След дълги години служба на 11 юни Донка Алипиева за последен път затвори вратата на директорския кабинет в най-голямата детска градина в България. Колегите я изпратиха с признание за труда и огромния ентусиазъм, с който е работила, а изненадата дойде от кмета Пламен Стоилов. Златна значка „Русе“ придружаваше огромния красив букет, който той й връчи с благодарност за всичко, което е направила през годините за хиляди деца в града.
Според статистиката „Снежанка“ е най-голямата детска градина в страната и в нея всеки ден влизат над 400 деца от 1 до 7-годишна възраст. Точно толкова семейства знаят, че малчуганите им ще бъдат на сигурно място, ще научат много и няма да стоят пред телевизори и компютри, а ще играят - свободни и щастливи. Мъчно ми е, ще ми липсва тази глъчка, но си зная, че ми предстоят нови преживявания, казва директорката Алипиева, която заедно с дъщеря си след броени дни тръгва за Алпите.
Всъщност фамилията й няма нищо общо с европейската планинска верига - взела я е от съпруга си
и я носи с гордост повече от 40 години
Много се забавляваме с колежките, когато на някое събиране всяка започне да разказва колко дълго е с мъжа си, как са се запознали и такива вълнуващи истории, а аз изваждам снимка, на която сме заедно със Сашо и съм точно на 4 годинки, споделя семейната си история Алипиева. Двамата са израсли в съседни къщи и имат точно една година и три месеца разлика във възрастта. Аз съм родена през януари 1951 г., а Сашо - през октомври 1949 г., майките ни са били дружки и действително цял живот сме заедно, уточнява тя.
Пръв пророк, че един ден ще станат семейство, била бабата на момченцето. Донка била във втори клас, когато се гонели в игра на партизани и жандармеристи. Сашко паднал и си разбил зъбите. Типично по детски двамата тръгнали да търсят решение на проблема и... туткал, за да ги залепят. Тази ортодонтска инициатива обаче нямала никакъв успех, но пък се успокоили, че поне на следващия ден Сашо ще пропусне изпитване по история. Когато ги видяла бабата на момченцето, в яда си казала:
Сега без зъби ти ще трябва да го вземеш!
Смениха много зъболекари, оправиха му усмивката, а аз пак го взех, спомня си със смях за онези детски истории Донка.
Още в седми клас си казали, че се харесват и си останали верни въпреки раздялата им, докато завършат средно образование - той в Корабния техникум на Русе, а тя в Икономическия на Велико Търново. Избрах Търново, защото брат ми учеше там, а и исках специалността „Финанси и кредит“, която я пускаха на четири години и не ми се падна във випуска за Русе, разказва Донка. Когато и двамата се връщат в родното си село Босилковци, създават семейство и започват да пишат историята си. Работят и се радват на първата си рожба - синът Стефан, продължил пътя на тате като капитан в Драгажния флот.
След Икономическия техникум родителите на Донка мечтаели да я видят на авторитетната позиция счетоводител в АПК-то и затова били твърде разочаровани, че момичето им избира да продължи в Института за детски учители в Русе. Летните стажове, които карах като ученичка, ми показаха, че тази работа не е за мен - беше ми скучно и изобщо не се виждах да правя ревизии и да попълвам документи цял живот, признава Алипиева.
Осем години след института Донка е учителка в Босилковци. След една обстойна проверка от инспектората в градината там,
предлагат на младата колежка да се прехвърли в Русе
защото я намират за перспективна. Тогава в града вече е Сашо, който е началник цех в Драгажния флот, но жителство нямат. Според законите на социалистическа България гражданите й нямат право да се местят където им хареса, а трябва да получат право да се заселят в някой град, ако не са родени в него. Така двамата млади и надеждни специалисти са „изтеглени“ в Русе и получават право да работят в града.
Донка започва като учител в ЦДГ „Иван Димитров“, сега „Русалка“. Цели 16 години тя отглежда децата в квартала с такава обич и емоция, която кара собствените й деца да ревнуват. Сварвала съм дъщеря си Деси да плаче у дома, хванала снимката ми и направо сърцето ми се е късало, спомня си всеотдайната учителка.
Размяна в директорските постове изпраща Алипиева в огромното обединено детско заведение „Правда Рускова“, сега „Снежанка“. От нея се искало да изпълнява временно длъжността на ръководител
и това „временно“ продължава 18 години
Имали сме групи с по 46-50 деца, което е наистина сериозна отговорност, допълва шефката. Демографската криза изобщо не оказва влияние на бройката деца в градината и яслената група. Дали защото кварталът е населен с млади семейства, или просто защото е хубава градината, но е факт, че тя е предпочитана от родителите.
Като директор на екипа пред Алипиева се открива големият хоризонт да въвежда всички нови методи на педагогиката и на възпитанието на децата. Тъй като с колежката си от Специалната градина „Зора“ Митка Василева са приятелки извън работните си места, двете се заемат да направят първите стъпки в интеграцията на децата с увреждания. Десет години продължава това сътрудничество и децата от „Снежанка“ играят и празнуват заедно с връстниците си от „Зора“. В началото имаше една майка, която отказа детето й да общува с връстници, които имат здравословни проблеми. После сама дойде да ме помоли да включим в списъците момиченцето й, разказва Алипиева. Тя вече е събрала впечатления на семейства и е доволна, че точно
децата са научили родителите си на толерантност
и уважение към хората, независимо какъв е здравният им статус.
Въпреки натоварването с документацията като директор, Алипиева не изоставила развитието на квалификацията си. Насочила се към най-важната тема в педагогиката - играта. В нашата градина никога не е било учителка да пусне телевизора и да си чете вестник, а децата да кротуват пред екраните - винаги са се правили такива занимания, които да развиват малките, пояснява педагожката. Сюжетно-ролевите игри са трудни за учителите и някои се опитват да ги избягват, но как по-лесно децата да научат за професиите, за поведението на хората, за спецификата на общуването, как ще развият фантазията и мечтите си, влиза в свои води Алипиева. Старанието й в тази посока й носи публикации в два университетски сборника, участие в международна конференция по педагогика, създаване на самостоятелно ръководство и естествено
награда „Русе“ в категорията „Предучилищно и начално образование“
през 2006 г. За всичките 42 години сред децата на Донка Алипиева й е ясно, че както времената са се променили, така и децата. Някогашните хлапета се отличавали с дисциплинираност и по-строго домашно възпитание, но пък сегашните знаят много повече научни факти, боравят с техниката безпроблемно, открити и директни са, с големи амбиции и протективни родители.
Според една притча, когато попитали стария равин кога започва животът, той мъдро казал, че истинският живот започва тогава, когато децата отидат в колеж и умре кучето. За Алипиеви моментът с децата вече е приключил и всяко е хванало своя път. Механикът Сашо е пенсиониран и с нетърпение очаква половинката си Донка да се спре у дома. Тя обаче поема към Алпите. Когато се върне, планува да пише книга. „Може да не я издаваме, но трябва да разкажа на децата и бъдещите си внуци какво сме преживели и как сме се справили. Работили сме пълноценно и не съжалявам за нищо“, категорична е директорката, на чийто ревер ще блести златната значка на Русе.