Посветилият цялата си творческа енергия на родния Русе Хачик Лебикян беше отличен със златна значка „Русе“ от кмета Пенчо Милков за приноса му към културния и обществен живот на града. Отличие бе връчено на специална среща в присъствието на негови близки приятели и съмишленици, с което бе отбелязана и 80-годишнината на изтъкнатия краевед.
„Вие сте човек, който превърна любовта си към Русе в мисия. Вашите книги, публикации и фотографии живи свидетелства за това как нашият град се е променял и е съхранявал своя дух“, обърна се към юбиляря кметът. 
„Русе винаги е бил моят дом и вдъхновение. Никога не съм си поставял за цел да бъда изследовател или хроникьор. Просто следвах вътрешната си нужда да запазя спомена за хората, местата и събитията, които изграждат идентичността на нашия град. Щастлив съм, че този труд е намерил отклик и че днес получавам тази висока чест“, отвърна Лебикян и прочете есето „Памет за Русе“ от книгата си „Русенските улици. Маршрути на спомена“ /публикуваме го отделно/.
Хачик Лебикян е роден в Русе на 14 септември 1945 г. Завършва Техникума по механотехника в родния си град и повече от 20 години работи като проектант в „Машпроект“. Паралелно развива активна журналистическа и публицистична дейност, сътрудничи на редица български и чуждестранни издания, включително „Дунавска правда“, „Труд“, „Стършел“ и сръбските сатирични списания „Афоризам“ и „Йеж“. От 1992 до 1997 г. е фоторепортер във в. „Утро“, на който и днес е уважаван редовен автор. Автор е на над 20 книги, носител е на множество отличия, сред които и награда „Русе“ 2019 в категория „Литература“.     

Памет за Русе

Хачик ЛЕБИКЯН
Наименованията на улиците, площадите и кварталите са историята на един град. Те трябва да се знаят и предават от поколение на поколение, защото, макар и по различно време, всички тези поколения са живели на едно и също място - в своя град. Честата им смяна и подмяна с нови по политически и  конюнктурни съображения говори за незрялост на обществото, за незачитане и грубо погазване на традициите и паметта. Така се прекъсва духовната връзка между хора, русенци, които ги делят десетилетия и столетия. В наименованията на улиците и площадите е закодирана историческата памет на страната и града, там са живели някои бележити наши съграждани. Промените на наименованията на улиците вече може да служи за справочник по история. По тях се разбира кога Стефан Стамболов е паднал от власт, кога Царство България става Народна република, кога „комунизмът си отива“.
Паметта на русенеца е особена. Само след няколко години той вече не помни старите наименования. Избира си нови ориентири, нови маркери, свързани най-вече с престижни заведения, магазини и молове. Обаче има едно много колоритно определение за заведение, по-скоро място, което няма изгледи скоро да се забрави. То съществува повече от пет десетилетия и отначало това т.нар. име, което никак не подхожда на нашия град, беше само в устата на тогавашните хулиганчета. Вече никой не помни и не знае, че това е Малката градинка срещу Паметника на свободата, където в миналото върху дървена естрада във форма на гъба е свирила Градската духова музика. Затова старите русенци са наричали това място „Гъбата“.
 Колко пъти още трябва да сменяме имена на улици и площади, за да заживеем като европейци тук, в нашата страна, в нашия град? Европа влезе в Русе преди повече от век и половина, а ние все още търсим път към нея. Мнозина напуснаха завинаги нашия град, подгонени къде от хлора, къде от бедността. Всеки сам си търси площада на своя живот. Вярно, че глобализацията превърна света в едно село. Но дори русенецът, преселил се да живее някъде по света на улица с безличното име, примерно, „42 авеню“, не трябва да забравя своите корени, своето детство, своята махала, имената на улиците „Крали Марко“, „Баба Тонка“ и „Сливница“, площадите „Оборище“, „Васил Левски“ и „Свобода“, защото, вероятно, без тези имена той нямаше да е това, което е, нямаше да е русенец. Имената на улиците са страниците от паспорта на един град, а годините са техните номера. За да разберем и осъзнаем стремежите на неговите хора през годините, трябва да прочетем всички страници. Така ще научим и за техните грешки, и за техните победи. Защото какво друго е човешкият живот, ако не редуване и на едното, и на другото. Всичко това самите ние, нашите бащи, деди и прадеди сме го „писали“ по уличните табелки на нашия Русе.