Йерусалим. Поне три световни религии го слагат на пиедестал като свещен град и това е причината от векове една от перлите на Близкия изток да бъде място както на обожание, тъй и на стремеж за доминация на всяка цена. Първата голяма колизия избухва на този ден преди 915 години. Говорим за битката, известна като Обсадата на Йерусалим, продължила от 7 юни до 15 юли 1099 година и завършила с превземането на града от бойците в Първия кръстоносен поход.
Той е обявен през 1095 година от папа Урбан II с цел да се отнеме свещеният град Йерусалим и християнските Свети земи от мюсюлманите. Започнал като призив за помощ, той бързо се превръща в мощна инвазия и завоевание на територии извън Европа. Най характерното за него е, че това е
единственият кръстоносен поход, който постига поставената си цел
Като причина за започването на първия кръстоносен поход съвременниците изтъквали жестокостите, извършвани според слуховете от арабите над християнските поклонници в Светите земи. А като основен повод е взета молбата на византийския император Алексий II Комнин към папа Урбан II да му изпрати наемници, които да му помогнат да отблъсне напредващите в територията му мюсюлмани. Макар че Голямата схизма отдавна е разделила Рим и Константинопол на католици и източноправославни, папата, а и не само той отчитат, че византийците са братя християни и друговерците са общ враг. С тези идея начело, но и с премълчаното, но не по-малко важно очакване за богата плячка, идеята за Първия кръстоносен поход намерила солидна подкрепа сред широките народни маси.
По същото време
испанците продължават борбата срещу маврите
и предизвикват разпадането на отделни емирати на единната им държава на Пиренеите, известна като Кордовски халифат. Нещо повече - те отвоюват все повече територии от родината си и добиват не само самочувствие, на и възможности, тъй като разграбват ценностите на победения враг. Това също е един от залозите на войната.
Християните в Западна Европа имат още един вдъхновяващ пример.
Норманите успешно отстояват италианските територии и особено Сицилия
подложени на ожесточени нападения на мюсюлмани. В това отношение особено се проявява Робер Жискар, който през 1057 година прославя името си с победата си над Калабрия и успешната защита на Сицилия. Морските градове-държави Пиза, Генуа и Каталуня пък са активни участници в борбата срещу исляма на Балеарските острови и Сардиния и отблъскват мюсюлманските нападения срещу бреговете на Италия и Каталония.
Важен фактор за оформянето на кръстоносните идеи бил този, че норманите успявали да водят успешни военни действия едновременно на два фронта - и с мюсюлманите, и с византийците.
Същевременно християнските владения в Сирия, Ливан, Израел и Египет вече са завладени от мюсюлманските армии. Страхът от възможното продължаване на тези мюсюлмански успехи, както и загрижеността за населението на тези територии, засилва мотивацията на папата да се отзове положително на молбата на Алексий II Комнин за започване на свещена война в защита на християнството, която да бъде насочена и към завладяването на Светите земи.
Официалният мотив за подкрепата е
опит за обединение на християнския свят
консолидиране на църквата и засилване на влиянието на папската институция. Тайната надежда на папата е да постави под свое върховенство източноправославния патриарх.
Според плановете на Урбан II германските и норманските рицари трябвало да поемат главната тежест на войната и той разчитал, че ще може лесно да ги убеди да се впуснат в поход срещу селджуките и арабите. Но кампанията разпалва мощен религиозен фанатизъм в Западна Европа и това води до кланета на евреи и агресивното отношение към православните християни и еретиците. Тези настроения не се променят и при следващите кръстоносни походи.
Българската история помни славната битка при Одрин на цар Калоян с кръстоносците
при което безчинстващата войска на Запада е разгромена, а император Балдуин е пленен и до деня на смъртта си е пленник на българския съмодържец.
Но това е доста по-късно, през 1205 година, а сега говорим за повече от век по-рано.
През март 1095 година Алексий Комнин изпраща пратеници на събора в Пиаченца, за да поиска от папа Урбан помощ срещу селджуките и отговорът е положителен.
На събора в Клермон през ноември 1095 година папата държи вдъхновена проповед пред голям брой френски благородници и духовници и призовава да се отнеме Йерусалим от ръцете на мюсюлманите, но ако кажем само това, няма да сме справедливи към огромния талант на Урбан да манипулира и мобилизира масите.
