Когато сърцето те води, а ръката рисува: Веселка Дойчинова опитомява орхидеи, облаци и снежни ибиси в свой приказен свят
Вали. Или току-що е спряло да вали. Или всеки момент ще завали. Във всеки случай, дори и да се появи слънце, ясно е, че е за кратко, за пренебрежимо кратко. Все пак, късна есен е. Времето е променливо и радостите са малко, а и се очертава да стават все по-малко.
В такива дни на човек му се иска да се затвори и да не излиза никъде. А на по-завършените мизантропи им се иска и да не виждат нищо и никого. Да не им се налага да се усмихват възпитано и да се правят, че не им е мрачно и едно такова никакво.
Мисля си обаче, че има едно място, където такива хора със сигурност биха се почувствали определено по-добре. Още повече, че в изложбена зала изобщо не е задължително нито да се усмихваш, нито да водиш принудителни светски беседи. Достатъчно е ти самият да попаднеш в това пространство - на „Борисова“ 6 - през двете седмици, които текат от вчера, и да дадеш възможност на
световете на русенската художничка Веселка Дойчинова да те докоснат
да ги допуснеш близо до себе си. Едно е сигурно - че за известно време няма да има значение дали навън е ноември или март, дали е сутрин или е късен следобед, дали си сменил водата на папагалчето, или си забравил да вземеш обувките от ателието за ремонт...
Защото на „Борисова“ 6 дишат други светове. Светове, които връщат изконната потребност към хармония и цветово съвършенство (която живее у всички деца, нищо, че някои бързо я загърбват и пренебрегват). В своята поредна самостоятелна изложба Веселка Дойчинова щедро споделя своите пространства, които населява с асоциативни препратки към митологични и евангелски типажи, с мотиви и образи от най-вълшебните приказки за малки и големи, с философски размисли и звънката дарба да се възхищава на това, с което природата не престава да изненадва човеците. При това художничката по удивителен начин съумява да предаде алюзията и атмосферата и усещането за една или друга класическа творба или предание, без да прави директна илюстрация на познати сюжети и образи. И така позволява зрителят да се радва на собствените си открития в нейните картини - един ще намери неуловими, но при това достатъчно осезаеми допирателни с недостъпните красавици от приказките на Вилхелм Хауф, у друг ще отекне асоциация с Андерсен или с Братя Грим. За някой образността в картините на авторката ще отключи асоциации с объркания и алогичен, а всъщност много истински свят на
Алиса, която отключва вратата на Страната на чудесата
а там, малко отвъд рамката на картината, може би чака онзи Заек, който ако е в добро настроение, може да покаже света, обърнат с главата надолу.
Какво е времето? Може би повей, който само ти се струва, че долавяш? Или безплътен шум от размахано синьо крило на бяла птица? Или пък полупрозрачна синя сфера в ръцете на изящна като видение девойка, която превръща летоброенето в музикална картина от неведоми мелодии, изпълнили космическото пространство? Времето е загадка, която не можем да облечем в думи, казва Веселка Дойчинова. Но затова пък тя може да облече тази загадка в образи, провокиращи въображението и задаващи въпроси, които отварят простор за полет на фантазията.
Какво са годишните времена? Пролет, лято, есен, зима в работите на Веселка Дойчинова са стилизирани женски портрети, които с богато нюансиране на цветовете и пестеливи елементи, емблематични за четирите сезона, отключват асоциации за богатството от настроения и звуци, а те превеждат зрителя от зеленото зазоряване на пролетта през ярко лазурното небе на лятото и омъдрялото бордо и златното на есента - до ледената загадка на зимата.
Цветята са едно от специфичните действащи лица в картините на Веселка Дойчинова. Те са и една от онези емблематични посоки в нейното творчество, по която ценителите безпогрешно разпознават работите й. Любим похват е разполагането на цветята в специфичните женски портрети - те са не просто елемент и аксесоар, а недвусмислен израз на същината на образа. Играта с детайла и разместването на местата на обичайни елементи е характерно за художничката. С това тя преподрежда символи, смисли и внушения. Вероятно затова и много от нейните картини звучат ту като ренесансови, ту като декадентски притчи, които под четката на Веселка Дойчинова навлизат в нови пространства и превеждат древни и от по-ново време послания, а те впечатляват и предизвикват размисъл.
