Цели 58 години след завладяването на парахода  „Радецки“ от четата на Христо Ботев, на 20 ноември 1934 г. главният директор на Австрийското параходно дружество (DDSG) и придворен съветник инж. Отто Корвик е бил приет от Н.В. цар Борис Трети, на когото, неясно с каква цел, е връчил папка с исторически, според вестник „Зора“, документи. Това са писмо, което пасажерите на „Радецки“ са дали на капитана на кораба и протокол, съставен по случая малко след слизането на четниците в Козлодуй на 17 май (29 май по н.ст.) 1876 г., съхранявани в дирекцията на дружеството. Писмото гласи:
„На борда на „Радецки“, под Цибър-паланка, 29 май 1876 г.
Ние, подписаните пътници на борда на горния параход, потвърждаваме с нашия саморъчен подпис, че около 200 революционери, качили се на парахода с вид на редовни пътници, нападнаха парахода, заплашвайки капитана и екипажа с безбройни огнестрелни оръжия и го принудиха, под постоянна стража и постоянно заплашване да спре при Козлодуй. Капитанът и екипажът с хладнокръвие и самоотвержение защитиха нашия живот и особено застрашения пътуващ с нас харем и го предпазиха от няколко от възбудените от вино, които не предизвикаха кръвополития. (Следват подписите)“
В тази кратка дописка на софийския вестник не се казва дали царят е изразил някакво отношение пред придворния съветник. Само можем да предполагаме защо пътниците въобще са написали това невярно относно фактите, както ще се окаже по-долу, писмо.
Вероятно са искали да оправдаят капитана пред неговите началници за извънредното му спиране на Козлодуй
С днешна дата обаче можем да попитаме г-н Корвик не е ли чел протоколите от разпитите на капитан Дагоберт Енглендер по този въпрос, съхранявани в същата тази  главна дирекцията на Австрийското параходно дружество и „Възпоминанията“ на капитана по този случай, за които ще стане дума по-нататък. Защото освен свидетелствата на преките български участници, освен читателската реакция на тази фалшива новина в цитирания вестник, думите на капитана имат най-голяма стойност.
Захари Стоянов, събрал голям жизнен материал и разпитал множество все още живи тогава свидетели на Ботевия подвиг, подробно описва превземането на парахода „Радецки“. Сведения черпим и от спомените на Никола Обретенов, който е участник в събитията,  разиграли се насред река Дунав.
Христо Ботев, придружен от Димитър Горов и съпругата му Иванка Горова (сестра на Ангел Кънчев), с група от 30-35 четници, се качват на „Радецки“ от Гюргево на 16 май (28 май н.ст.), неделя, около 15 ч. с 
билети, за които русенският търговец Иван Соларов е заплатил 650 франка
Когато параходът акостира същия ден на русенската скеля, войводата е предпазлив и слиза в спалнята, защото помни случая с убитите Никола Войводов и Цвятко Павлович с парахода „Германия“ на същото това пристанище през 1867 г. Четници, преоблечени като градинари се качват от Зимнич, в Турну Мъгуреле се присъединява офицерът Войновски - дясна ръка на войводата. От Корабия влизат в парахода още 30 момчета на 20-30 години. На 17 май около 9-9,30 ч. „Радецки“ спира на последната спирка преди Козлодуй-Бекет. Тук се качва група от 45 души заедно с Никола Обретенов, който носи знамето на Червеноводската чета, ушито от сестра му Петрана, Георги Апостолов, Перо Македонеца, Теофан Раданович - руски капитан от Петербург. В Бекет Ботев се прощава със своя приятел Д. Горов, на когото поръчва да изпрати телеграма до вестниците „La Republique Francaise“ и „Journal de Geneve“, в която известява европейския свят своето дело:
„Двеста души български юнаци под предводителството на Христа Ботйов, редактор на в. „Знаме“, орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход Радецки, който насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме  „Свобода или смърт“ и отидоха на помощ на своите въстанали братя българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. 
Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще им подадат братска ръка“.

Ботев връчва на Димитър Горов още едно писмо, предназначено за най-близките му хора. То е писано между Свищов Оряхово:

Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаех, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене.

Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те

Христа

17 май 1876 г.

Радецки

Венета получава писмото от доктор Странски, предадено му от Димитър Горов.

