Точно преди 50 години едно литературно събитие взривява културния живот в Русе. И не само. Група млади поети се подготвят за поредното си литературно четене в тогавашния ВИММЕСС - Висш институт за механизация и машиностроене в селското стопанство, като издават поредната книжка-програмка с по едно стихотворение,  по подобие на театралните програмки за спектакъл. Този път книжката е със заглавие „Поетическо вероизповедание“.
Годината е 1962-ра. Времето е известно при комунистическия режим като „размразяване“. След смъртта на Сталин социалистическите лидери се залавят да развенчаят култа към личността на „бащата на народите“. В Съветския съюз творци и интелектуалци казват на висок глас много истини за режима. Този романтичен период не трае дълго. Още в края на 1962 г. властта в СССР се окопитва и си дава сметка, че свободомислието завзема заплашително големи размери. И правителството на Никита Хрушчов се залавя да оправи нещата, като ги върне в рамките на контролираното пеене на химни и вторачването в лозунга „Винаги верни на партията“.
Русенските поети, нарекли себе си „сърдити“, дори не подозират какво се случва в братска Москва и хвърлят камък в блатото точно в момента, когато соцмашината в Съветския съюз вече се е задействала. Книжката излиза в навечерието на четенето във ВИММЕСС, което е на 1 декември 1962 г. По това време „Анушка вече е разляла маслото“, както гласи гениалната фраза от романа „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков.
На същия този 1 декември, когато вечерта русенските поети рецитират пред студентите, малко по-рано в Москва в Манежа е открита изложба на художниците-авангардисти, наречена гордо „Новата реалност“ и предизвикала невероятен интерес. Изложбата била посетена и от държавния глава на СССР Никита Хрушчов, съпроводен от високопоставени партийни другари. Хрушчов обиколил няколко пъти залата, в която били показани над 2000 живописни и скулптурни работи на авангардисти, и това, което видял, крайно го възмутило. Накрая генералният секретар на партията честно споделил своето мнение за художниците и тяхното авангардно творчество: „Абе, вие педерасти ли сте или сте нормални хора?!
Това са педерасти в живописта!
Ама какво правите и какво си въобразявате! Няма да ви дадем нито копейка! Всички, които искат, да напишат списък и да го предадат на правителството, че искате да заминете за свободния свят, още утре ще си получите паспортите и пари за път! Заминавайте! Прав ви път!“. И още: „Трябва да се въведе ред. С тези цапаници ли ще вървим към комунизма?“.
На следващия ден във в.“Правда“ е публикуван разгромяващ доклад, който става начало на кампанията против формализма и абстракционизма в СССР. Сигналът е даден. Държавната машина е задействана, бутонът е натиснат и започва „затягането на обръчите“. През април и Тодор Живков ще излезе с доклад пред интелектуалците в България...
Но на 1 декември 1962 година младите русенски „сърдити“ все още не знаят нищо. Те се радват, че стиховете им се посрещат с аплодисменти... 
Десетимата - Иван Цанев, Димитър Горсов, Веселин Тачев, Георги Черняков, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Тодор Копаранов, Христо Владимиров, Йордан Георгиев и Димитър Бобев - са възторжени. В брошурката-анонс има уводна бележка на двайсетинагодишния Здравко Кисьов, който изповядва „кредото“ на поетите, нарекли себе си по аналогия със „сърдитите млади хора“ в Англия. Четенето минава също необичайно успешно - пълна студентска аудитория, ръкопляскания и одобрителни възгласи. Младежите в аулата на ВИММЕСС са впечатлени от дръзките стихове на Иван Цанев: „Ще продадем последната си риза,/ за да отложим с някой ден/ смъртта./ Ако не се отровим с оптимизъм,/ ще надживеем/ края на света“. И от „Синьото“ на Веселин Тачев: „Два сини цвята:/ на синилото за пране/ и на изкуственото око/ на Гео Милев./ В двата цвята -/ два свята./ Кой е истинският?“. И от Черняковия порив: „Стани,/ синеблузо човечество!/ Удари по масата на времето!“, от Горсовата „Неделна литургия“ и от възгласа на „Младото биче“ на Здравко Кисьов: „Майко,/ раждай моите братя/ с рога!“.
Вдъхновената еуфория прелива от аулата на ВИММЕСС и вълната стига до русенската гара, където няколко дни по-късно група софийски писатели чакат граничната проверка във влака, с който пътуват за Москва по покана на съветски колеги. В декемврийската вечер някой хлопа по вагона - русенските момчета им носят своето „Вероизповедание“ - да го споделят със столичните събратя по перо, които да оценят по достойнство русенския поетичен градус... 
