Колко са българите, които са се срещали с английската кралица? А от тези, които са имали честта да я видят очи в очи или са имали шанса да говорят с нея на една маса? Отговорът е прост - това са много, много малко хора. Един от тях е Трифон Кънчев. Запалените почитатели на бокса със сигурност го познават като старши треньора на „Дунав“-Русе. Но пред Нейно Величество той се представя не от името на русенския отбор, а като старши треньор на националния тим на Танзания.
Годината е 1982-а. Мястото е Австралия, Бризбейн, а поводът - Общобританските игри. Спортното събитие се провежда под патронажа на английската кралица и в чест на участниците тя организира парти за ръководителите на отборите. Така мистър Кънчев получава покана с личния подпис на Елизабет Втора. Специални лимузини откарват гостите до мястото на събитието - величествен замък. Първият шок за българина е красивата зелена морава. Не за друго, а защото тя се оказва... килим. Вторият са красивите високи и руси мъже, които разнасят хапки и питиета. Кой би помислил, че „сервитьорите“ са офицери от австралийската флота?! После, разбира се, идва ред на Техни Величества Елизабет и Филип. Тук вече е спорно кой от кого е по-шокиран. Както изисква протоколът, кралското семейство посреща гостите и разговаря с тях. Идва ред и на Трифон Кънчев да се срещне с Нейно Величество. Кралицата припознава в треньора, чиито боксьори са спечелили два бронзови медала, свой поданик - все пак Танзания е била английска колония - и любезно му казва: „Радвам се, че вие сте в Танзания, за да оправите бокса там.“ 
„Не, Ваше Величество, дойдох да оправя бокса, с който бившият треньор от Англия не успя да се справи“
гордо отвръща българинът. Аристократично Елизабет Втора отминава с усмивка неловката ситуация, но малко по-късно деликатно с типичната британска ирония успява да отиграе топката.
„Всички сме седнали на масата, аз през един стол от кралицата. Забелязвам, че пуши, и й предлагам от моето българско „Марлборо“. Кралицата посяга, но се отказва, виждам, че по бялата хартия е избило леко жълтеникаво петънце, а тя само казва: „Мистър, само английските цигари „Дънхил“ никъде в света не се променят.“
Какво да кажа, фино, типично по английски ме закова на място, признава си русенецът, като изрично отбелязва, че тъмните петънца по цигарите се получават от влагата. Ето един урок по английски маниери, при това получен от най-висока инстанция.
Животът на русенския треньор всъщност е низ от интересни случки. Дори самото му заминаване и оставане в африканската страна е прелюбопитно. 
През 1981 година младият Трифон Кънчев или Тони, както му казват всички, преподава бокс в Спортното училище. Пет момчета тренират под негово ръководство и петимата стават шампиони. Както се казва, Трифон постига 100 процента успеваемост и влиза във фокуса на боксовата федерация. Точно по това време търсят наши специалисти, които да проведат 3-месечен курс за треньори в братска Танзания. Нашият експерт при това знае и английски език, благодарание на майка си - известната по това време учителка по езика на Шекспир в Английската гимназия Надка Лунгова. Предлагат му да замине и той приема.
Отива в Африка уж за 3 месеца, а остава над 5 години
И то като национален треньор на Танзания. Тони си спечелва поста само благодарение на това, че не е от хората, които се поддават на натиск. Сред възпитаниците в треньорския курс има двама, които очевидно не стават, но пък са височайши протежета - на високопоставени правителствени чиновници. Затова натискат чужденеца да им даде тапиите. Той обаче остава непреклонен: „Боксът е опасен спорт, една некадърност може да отнеме живот.“ Като виждат, че не се огъва, пращат нашенеца на 2 седмици на курорт на красив плаж край Индийския океан. „Яж, пий, можеш и простутка да си поръчаш, за наша сметка е“, казват му домакините. Тони обаче я кара скромно. Докато отмаря треньорът на танзанийските национали се разболява и го канят да го замести. „Водя аз тренировките както си зная, а те през това време, после разбрах,
от едно прозорче ме снимали, а снимките пратили на експертите в Англия
- да кажат дали ме бива. Там ме одобрили и ме поканиха за титуляр“, връща се в спомените си Кънчев. Първата реакция на русенеца е предпазлива: когато министърът на спорта го кани, отказва. Притеснява се, че без благословията на българските власти може да го сметнат за невъзращенец. Дали пък не е някакъв номер, пита се русенецът и се отправя към българското посолство. Там пък посланикът го мисли за шпионин, защото по това време председателят на нашата боксова федерация, която го праща в Танзания, бил генерал от ДС. Дипломатът си представял, че Кънчев има тайна мисия в африканската държава. И на четири очи го пита:
„Кънчев, да не стане някоя беля, ти от бокс поне малко разбираш ли?!“
Въобще голяма шпиономания!
Но както се казва, всичко е добре, когато свършва добре. А за русенеца нещата се нареждат просто перфектно - първо подписва договор за три години, после още за две. А танзанийските боксьори се окичват с титли и стават шампиони на континента.