Той казва, че Франция е пренаселена, а земите на Ханаан преливат от мляко и мед. Говори и за проблемите с насилието на благородниците и решението им с обръщането на мечовете в служба на Бога: „нека разбойниците станат рицари“.
Обещава щедри награди както на земята, така и на небето
Тълпата е доведена до френетичен ентусиазъм сред викове „Deus le volt!“ („Господ го иска!“).
Проповедта на Урбан е сред най-важните речи в европейската история. Записани са различни варианти на речта, но всички те са от времето след превземането на Йерусалим. Трудно е да се прецени какво наистина е казано и какво е измислено след успеха на похода. Все пак е ясно, че реакцията на речта е много по-силна от очакваното. През останалата част от 1095 и през 1096 година Урбан нарежда на епископи и легати да проповядват похода навсякъде из Франция, Германия и Италия. Той се опитва да забрани на определени хора, като жени, монаси и болни, да се включват в похода, но това се оказва почти невъзможно. В крайна сметка
повечето, отзовали се на призива, не са рицари, а бедни селяни с ограничени бойни умения
които намират изход от ежедневния гнет в изблик на ново емоционално благочестие, което не е лесно да бъде обуздано от църковната и светска аристокрация.
Урбан планира началото на кръстоносния поход за 15 август 1096 година, но месеци преди това няколко непредвидени армии от селяни и бедни рицари се организират сами и тръгват към Йерусалим. Те са водени от харизматичния оратор монаха Пиер Отшелника от Амиен. Реакцията надхвърля всички очаквания. Ако Урбан е очаквал няколко хиляди рицари, той предизвиква миграция на близо 100 000 предимно неопитни бойци, включително жени и деца.
Походът им е труден. По пътя си надолу по река Дунав
последователите на Пиер ограбват земите на Унгария
и са подложени на нападения от унгарци, българи и дори от една византийска армия близо до Ниш. Около една четвърт от последователите на Пиер са убити преди да пристигнат през август в Константинопол. Там към тях се присъединяват други армии от Франция и Италия. Император Алексий, не знаещ какво да прави с такава особена армия, бързо ги прехвърля през Босфора.
След като преминават в Мала Азия, между кръстоносците възникват спорове и армията се разделя на два отделни лагера. След като ограбват околностите на Никея, повечето участници в Народния кръстоносен поход са избити от турците на Килидж Арслан I. Пиер, който по това време се намира в Константинопол, оцелява и по-късно се присъединява към главните кръстоносни сили. Друга армия от Бохемия и Саксония се разпада, без да успее да премине Унгария.
Първият кръстоносен поход разпалва
старата традиция на организирано насилие срещу евреите в Европа
Въпреки че антисемитизмът съществува от векове, Първият кръстоносен поход отбелязва първите масови организирани насилия срещу еврейски общности в Европа. От началото на лятото на 1096 година германска армия от около 10 000 души, водени от Готшалк, Фолкмар и Емих фон Лайнинген се придвижва на север по долината на Рейн в посока, противоположна на Йерусалим, извършвайки систематични изстъпления срещу евреите, на които е даден драматичен избор - да преминат към християнството или да бъдат избити. Мнозина не се отричат от религията си и разпространението на новините за масови убийства сред еврейските общности довеждат до ужасяващи масови самоубийства. Хиляди евреи са избити въпреки опитите на местните църковни и светски власти да ги защитят. Въпреки че папството не одобрява избиването на мюсюлмани и евреи при този и при следващите кръстоносни походи, при всяка кръстоносна кампания има многобройни нападения срещу евреите.
Първият кръстоносен поход не приключва с катастрофата на Народния поход. Походът на принцовете, понякога наричан Поход на бароните, започва по-късно през 1096 година и е организиран и воден от различни благородници от различни части на Европа. Тримата най-важни сред тях са папският легат Адемар дьо Льо Пюи, Раймонд от Тулуза, представляващ рицарите от Прованс и Боемунд от Таранто, водещ норманите от Южна Италия, заедно с племенника си Танкред де Отевил. Други части са лотарингците, водени от братята Годфрид дьо Буйон, Йосташ и Балдуин дьо Булон; фламандците, начело с граф Робер Фландърски; французите, начело с Робер Куртьоз (по-голям брат на английския крал Уилям II), Етиен дьо Блоа и Юг дьо Вермандоа (по-малък брат на френския крал Филип I, на когото е забранено да участва в похода, тъй като е отлъчен от църквата).
