Седмицата, която предстои, ще премине под знака на един юбилей - 60 години от откриването на доскоро единствения в българския участък на Дунав мост над реката. Вероятно отбелязването на паметната дата няма да бъде чак толкова пищно - все пак, от известно време Дунав мост не е единственият, след като вече година работи неговият побратим между Видин и Калафат. Освен това със сигурност актуалните политически събития ще отместят вниманието от историческата дата. Но в Русе още в понеделник започва припомнянето на фактите с 60-годишна давност, които са съпътствали уникалното за България съоръжение, дало възможност за пряка връзка между страната и Европа.
В изложбата, която ще бъде открита в регионална библиотека „Любен Каравелов“ на 16 юни, документи и снимки, предоставени от русенския Държавен архив, и две скулптури от фондовете на Художествената галерия ще върнат времето назад към годините на градежа.
Кратката справка гласи:
Дунав мост, по-известен в годините от своето откриване до приключването на етапа на социализма в България като Мост на дружбата, е построен на речния километър 488.7, като свързва Русе и Гюргево.
Дължината му е 2.80 километра, височината над водата - 30 метра. Изграден е на 2 нива - за влакове и автомобили. Средната част с дължина 85 м може да се повдига и да пропуска големи кораби /това е правено само в единични случаи, за да преминат построени в русенската корабостроителница кораби, плаващи към Черно море/. Архитект е Георги Овчаров, а художественото оформление - порталите на българския и румънския бряг, както и орловите глави по неговата дължина, е на украинския скулптор Михайло Парашчук. Строителството продължава две години и половина, като в него вземат участие строители и специалисти от България, Румъния и тогавашния Съветски съюз.
Всъщност, идеята за изграждане на мост, който да свърже двата бряга на Дунав и да осъществи сухопътна връзка между Европа и Балканския полуостров, датира още от края на Кримската война в средата на 19 век. През 1881 г. при първите контакти между Княжество България и Румъния се обсъжда възможността за такъв мост. Три години по-късно
румънците предлагат той да бъде издигнат между Свищов и Зимнич
но българският министър-председател Петко Каравелов е скептичен.
През 1890 г. русенският вестник „Славянин“ публикува съобщение за проведен търг в Букурещ за построяването на моста. В търга са участвали 7 фирми, една от които е на Александър Густав Айфел, автор на прочутата кула в Париж. Междувременно от Румъния предлагат мястото на моста да бъде между Сомовит и Корабия. Но идва 20 век с бурни политически и икономически драми и градежът остава на заден план.
След Втората световна война преговорите се подновяват, като обектът е наречен с кодовото име „889“. В решение от 11 март 1950 г. Политбюро на ЦК на БКП изразява съгласие с предложените условия от страна на съветското правителство за построяване на моста през река Дунав на определеното място - Русе-Гюргево, както и строителството да бъде възложено на Министерството на пътните съобщения на Съветския съюз. С Постановление на МС от 25 май 1954 г. е решено мостът да се открие за редовна експлоатация на 21 юни 1954 г. с подходящо тържество. Там е и Вълко Червенков - тогава все още министър-председател. Събитието е филмирано от българската кинематография и се предава по радиото.
Пазим богат масив от документи и стари снимки, по които
може да се сглоби достоверен портрет на онези далечни времена
когато „са се наливали основите“ на моста, казва началникът на русенския архив Стефка Маринова. Специално за изложбата в библиотеката главният специалист в архива Тодор Билчев е подбрал част от материалите, по които посетителите на експозицията ще си припомнят позабравени моменти, а родените значително по-късно ще научат множество любопитни детайли. Показваме спомени на участници в строежа, които са събирани по повод 30-ата годишнина на моста, списъци на групите специалисти от българска и руска страна, казва Билчев. Без съмнение, най-интригуващи са снимките - те показват как са изглеждали на различни етапи от строителството реката, каменните и металните конструкции на съоръжението.
Ето какво разказва роденият през 1915 г. Георги Друмев, който е бил ръководител на производствен отдел: 
„Трябваше да следим постоянното изменение на дъното на река Дунав. От силното течение това ставаше при много тежки и трудни условия на работа. Облечени в специална екипировка - като ескимоси - ние трябваше с лодка при силен и студен вятър, който заплашваше всеки момент да ни събори във водата,
при наличието на огромни плаващи късове лед
да измерваме с лот три пъти дневно до средата на реката дълбочината на дъното на всеки двадесет метра. Съставените напречни профили имаха важно значение за проектиране и укрепването на фондирането на опорите на моста. Най-силно оголване се получаваше на дъното при 19-а опора. За да се спре подкопаването на кесона там, се хвърляха цели шлепове камъни. Силното течение ги отнасяше, а започналото кесониране беше отвлечено надолу с около седем метра. Само за 24 часа съветските специалисти в Москва изработиха проекти за възстановяването му в оста на моста. Връщането на кесона срещу силното течение на реката в такъв кратък срок се отчита като уникален случай в историята на мостовото строителство“.
Друг участник в строителството, Димитър Филев, който е бил геодезист, разказва за това как само за една смяна близо тон пясък от дъното на Дунава е бил транспортиран към брега, за да се изгради насипът, на който днес се намира граничният контролно-пропускателен пункт. На българския бряг насипът бил изграден предсрочно, а след това
„преминахме на румънския бряг в помощ на румънските другари“
пише в спомените си Филев.
Койчо Стоянов пък си припомня за проблем, който създал доста ядове на хората от бетоновия цех, който русенецът ръководел. При засичане на получените от Димитровград торби с цимент и изразходваните количества се оказало, че цифрите се разминават - излизало, че някъде се губят десетки, че и стотици килограми. Шефовете заподозрели, че някой отклонява цимент от обекта. Койчо Стоянов и неговият съветски колега се обърнали към единия от директорите на обекта, Николай Наранян. „Той като помисли, попита: „Проверихте ли теглото на торбите?“ и ни накара да проверим. Оказа се, че торбите не са по 50 килограма, а 46, 45, 48 и т.н. Направихме рекапитулация и всичко излезе“, пише в спомена си Стоянов. Наранян изпратил един от „съветските другари“-началници в Димитровград, откъдето пък долетял веднага директорът на тамошния завод, който признал, че чувалите с цимент не отговарят на изписаното върху тях тегло... „Ние бяхме прави. Но аз не мога да се помиря с това, защото обичам честността и реших да напусна“, макар че самият Наранян го разубеждавал и дори му издал, че са му „нагласили награда“, завършва разказа си Койчо Стоянов.
Надяваме се и други русенци, които разполагат с архивни документи и спомени за паметните събития, свързани с Дунав мост, да предадат при нас в Държавен архив тези ценности, за да съхраним по-пълна паметта за това важно за Русе и страната събитие, казва Тодор Билчев.