за нея. Знаех какви неща стават и не смеехме да шаваме, разказва творческата самодейност в Горски Сеновец певецът Петър.
Всъщност той
и досега си спомня всички думи в куплетите на любовната песен „Пред изгрев слънце край реката“
Докато рецитира стиховете в песента, очите на столетника се пълнят със сълзи.
„Мъчно ми е за жена ми, за село, за роднините ми - всички си отидоха, а в село къщата предрешиха и разграбиха, църквата съборена стои - разруха пълна“, обяснява вълнението си той. Със съпругата си Койка живели щастливо 72 години, но Господ я повикал в Рая на 27 март 2008 година. Била хубава и всичко й прилягало - гости да посрещне, къщата да върти, в градината не спирала. С много обич отгледали единствената си дъщеря Дешка, при която сега столетният баща намира грижа и топлина.
„Тъй се навърза животът, че трябваше да дойда при дъщерята. Стана вече 6-7 години съм тука. Мислех, че като в по-голям град, ще има хора на моята възраст, ама няма твърде. Питам ги „Къде са наборите, избихте ли ги, какво стана?“, а те се смеят. И аз не съм се надявал, че ще ги живея тези години и ми става все по-трудно. Като стане два часа наобед, слизам пред блока, виждаме се с приятели - всичките пенсионери, но с по 30-40 години по-млади от мене. За мен са млади хора и дружа с тях“, казва старецът, чиито години друг в Русе още не е достигнал.
За всички гости на рождения му ден беше невероятно да научат, че той
няма дори рецептурна книжка - не му се налага
На тази възраст не страда от коварни и упорити болести, макар да се оплаква от болки в краката и намалено зрение.
Освен рецептурна книжка дядо Петър няма и секрети за дълголетието си. Признава, че обича да похапва всичко - плодове, зеленчуци, месо всякакво и много мед. Никога не е злоупотребявал с алкохол и не е пушил. „Не се отказвам само от сладкишите и бозата“, признава той.
За 103-те си години дядо Петър е убеден, че „Животът е хубав, но не е хубаво да оставаш сам“. Трудно му е, въздиша отвреме на време, но се шегува, че може да дочака и следващото Световно по футбол през 2018 година в Москва.