Тръгвайки около определеното време през август,
различните армии поемат различни пътища към Константинопол
и се събират пред стените на града през декември 1096 година, два месеца след унищожаването на Народния поход от турците.
Принцовете пристигат с малко храна и очакват помощ и провизии от Алексий. След опита си с Народния поход той е разбираемо подозрителен, още повече, че сред кръстоносците е неговия стар враг Боемунд. В замяна на храната Алексий иска от водачите да му се закълнат във вярност и да обещаят, че ще върнат на Византийската империя всички земи, отнети от турците. Без храна и провизии, те нямат избор и приемат клетвата, макар и след известни компромиси от двете страни и в момент, когато в града почти се е стигнало до въоръжени сблъсъци. Само Раймонд избягва клетвата, като се съюзява с Алексий срещу общия им противник Боемунд.
Алексий се съгласява да изпрати византийска армия
включваща голям брой турски наемници, която да придружи кръстоносците през Мала Азия. Първата им цел е Никея. Градът е подложен на продължителна обсада, която не е особено ефективна, тъй като кръстоносците не успяват да блокират езерото, на което е разположен. Жителите на Никея, византийци и турци, страхуващи се от повторение на изстъпленията на кръстоносците, провеждат тайни преговори с византийците и им предават града. Когато кръстоносците се събуждат на сутринта на 19 юни 1097 година, те виждат византийските знамена на градските стени. В допълнение към това им е позволено да влязат в града само на малки охранявани групи. Това засилва отчуждението между съюзниците. Сега кръстоносците започват похода си към Йерусалим. Както пише един от тях, те
вярват, че това ще отнеме пет седмици. Всъщност пътуването продължава две години
След тежки походи, серия битки и безброй вътрешни надлъгвания, надхитрявания и откровени предателства на 7 май кръстоносците достигат Йерусалим, който едва година преди това е отнет от селджуките от египетските Фатимиди.
Градът е подложен на продължителна обсада, при която самите кръстоносци претърпяват големи загуби поради липсата на храна и вода. По исторически оценки от 7000 рицари в Кръстоносния поход на принцовете оцеляват едва 1500. Те са изправени пред задача, изглеждаща невъзможна, но духът им е повдигнат, когато един монах обявява, че е получил божествено видение. Той ги убеждава да направят боси процесия около стените на града, след което той ще падне за девет дни, както в библейската история за Исус Навиев и обсадата на Йерихон. На 8 юли 1099 година кръстоносците провеждат процесията. Междувременно са построени обсадни съоръжения и седем дни по-късно, на 15 юли успяват да приключат обсадата, подкопавайки стените и влизайки в града.
През последвалия следобед, вечер и на другата сутрин, кръстоносците
избиват почти всички жители на Йерусалим
Мюсюлмани, евреи и православни са изклани без разлика. Според анонимната хроника Gesta Francorum, смятана от някои за преувеличеното описание на клането, „...касапницата беше толкова голяма, че нашите хора газеха в кръв до глезените...“. Според Фюлше от Шартър: „И наистина, ако бяхте там, щяхте да видите краката ни оцветени до глезените от кръвта на убитите. Но какво повече мога да предам? Никой от тях не беше оставен жив. Нито жени, нито деца бяха пощадени.“
Успехът на Първия кръстоносен поход е безпрецедентен. Италианските морски градове, най-вече Венеция и Генуа, процъфтяват от разрастващата се търговия. В Западна Европа оцелелите в похода са смятани за герои.
Междувременно създаването на държавите на кръстоносците в Близкия изток
отслабва натиска на селджуките върху Византийската империя
която възвръща част от териториите си в Анатолия с помощта на кръстоносците и преживява период на относителен мир през 12 век.
Ефектът върху мюсюлманските династии в Близкия изток е още по-значителен. Неустойчивостта на политическата ситуация първоначално пречи на защитата им срещу агресивните латински държави. Сътрудничеството между тях остава трудно десетилетия наред, но от Египет до Сирия и Багдад не спират призивите за прогонване на нашествениците, завършили с обединяване на мюсюлманите и възвръщането на Йерусалим при Саладин около век по-късно.