Художествената галерия в Русе снощи беше домакин на едно вълнуващо пътешествие. В дома на изкуството на „Борисова“ 39 беше представена поредната книга на пътуващата, мечтаеща и пишеща Анна Димитрова от Русе „От земята до небето - Докосване до Латинска Америка“. Предлагаме ви отзив за тези завладяващи пътеписи на доц. Велислава Донева. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията. 

„Както бях споделила преди, пътуването е болест, а хората пътешественици са двукраки разпространители на заразата. Вирусите на тази болест ми изграждат траен имунитет. Така защитена, мога да прелитам до различни точки на света“, споделя Анна Димитрова в новата си книга.
Изправени сме пред смелото и дълго прелитане и кръжене в третата й книга с художествена проза „Докосване до Латинска Америка - Пътешествие до Перу и Мезоамерика“, издание на „Авангард принт“. Едно солидно книжно тяло, красиво благодарение и на полиграфията, в което слово и фотография разказват за страстта на истинския пътешественик, за земите, за хората, материалните, духовни и природните богатства, с маршрути из Перу, Гватемала, Хондурас, Ел Салвадор, Никарагуа, Панама, Коста Рика, Белиз и Мексико. Най-много страници са отделени на загадъчното Перу и земята на маите - Мексико. Книга-поетическа география и биография на пътешественика.
Човек се разпознава в някои стихии на времето. Такъв вихър, порив е пътуването. Мисля си, че магнитът, който дърпа Анна да пътува, се нарича „Свобода“. Тя не й позволява да спира по уморителните пътеки нагоре, по дългия път. Но има и още - несъзнателно (пък може и съзнателно) отдаване на детското в себе си с любопитство, откровения, симпатичен наивитет и въпроси, въпроси... Фотоапаратът, неизменният спътник, помага и на паметта, и на очите, едно противодействие срещу ограничената способност на човешката памет. Впрочем 
в наситеността на тези впечатления, натрупани образи, представи, изживени чувства и вълнения, възбудата от среща с природното царство и следи от цивилизации, Анна се натъква на собствения си автопортрет
отвъд пределите на биографията. Ако кажа, че е написала дневник на своите преживявания, ще откроя истинското очарование на тази книга - една жизнерадостна българка е показала, че може да се радва на срещите с различния свят и може да цени красивото и доброто; че има културата и духовността, за да прогони отрицанието, тази стара наша байганьовска болест, и да покаже, че „благите“ скиталчества откриват неподозирани страни на душевността и мисленето на хората по света.  
Пътеписите на Анна обикновено не се появяват непосредствено след пътуване, но винаги отразяват определен етап от живота й, винаги предават впечатления от конкретно видяно, преживяно, пропътувано (срещите й с Латинска Америка са от 2014 до 2019 година). Пейзажът никога не е анонимен, не е плод на обобщение, отзвук на видения. В пътническия й дневник точно се фиксират време, цел, маршрут, дори състав на групата. И това много помага на релефната композиция, която организира етапите на пътуването в хронологичен ред. Той не се нарушава нито от личните й изповеди и лирични отстъпления, нито от научно-популярната аргументация, исторически екскурзии и други странични разсъждения. Те са обособени до такава степен, че могат да бъдат извадени от него, без от това да пострада целостта му и да се наруши последователността на разказа. Това означава, че разказвачът еднакво владее и фрагмента, и сюжета. Наблюдаваните особености много доближават до характерния за възрожденския пътепис описателен момент със значителна познавателна стойност. Като автор Анна е богата на знания. Това не е просто информираност, любопитство или любознателност, която не се уморява, не е само силно желание да пътува, а да опознава, да се изпълва, да преживява - 
като един малък принц, изправен пред своята планета: взаимно се опитомяват и изненадват
Разказът се грижи за читателя. Спира като камера, която не изключва на всеки срещнат обект - природен, битов, архитектурен, исторически, добросъвестно го описва, позовава се на географски и исторически сведения, почерпени от сигурни източници. „Гватемала е рай за очите и душата. Преди пътуване обичам много да чета, да се подготвям. Никога не тръгвам, без да знам къде и защо отивам. А когато съм подготвена и продължавам да търся изненадващи ситуации и предизвикателства, пътуването ми се превръща в незабравим спомен“.
Разбираме, че с пътешественика пътува и поетът. Сродява ги вътрешната свобода и неутолимият стремеж да докосват красотата. Според мен три образа са водачи в това духовно пътешествие - Светлината, Красотата и Любовта. „В далечината заснежените шапки на Кордилерите привличаха погледа. В царството между земята и небето  се появиха и неговите обитатели - ламите... Стъпваха царствено, грациозно извили шии, поглеждаха към нас и се чудеха на дързостта ни да нахлуем в техните покои. Кактуси извисяваха снага на хоризонта с протегнати нагоре ръце. Приличаха на ритуални свещници в пустошта. Бели пухкави облаци като небесни ангели се спускаха от сапфиреносиньото небе, галеха земята и пръскаха любов наоколо. Усещането е невероятно. Извънземно. Нереално. Почувствах се целуната от Господ“. Анна крачи и непрекъснато изпитва себе си, предизвиква се.