Интересна е реакцията на Евгений Евтушенко
по повод на русенското „Поетическо вероизповедание“. Той научава за него от тогавашния специален кореспондент на в.“Народна младеж“ Боян Трайков. Трайков е в делегацията, пътувала за Москва, и взема интервю от Евтушенко, което публикува на 21 януари 1963 г. във в.“Пулс“. Журналистът разказва на Евтушенко за русенци и ето какво отговаря поетът, който взривява стадиони и площади с поезията си, но успоредно с това е и сред най-издаваните съветски поети - и тогава, и после: „Любопитно е това с вашите русенски поети. „Сърдити млади хора“ - защо? Те вероятно не само критикуват, т.е. не само се сърдят. В нашия и вашия социалистически живот най-вече преобладава хубавото и те, надявам се, със своите стихове го възхваляват и утвърждават, т.е. повече се радват. В такъв случай не е ли по-логично младите русенски поети да се нарекат „радващи се млади хора“?
След като още през декември 1962 г. Хрушчов обуздава „педерастите“, а Живков сгълчава през април 1963-та родните залитнали творци, следват съвещания „по места“. Русенското е особено разгромно.
В Дома на културата на 27 май 1963 г. доклад изнася секретарят на ОК на БКП Петко Йорданов.
„След като научихме за излизането на „Поетическо вероизповедание“, в Окръжния комитет на партията се проведе среща с всички млади писатели от кабинета. Направи се остра критика на тяхната платформа, на тяхната поезия. Някои от творците взеха правилно отношение към отправената критика. Но за съжаление други не си направиха необходимите изводи и продължиха да творят в същата посока“, казва Йорданов.
Оказва се, че не само в литературата, но и в останалите сфери на културата и изкуството мнозина са били подведени от гръмко афишираното развенчаване на култа към личността и от „свежия полъх“. Според доклада художниците показват „картини, в които се виждаха елементи на схематизъм, на външно търсене, на известно деформиране, на маниерност, което звучеше чуждо и неприемливо“. В театъра формата започнала да доминира над „съдържанието, темите и проблемите“. Музиката? О, там има „сериозни отклонения“ - в Русе се появява „джазова музика“, а „Концертно бюро“, бюро „Естрада“ и „Културен отдих“ допускали в ресторантите /особено в „Севастопол“/ да свирят оркестри и вокални групи, които
чрез „бесен ритъм“ и „дисонанси“ предизвиквали „тъпо безразличие“
и събуждали „низки слабости и порочност“.
„В някои младежки среди, особено в средните училища и най-вече в музикалната гимназия, намира различни проявления убеждението, че България е изостанала страна, с много примитивизъм и ориенталщина в бита и културата, и следвало в това отношение да се учим от „цветущия“ Запад. А на какво всъщност такива младежи се учат от „западния начин на живот“? - на аполитичност и бягство от всякакви обществени задължения, на разпуснатост и бохемство, на живот без каквито и да е светли идеали“.
Но все пак, на съвещанието на 27 май 1963 година в Дома на културата „гвоздеят“ са поетите: „Защо те така предизвикателно заеха позата на „сърдити“? Чели-недочели, чули-недочули, както казва народът, и ето че те си приписаха този етикет, като механически го взеха от Запад“, гневи се докладчикът. И пристъпва към анализ на стихотворенията. За Здравко Кисьов: „Какво иска, например, да каже със символа „блато застояло“? Ясно - сегашното общество... Това е крайно невярно и неправилно... Нашият строй е безкрайно жизнен. Самият Централен комитет оглавява борбата срещу остатъците от култа“. За Иван Цанев: „Чудно ти става, като четеш това стихотворение, как може млад човек да говори така пренебрежително, с такова безразличие за живота. Нищо ботевско или вапцаровско не живее у него“. И така нататък, и така нататък... И продължава другарят Петко Йорданов:
„Кафенета и ресторанти, задушливи интелигентски кръгчета
- това е светът, който най-вече ще срещнете в „модерните“ стихотворения. Къде са новите заводи и кооперативни стопанства, къде са работниците и кооператорите, къде са научните лаборатории и дейци?“
Оттам нататък нещата се развиват шеметно бързо и повече от изразително. „Сърдитите“ подписват покайно писмо, което излиза в „Народна младеж. А през юни същата година на традиционния русенски карнавал в дефилето млади работници от Локомотивно-вагонния завод „изобразяват“ „сърдитите млади поети“. Здравко Кисьов си спомня: „Някой явно беше подхвърлил на ЛВЗ идеята да се изгаврят с нас. На ниска платформа две-три момчета бяха седнали с вдигнати крака, обути в обувки с дебели подметки, седят и си смучат от пръстите и уж пишат...  Пред тях бяха сложени големи плакати с цитати от нашите стихове“.
Иван Цанев, Димитър Горсов, Георги Черняков заминават за София. Не след дълго Тодор Копаранов се преселва във Варна. Веселин Тачев и Димитър Вятовски работят в селски многотиражки, Здравко Кисьов - в градска /във вестничето на Параходство „Българско речно плаване“/. Христо Владимиров се връща в Лом. Групата се разпада. Няма „сърдити“. Няма „бичета“. Няма „отровени с оптимизъм“. Няма „синини“.
В Русе настъпва равна тишина.
За години напред.