Към 11 ч. войводата извадил от куфара си своята униформа от сиво сукно, късо палто със зелени ширити,  панталони със сърмени ширити, златни галони на ръкавите и яката, ботуши с шпори, астраганен калпак със златен лъв на челото, сабя, револвер и бинокъл. Свирнал със своя рог, дръпнал си сабята и извикал гръмовно: „На оръжие, момчета!“. Четниците разбиват сандъците, изваждат униформи и се въоръжават. Настава паника сред пасажерите. Ботев издава строга заповед да не се извършват никакви насилия към екипажа на парахода, пътниците и най-вече към турците. По негова заповед харемът е прибран във втора класа и поставен под стража. По сигнал капитанът Дагоберт Енгелберт е пленен, връчено му е писмо на френски език с обръщение към него да отстъпи парахода на негово разположение до слизането на четата, в противен случай ще бъде принуден да употреби сила и да отмъсти за избитите в парахода  „Германия“ през 1867 г. Ботев призовава  пътниците да не се тревожат и да останат спокойни.
Писмото е дадено на капитана за да се оправдае пред австрийското правителство и параходната компания
Двамата капитани - Дагоберт Енгелберт, капитан на „Радецки“ и на няколко ордена и Христо Ботйов, бивши публицист, а сега български войвода, си подават ръка. Капитанът на кораба и матросите заемат своите места и го насочват към Козлодуй. Капитанът на кораба завил на матросите, че войводата и юнаците му са благородни хора и искат да слязат на българския бряг. Уплашен турски пасажер дава на Войновски пръстен и часовник и се навежда да целува ръка. Една кадънка сваля от ръката си брилянтен пръстен и го подава на Войновски. Той им отвръща: „Ние не сме разбойници да ви обираме, тръгнали сме да се бием за свободата на своя народ. Комитите са бабаити на бойното поле, а не над беззащитни“. Четниците остават в парахода своите цивилни панталони, палта, шапки, обувки, куфари, сандъци с думи към екипажа: „Вземете ги и ги носете за наше здраве“. Тези, които са имали пари в себе си, ги раздавали на матросите и персонала на „Радецки“ със взаимна симпатия. По молба на капитана Ботев му дава следното писмо: 
„Долуподписаните удостоверяваме с това, че ние, българските въстаници, със сила принудихме капитанина на Радецки да спре на турския бряг, макар и да няма станция. 
За българските въстаници.
Войвода Ботйов“.
Писмото е на немски език и оригиналът му е в Дирекцията на параходното дружество.
Към 1 ч. след пладне параходът спира на Козлодуй.
На тръгване на парахода дружината, с лице към него извикала: „Да живей капитанът!“, оттам им отговорили: „Да живей България и войводата“
Двамата капитани отдалеч си смъкнали шапките един към друг.
На 2 декември 1934 г. в. „Зора“ помества писмо от Русе от възмутен четник от щаба на Ботевата чета, който категорично опровергава предишната негова публикация от 21 ноември с.г.
Както споменахме по-горе, главната дирекция на Австрийското параходно дружество, чрез агенцията в Оршова, в присъствието на инспектора на параходите и в присъствието на инспектора на агенцията в Оршова, изготвя протокол от 6 юни н.ст. 1876 г. с въпросите, зададени на капитан Дагоберт Енглендер и неговите отговори „по извършения подвиг на 29 май 1876 г. н.ст. от българските въстаници, които със силата на оръжието са заставили да ги извадят при Козлодуй“. На обичайните въпроси капитанът отговаря, че не е забелязал нищо необикновено и подозрително както в пасажерите, така и в техните сандъци по време на пътуването. Двама въоръжени пасажери се качили в Гюргево и двама в Бекет, но без никаква съпротива си предали оръжието за съхранение. На въпрос какви насилствени действия са предприети спрямо него, за да се подчини на тяхната воля, Енглендер обяснява, че
до него се приближил мъж в униформа и на френски език му обяснил, че той е войвода на българските въстаници
и че трябва да спре парахода на това място, което той му укаже, в противен случай ще бъде застрелян. Междувременно управлението на парахода била поето от един от въстаниците (поп Сава Катрафилов - бел.Х.Л). На въпрос дали пасажерите са заплашвани или ощетени от въстаниците, отговорът на капитана е, след като се подчинил, заплахите към него и служителите са престанали. На следващата станция след слизането на въстаниците - Лом, капитанът е уведомил  телеграфически централната дирекция във Виена и параходното инспекторство в Турну Северин за станалата случка.
„Възпоминанията на капитанина“ за случката, станала на парахода „Радецки“, за разлика сухата официалност на протокола са много живи, емоционални, пропити с нескрита симпатия към тези млади хора, тръгнали да жертват живота си за свободата. Енглендер обръща внимание на Ботев да спуснат вдигнатото високо  зеленото знаме със златния български лев, да приберат оръжията си, за да не се забележат от турските брегови стражари и да попречат на дебаркирането. Ботев веднага се съгласява и му стиска ръката. Капитанът отбелязва, че със своите действия Ботев показва енергия и прозорливост,
насърчава някои съвършено млади момчета, милва ги като деца по лицето, други прегръща, говори им, като сочи българската земя
Успява да въдвори такова спокойствие, като че параходът отива на разходка за удоволствие. Той казва на капитана, че е избрал този параход, защото носи името на славянски генерал. След слизането Д. Енглендер описва една, възвишена, според него сцена: „Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълместата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя бе в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение - вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхното свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си. Тогава се издигна пак попът, хвана байряка и с един друг предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата. Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна. После това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботйов застана на по-високо място и захвана да говори реч, която се продължава две-три минути.
След това извика се едногласно: „Урра, да живей България, урра, урра! Да живей капитанинът, урра, урра!“
- толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат урра и гдето не знаят, казахме помежду си: „Тия българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация“. Аз слушах тия урра с отложена шапка и извиках в отговор: „На добър час!“ и направих няколко движения с шапката си".
Този достоен капитан във Видин по молба на австрийския консул се явява в конака при Осман паша, който му предлага да закара хиляда души турски аскер обратно в Козлодуй, за да преследва Ботевата чета. Д. Енглендер категорично отказва и припомня малодушието на неговия колега - капитан Цицович на парахода  „Германия“ през 1867 г., а за Лом заминава малък турски параход с 80 войници.
През 1879 г., когато Никола Обретенов е назначен за околийски началник на Тутракан, заминава за там със същия „Радецки“, но командван вече от бившия помощник-капитан, далматинеца Катерино Дойми. Обретенов поема инициативата българското правителство да закупи легендарния параход, предлаган от параходното дружество на изгодна цена. Под предлог липса на пари петима министър-председатели отказват: Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Александър Малинов, Васил Радославов и Иван Гешов. На 29 май 1925 г. в София пристига със същото предложение племенникът на капитана, носещ неговото име. Министър-председателят Александър Цанков не само отказал, но и го изгонил от България. Същата година реликвата на българската история - параходът „Радецки“, бива бракуван и нарязан. 

Хачик ЛЕБИКЯН