Броди из джунглата, катери се из руините, взира се във вулканите, плава в открити води до живописни острови, вслушва се в тишината на музеите, съхранили духа на предците
 Кондори, пуми, викуни, лами, игуани, фламинги; форми, цветове, аромати - природата е целият живот. Затова е невероятна и обсебваща. За да живееш с нея са задължителни чувствителните сетива, усетът за колорит, пространство и движение. „Цял живот съм мечтала да видя силата и енергията на действащите вулкани. Красота, която убива страха. Орисия и благословия за местните“. И още откровения: „Проглеждах в тъмния хаос. Отнасях инкския кръст в сърцето си. Научих се да гледам с очите на пумата и да летя с крилете на кондора. Научих се да не спирам по пътя, който води към Южния кръст. Научих много истини и продължавам напред да търся светлина от светулките“. Така камъче по камъче (като тези, които събира от бреговете на реки и океани) тя натрупва коктейл от емоции и настроения, които потапят в своята искреност и дълбочина: безметежно бяло спокойствие, греещи лица, изблици от възторг или разширени очи от необяснимост, неописуемо чувство за победа... Когато тялото е в един ритъм със сърцето и паметта, често се срещат думи със семантичното ядро „невероятно“ и изразът „от земята до небето“. Както Анна сама многократно заявява, в природата и под влияние на природата тя достига до пълна вътрешна хармония със себе си и със света. „Плъзнахме се по огледалната повърхност на езерото (Титикака - б.м.). Запечатах в сърцето си всеки миг. Къпех душата си непрестанно в тази тайнственост, там, където се търси началото на света и където духът отлита в космоса... Напуснахме градчето (Сучитото в Ел Салвадор - б.м.)...
Усещах как ме облива светлина, как в очите ми се изливат всички цветове на дъгата, как вярата и добронамереността на тези хора ме завладява и аз ставам по-добра и благодарна“
Няма ги мъчителните страх и безпокойства, няма неудовлетвореност, а потъване в светлото на съзерцанието, наслаждението, размислите, виденията. Няма никъде и никакъв мрачен нюанс, няма описание на плашещото, на дразнещото. Дори когато има щрихи на буря, силен вятър, сърдити вълни изображението е омекотено и облагородено. Като прибавим и склонността към причудливото и неразгадаемото - това вече е художествена картина, която с фактологията и достоверността си, с мемоарно-автобиографичното е творчество, което осмисля, отразява и изявява впечатленията и преживяванията, но и своята оценка и своето виждане за света на Латинска Америка.
Анна Димитрова е неподправен разказвач. Дори когато се поднася много информация и особено суха статистика, при нея е в необходимата мяра и привлича, а не обременява. Чрез описанията й се чувстваме и ние туристи - къде, кога и какво ще вкусим, с какво ще пътуваме, в какви хотели и места за гости може да отседнем. Описанията се подправят за сочност и свежест от образността, детайла и психологизма. Усеща се ритъмът на сърцето на Южна Америка. 
„Предстоеше ни посещение (в Мексико - б.м.) на семейство, което живее само в изолация в джунглата. А аз винаги се вълнувам и интересувам от живота на етносите“. Да, Анна се интересува преди всичко от хората. В пъстрата шевица от етноси втъкава фини душевни движения, черти на бита, културния фон, етническите традиции и мрежата от социални връзки.
История и съвременност се срещат в съзнанието на разказвача и рисуват богати картини, например с децата на слънцето - инките: „Пъстър парад на веселие и радост, преклонение към миналото, вяра в боговете и надежда за добро бъдеще, като че ли самият бог Инти е слязъл на земята и танцува с народа (на фестивала на Слънцето в Куско, столицата на инките - б.м.)... А моята душа се мята и търси път ту към миналото, ту се взира в настоящето“.
Улици, квартали, сгради, храмове, олтари, шествия - вървим заедно с Анна и разбираме, че е добър водач.
Вглежда се в лицата и в жестовете на хората, търси общуване, слуша гласове и музика
Промушва се сред множеството магазинчета за сувенири и кулинарни предложения, дава път на културните светове, за да дишаме духовност. Така разбираме какъв безкраен кръговрат между земята и небето е Латинска Америка. Не само символично, с тяло и дух тя изкачва стъпала от стълбата към небето. Обикновено се качва на височини над 3000 метра над морското равнище и оттам обхваща откриващата се величествена панорама. Очертава далечини, търси хоризонти. Лети с бялата „Чесна“ над пустинята Наска, пътува сред суровите и остри зъбери на Андите: „пъплехме нагоре към стълба, на която се връзва Слънцето“. Поглежда пред трите прозореца в Мачу Пикчу - храма на Слънцето, катери се по стръмния връх Уайна Пикчу (3800 м) и по-нагоре към прохода Абра ла Рая (4335 м) и още по-нагоре - към Алтиплано (4910 м), най-високото плато в света след Тибетското, наричано още Къщата на Бога, заобиколено от Кордилерите. И още по-високо... Нагоре! Нагоре! 
Тази Америка смайва във всякакво време, остава хранилище на авторовите отражения на красивото и любовта. Защото ние сме се запътили към бъдното, а красотата и любовта са вечното настояще.
Тази Америка носи онази сетивност, която няма кой да ти даде
Тя уравновесява. В нея можеш да си какъвто искаш да бъдеш, а не какъвто трябва. Така накратко се усеща това прекрасно „Докосване до Латинска Америка“ - едно завръщане към местата на любовта. „Ако имаше как, бих стояла още дълго тук, между земята и небето, бих се опитвала да медитирам върху тези сакрални места, боготворящи Слънцето. Чувствах се като докосната от Господ. Ако имах крила, можех да полетя. Убедена съм, че някога пак ще посетя това духовно място. Така се случва напоследък. Сърцето ми показва пътищата, които ме зоват. Затова никога не казвам сбогом на местата, които посещавам. Разделям се с тях с надеждата, че ще се видим пак отново“.
***
Драги читатели, потърсете и прочетете тази книга. Станете пътешественици! Ще ви води Анна Димитрова от земята към небето и обратно. Доверете се на думите, смисъла им, емоцията на една слънчева душа!