Най-големият успех на Кънчев е през 1983 година в Уганда на Африканското първенство. Там той отива с 8 състезатели и никой не се връща с празни ръце - отборът печели 3 златни, 3 сребърни и 2 бронзови медала. Дотогава танзанийците са имали само едно бронзово отличие в Египет. Неописуемо тържество, 24 часа купон, българина го носят на ръце! И то в буквалния смисъл.
Пръв го понася новият шампион на Африка в тежка категория Уили Сангура
същият, който една година не му говори, защото му е сърдит.
Не общуваше с мен, но пък безпрекословно изпълняваше нарежданията ми, връща лентатата на спомените Трифон Кънчев. И разкрива тайната за този инат. „Големия Уили, 2 метра висок и 105 кг, играе със световния шампион за младежи в Англия. След два нокдауна хвърлих бялата кърпа и прекратих мача, треньорът на английския национален отбор специално ме поздрави, че съм запазил състезателя“, продължава историята си Кънчев. Но самият Сангура не искал да слезе от ринга и му казал: „Бих предпочел по-скоро да ме изнесат в ковчег“. А после не продумва на Кънчев. Но когато се окичва със златото, Уили забравя „обета си“ и грабва треньора в знак на признателност. После същият става световен шампион на военните. 
Днес Уили гледа от стената в дома на Кънчев,
е, разбира се, не самият той, дори не и неговата снимка, а... абаносовата му маска. Тя е поръчана и подарена на Кънчев от Асоциацията по бокс на Танзания.
Доста вода е изтекла оттогава, но Кънчев ревниво пази треньорските трофеи  - медалът с кенгуруто от Общобританските игри, възпоменателният медал от участието в Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 година и много други. До тях е и подаръкът от Фикрет Ахмедов - бронзовият медал при юношите старша възраст от Якохама, Япония, през 1979 година.
След завръщането си в България, Трифон Кънчев става старши треньор на БК „Дунав“-Русе. Най-големият му успех у нас е триумфът на Цветан Тодоров през 1987 година на Купа „София“. Постижението е неочаквано, тогавашният спортен официоз „Народен спорт“ пише за него със суперлативи, а
Трифон Кънчев е обявен за треньор №1
на състезанието.
До 1989 година Кънчев прави кариера в спорта, но големите промени го хвърлят в частния бизнес. Известно време се занимава с таксиметрови превози, но после и на тях слага точка и се отдава на почивка. С тръпката на предприемачеството треньорът май се заразява през африканския си период.
Високото му положение на Черния континент го среща с много богати хора там. Той и съпругата му Стефанка са редовни посетители на Яхтклуба и на Американския клуб и желани партньори на бридж.
Всички българи ли са като вас, явно сте страхотна нация
удивлявали се западняците на уменията на неформалните посланици на България.
Както е известно, бриджът изисква остър ум, психологически талант и математически способности, а Кънчев е завършил Втора гимназия, днес Математическа. От там са съученици с покойния кмет на Русе Димитър Калчев, а съдбата ги среща и затвърждава приятелството им именно в Танзания. Е, боксовият спец не става ловец и не придружава бай Пенчо Кубадински из африканските ловни полета. Знае обаче подвизите на бившия член на Политбюро на ЦК на БКП и цената им - по няколко хиляди долара на трофей.
Африка и до днес остава в сърцата на Тони и Стефи, макар че в тогавашната столица Дар ес Салаам /Залив на спокойствието/ далеч не е спокойно и безопасно.
Там маларията 3 пъти хваща в тежката си прегръдка
боксовия треньор. Последния път едва прескача трапа, местен фелдшер се опитва да го лекува, но не се получава. Оказва се, че недоучилият медик му давал прост аспирин. Добре че чрез посолството на САЩ Стефанка се свързва с български лекар, професор по тропически болести, женен за американка и той го спасява.
Отровните змии са другият ужас в африканската държава. Те се промъкват в домовете. Жената на Кънчев особено се прочува, след като два пъти убива две от най-опасните влечуги на планетата - черната мамба. Докато живеят в Танзания, домът им се пази от трима местни, въоръжени с копия. Чернокожите охранители обаче не са кой знае какво препятствие в бедната страна, където властва разбирането „белите са богати, да вземеш от тях е в реда на нещата“. Затова не е чудно, че семейство Кънчеви няколко пъти са обирани до шушка, независимо че за заловените крадци изходът е само един - полицейско „правосъдие“ на място, често със смъртоносен финал.
В Танзания живеят и прочутите масаи, стройни номади с древни обичаи. При първата си визита сред тях българите остават шокирани, когато разбират какво питие им предлагат. За щастие, преди да отпият, ги предупреждават -
че в чашите има смес от мляко, кръв и... урина
Последната добавка според масаите била лечебна.
Като свикнеш с местните нрави и обичаи, африканската екзотика може да бъде и много приятна, все пак там хората са много непосредствени, а природните красоти - уникални, споделя Трифон Кънчев. А пък и старши треньорът на танзанийския национален боксов тим се ползвал с уникални привилегии. Една от тях била, че всичко на търговската улица на цена до 10 долара било безплатно за Учителя. За търговците, които масово били индийци, това бил техният жест на почит към Трифон Кънчев.