Всяка година в средата на септември, когато от радиото звучат задължително „Високи сини планини“ и „Детство мое“, а по улиците бързат деца с пъстри букети, някак неволно всеки се връща мислено различно назад в годините и прекрачва отново за първи път училищния праг. Заедно с първата си учителка, чийто образ почти задължително носи ореола на най-милата, най-грижовната, най-добрата - като мама. Вълнението на децата, а и на родители, баби и дядовци, е голямо. Започва нещо ново и непознато, изпълнено с радост и надежди.
Но не само „дебютантите“ се вълнуват. И за учителите, независимо колко стаж са натрупали, този първи учебен ден е свързан с трепет, подготовка и задължително безсънна нощ преди първия звънец.
Една от тези мили, грижовни и добри учителки, които ще научат поредните 25 седемгодишни малки ръчички да редят като бисери буквите в думи, думите в разкази, а разказите в спомени от училище, е Бойка Радославова - педагог с 35 години стаж, от които 31 в СОУ „Йордан Йовков“.
Била съм в предучилищна група в това училище, до осми клас съм учила тук и се върнах с голяма радост като учител, разказва Радославова.
Че е добър учител, е ясно не само от оценките на колегите и специалистите по педагогика, а и от броя на семействата, които искат да й поверят децата си. Желаещите винаги са повече от местата в паралелката.
Стая номер 20 на първия етаж
е нейният свят. Букварът, читанката, тетрадките и книжките вече са подредени на всеки чин, привързани са грижливо с пъстри панделки и очакват новите си прилежни стопани. Организацията за първия учебен ден е направена перфектно и се знае коя майка ще има грижата за питката, кой татко ще носи сладкиши, къде ще се вържат балоните и т.н. Накратко, всичко около 12-ия първи учебен ден на Радославова - един като ученичка и 11 като учителка - е готово.
Няма свикване с това вълнение - то е особено, не може да се разкаже, казва тя и пояснява, че заедно с нея в емоцията винаги е бил съпругът й Гриша, който и това лято се е включил в ремонта на класната стая.
През 1978 г. Бойка е току-що завършила в Шумен и е разпределена в Голямо Враново. Това съвпада с раждането на голямата й дъщеря Бранимира. Две години по-късно младата учителка започва интензивна работа по експеримента децата да ходят на училище още от 6-годишната си възраст. Всъщност това е само един от опитите, които педагогиката на „зрелия социализъм“ провежда с българските деца. По същото време тестове се правят и по системата на акад.Благовест Сендов, според която пък всички мъници трябва да пишат с печатни букви и да смятат като машинки. После сменят буквара и отричат сричкуването, за да го върнат отново и да преценят, че всичко това е било поредица от неуспешни опити.
Първите й ученици са 26 деца от селото
като от тях само 6 са българчета. Останалите са от пъстрите групи на татарите, турците и ромите. Българският език им е труден, но това пък е първият тест за младата колежка. Тя успява и още повече се ентусиазира в професията.
Тогава, през 80-те години на миналия век, децата прекрачваха училищния праг без да знаят нито буквите, нито цифрите. Сега е съвсем различно - родителите се притесняват, ако детето не може да чете гладко, казва Радославова и допълва, че първолаците от 21 век са просто различни. Вълнението обаче остава, особено когато трябва да хване ръчичката на всяко едно от децата, за да изпишат заедно правилно чертичките, вълничките и луличките.
Когато Бойка завършва средното си образование в Икономическия техникум, е приета да продължи специалността си в Свищов, но
сухата материя на сметките не вдъхновява 19-годишната волейболистка
и тя избира педагогиката в Шумен.
Имахме страхотен курсов ръководител - Славчо Бонев, който ни показа хубавите страни на учителството и заради него останахме толкова години в класната стая, разказва Радославова, която се е изкачила до най-високото стъпало в професията - първи клас квалификация.
В професията й изобщо не е толкова розово, колкото изглежда. Една от най-големите горчилки Радославова изпила преди четири години, по време на поредното национално външно оценяване. Децата й показали отличен успех по всички предмети, което станало подозрително за експертите от инспектората. Без каквото и да е предупреждение изпратили в случаен ден хора и накарали децата да прекъснат игрите по физическо и отново да седнат по чиновете, за да решават задачи по математика.
Едно от момиченцата се разплака, защото си беше счупило очилата и трудно виждаше условията, но въпреки всичко успехът отново бе отличен, спомня си сега с усмивка Радославова.
Никой не й се е извинил за това явно недоверие към работата й. Затова пък
думата „извинявай“ е една от първите, които палавниците в класовете й научават
Никога не съм удряла дете - това е безсилие, макар да са ме изкарвали от нерви и да съм излизала от стаята, за да „издишам“ яда си, признава опитният педагог.
Момчешките сбивания и закачки с момиченца не са й проблем - с тях има опит и достатъчно умения, за да ги потуши. Когато вижда явна агресия и злост обаче, Радославова е безкомпромисна, колкото и да й е тъжно. Един от тези случаи помни много ясно. Имала в класа си крехко и фино момиченце с гръбначно изкривяване, което по препоръка на лекарите трябвало да носи специален корсет. Носенето му е ужасно, по тялото се появяват синини, болки... И докато повечето деца пазели момичето, едно момче от класа по необясними за никого причини натикало химикал в корсета, с което увеличило болката. Когато Радославова разбрала какво се случва, била потресена от тази жестокост.
Идваше ми да го накажа, да го ударя, да му причиня същата болка, но и тогава за щастие успях да се овладея, разказва учителката и макар да са минали години, очите й се насълзяват от спомена за случката.
Вечният проблем с дисциплината в класа е непознат за добрите учители.
Всеки сам гради авторитета си и
ако не можеш да задържиш вниманието на двайсетина деца,
не си за тая професия, обобщава учителката.
Така насърчава и младите си колеги от университета, на които води практическото обучение. Предупреждава ги, че мъниците имат невероятни сензори за слабите и силните места на възрастните, че ако не създадат от класа семейство, никога няма да имат контрол над ситуациите, че ако за тях не са „моите деца“, няма да бъдат „моята учителка“.
За всичките тези години Радославова е станала част от над 300 семейни истории. Героите в тях са пораснали, изучили са се и са щастливи, че са имали такава първа учителка. В понеделник следващите 25 седемгодишни първолаци ще прекрачат училищния праг и ще започнат новия си живот сред букви, цифри, знания, приятелства, отговорности и всичко, което събира в едно училището.