От стара снимка в трудова книжка гледа красив мъж, почти като холивудски идол. Синият поглед, скулестото лице и плътните устни някога са били големите оръжия на Велислав Йорданов, но сега, след 51 години тежък живот, е изгубил очарованието и хубостта си. Останали са му само златните ръце и дарбата да твори красота. Неговата галерия е приемната на Приюта за бездомни хора „Добрият самарянин“, а ателието му - на последния етаж, в малка и студена стая. Там е неговото царство, в което оживяват приказни герои от кубчета итонг. Разбира се, че не би отказал да поработи и с русенски или врачански камък, но те са скъпи и се е примирил с газобетонно блокче за 5 лева. За себе си казва, че не е нито художник, нито скулптор, а обикновен майстор.
Докато си говорим, хваща ножа и правоъгълното  блокче вече придобива меки форми изпод мазолестите му ръце.
Не знам и аз как става - просто формата я виждам
и побутвам оттук-оттам, докато я наместя да си пасне с въображението ми, обяснява вдъхновението си майсторът Вильо. Всичко, каквото прави, остава като дарение за Приюта и със сигурност основа, върху която предстои да заработят групи по арт терапия за хората без дом.
Велислав разказва, че благодарение на сръчността си е работил като стругаро-фрезист, машинен монтьор, пластик, скулптор, график, резбар, каменоделец... С ръцете си е правил металопластика, венецианска мозайка, орнаментика, декори - всичко, за което се изисква естетически усет и талант.
Дарбата си я носи от дете. Бил в първи клас, когато за домашно по трудово трябвало да направят от пластилин композиция - детска площадка пред входа на блока. Вильо изпипал всичко до най-малките детайли - пейки, люлки, катерушки, огради, блокове, дечица с колелета. Учителката онемяла и не повярвала, че момчето работи само. После се убедила, че просто детето има Божа дарба.
Занаятчийството го отвело в Техникума по машиностроене, където го научили на тънкостите в обработката на метали и създаването на елементи.
Сега децата се дърпат, не искат да учат такива професии, защото е трудна и недобре платена работа, обобщава Вильо със съжаление.
Пластиката му е най присърце. Там влага всичко от себе си и разчита знаците на творческото вдъхновение.
Най-важно е въображението, защото
ако ще и златни ръце да имаш, ако нямаш идея, за какво са ти!
сигурен е майсторът и мечтае да направи фигурките си перфектни. Яд ме е, че не мога да си усъвършенствам нещата, защото нямам нужните инструменти. Трябват ми едно малко ъглошлайфче с кече, което да го махам и да сменям с диаманти за рязане. От заложна къща излиза около 30 лева, но аз като ги изкарам, предпочитам да си купя цигари, кафе и една бира. Свидят ми, макар че пък и меракът ми е голям. На кантар съм всеки път, изповядва дилемата си творецът. Надява се, че някой ден би могъл да отиде в София или Варна, да застане на някоя артистична улица, да работи и да създава красота пред погледите на хората.
Преди няколко години публиката в Русе вече е имала възможност да види какво прави Вильо с ръцете си и без качествени материали. Това станало в изложба от изделия, направени от хората в Психодиспансера. В Голямата галерия той подредил свои пластики, някои от които били оценени по достойнство и откупени от ценители.
Проблемът ми не е толкова в алкохола, колкото в това, че нямам къде да живея, казва той и разказва, че
животът му е тръгнал надолу след двойна измама
Началният тласък дал банков заем на колега, който престанал да плаща, а поръчителят му Велислав нямало къде да бяга. Така останал без заплата. С жена си започнали да мислят за продажба на жилището, но се оказало, че апартаментът им вече бил продаден с фалшиви документи. Той все още не е изгубил надежда в справедливостта, но е наясно, че трябват пари за дела и адвокати, които майсторът просто няма.
Жена му и малкият им син се устроили при друг мъж, а големият се задомил и създал свое семейство.
Велислав останал сам и посегнал към чашката. В трудното му време го спасили в Психодиспансера, където го прибрали и му осигурили покрив над главата и малка стаичка да си работи.
Не съм научен да живея сам за себе си, грижил съм се винаги за някого и сега ми е много тежко и трудно.
Като нямам кафе и цигари, спирам
признава той и е тъжен, че в студеното време ще трябва да избира между здравето и тютюневия глад.
В „Добрият самарянин“ освен легло и гардероб Вильо си има малко ателие, а и не спира да помага в поправките на къщата. Няма нещо, което да му се опре - от боядисване до дограма. Негови венециански мозайки красят подовете на изискани заведения в Русе и частни домове. Изглеждат като истински персийски килим от плочки, произведения на изкуството.
Трудно се прави, но пък е красиво. Като почна да работя нещо, трябва да е толкова хубаво, че да питат хората „Това кой го направи?“. Само красотата ме интересува, нищо друго. Хората са казали, че целият свят се крепи на нея. Ако я няма, ще остане грозното, пошлото, гадното - как да живеем в такъв свят.
Господ не ни е направил за грозно
а за хубаво, казва Вильо и разкрива, че винаги е усещал Божията милост и любов.
Не ходи на църква, защото никой не го е научил на това, но вярва в Бога.
Никога не ме е оставял, колкото и безнадеждно да ми се е струвало положението, обобщава той. Разказва как веднъж, когато му били потънали за пореден път гемиите, до контейнер на улицата намерил изхвърлени две малки икони - на Исус Христос и на майка му Дева Мария. Прибрал ги, изчистил ги и малко по-късно същия ден имал работа и пари в джоба си. Подарих после иконите, защото аз нищо не пазя за себе си - раздавам и искам другите да се радват, щедър е творецът.
Вильо няма нищо освен двете си златни ръце, чепатия си характер на Овен и вярата в Бога. Надява се, че и на неговата улица ще изгрее слънцето някой ден, но първо ще изчака зимата в Приюта. Ако има цигари, кафе и блокчета итонг, ще продължи да фантазира и създава красота.