Тя смело размества образи, познати от различни епохи и митологии
за да накара приказни феи да водят беседи със снежнобели ибиси - символи на мистериозната връзка между небесното и земното познание. Млечнобели орхидеи и оранжеви лилиуми настояват, че съвършенството е път и до него се достига по мълчаливата пътека на себеотдаването. В причудливите шапки на светлокожи северни жени плуват облаци, наподобяващи безплътни праисторически риби.
Специално място в експозицията заемат ангелите - тема, която в различни периоди в творчеството на Веселка Дойчинова намира различна по сила и въздействие интерпретация. И тук посетителите на „Борисова“ 6 ще видят онези ангели, които са излезли от старите български богослужебни книги и старинни черковни стенописи - с широките свободно падащи старозаветни роби и внушителни златни крила. Но в изложбата присъстват и ангели, които създават впечатлението, че по някакъв неведом начин и в незнайно време художничката е работила не в дома си в Русе, а в ателието на Алфонс Муха заедно с неподражаемия чешки живописец, неприемащ термина ар нуво, но запазил своето място в този удивителен стил в изкуството. С изображенията на своите ангели русенката, която има вкус към интерпретацията и експеримента, сякаш е предприела своите живописни „Упражнения по стил“ на Реймон Кьоно (в тях френският писател разказва една история по 99 различни начина).
В изложбата, която в определен смисъл за Веселка Дойчинова е и ретроспективна, намират място и изображения на
митични персонажи от фасадите на стари русенски сгради
Дали това напомня за училището, което тя избира след осми клас? В „малкото училище“ - някогашното „Георги Кирков“, учителят й по рисуване е Димитър Хинков.
„На него дължа „запознанството“ ми с Рембранд“, казва художничката.
След това родителите й настояват да продължи образованието си в класическа гимназия, но тя постъпва в Техникума по строителство и архитектура.
„Само там имаше задълбочено преподаване на рисуване и затова моят избор беше категоричен“, казва Дойчинова, която завършва във втория випуск на авторитетното и до днес средно училище.
Във Великотърновския университет се дипломира по специалността „Графика“ в класа на Никола Хаджитанев. Дипломната й работа е по романа „Антихрист“ на Емилиян Станев. Историята и литературата са пространства, към които има слабост, която с времето не намалява. Това едва ли е случайно - прадядото на русенката е един от видните български писатели от предела на 19 и 20 век - несправедливо забравеният днес Цани Гинчев. Като график тя прави гавюри, рисува предимно мъже - книжовници, исторически личности, в графиката има много сюжет, може би затова в живописта, към която след известно време Веселка Дойчинова преминава изцяло, тази сюжетност преминава в друго измерение: то става по-лирично, по-въздушно и символистично.
След дипломирането във Велико Търново четири години преподава в някогашния Институт за детски учителки, а от 1989 година работи в Техникума по облекло.
„Имах много добри ученици, сред тях не бяха малко талантите. Но тогава и времената бяха други - в онези години имаше бум на интереса към модата и в техникума кандидатстваха ученици, завършили осми клас с пълни шестици. Конкурсът беше сериозен - кандидатите бяха много повече от бройките, които училището приемаше, а рисуването беше сред определящите предмети. И сред моите ученици има такива, които продължиха да се занимават и професионално с изкуство“, разказва Веселка Дойчинова.
„Не обичам да анализирам собствените си картини, признава художничката. Има една писателка, родена в Нова Зеландия, но живяла във Великобритания - името й е Катрин Мансфийлд. Според биографите й, нейното определение за творчество се съдържа в кратката фраза „Когато сърцето те води, а ръката пише“.
И въпреки че докато разговаряхме с Веселка Дойчинова, тя не спомена Мансфийлд, а като свои любими автори посочи Емили Дикинсън, Франсоа Вийон, Бодлер, Байрон, на мен ми се струва, че изречението на британската новозеландка с пълна сила важи за работата на русенската художничка, с необходимото уточнение: „Когато сърцето те води, а ръката рисува“.
Не е ли това най-същественото в работата на един човек, който създава изкуство, в което другите могат да открият себе си и собствените мисли, желания, спомени и сподавени възторзи?
Започнах с дъжда, облаците и непостоянното ноемврийско слънце. И с възможността за кратко бягство от неособено радостната реалност към другата - добавената реалност, която през идните две седмици дава шанс русенци да надникнат във вълшебствата, които сътворява Веселка Дойчинова.
Мисля си, че влизането в залата на „Борисова“ 6 най-вероятно не е спасение и вариант за всички. Но пък си струва човек да опита - защото не е изключено точно там да открие това, от което дори сам не е подозирал, че има потребност.



