За първи път един обвиняем поиска обезщетение от прокуратурата за проточило се прекалено дълго разследване.
Иван Иванов поиска 30 000 лева компенсация по Закона за отговорността на държавата заради това, че от 2011 година е привлечен като обвиняем, забранено му е да напуска страната, бизнесът му е сринат, а той дори не знае с какво разполага обвинението срещу него. До момента в ГДБОП са събрани 38 тома материали, част от които секретни, но той никога не ги е виждал. Нито пък адвокатът му. Всички молби да бъде запознат с материалите по делото били оставяни без отговор.
Делото ще продължи през есента. Но далеч преди да се стигне до решение по него, то вече постави серия въпроси. Включително и този - до кого и къде съдът сега следва да пише писмо, за да получи информация за събраните доказателства от ГДБОП заради прехвърлянето на ведомството в ДАНС, което бе направено от новия парламент, и пълната неизвестност къде е останал архивът му.
Акция на ГДБОП изкара Марсилеца пред прожекторите
Иван Иванов-Марсилеца е русенец, който допреди две-три години не беше известен на медиите. Докато през пролетта на 2011-та беше проведена мащабна акция на ГДБОП, в полезрението на която се набиха няколко нумизмати от Русе - сред тях Мирослав Димитров-Абдерата, Иванов и собственикът на барчето до съда Никифор Никифоров.
Според оповестената тогава информация от полицията, операцията се е провела едновременно в няколко области. Само в Русе са претърсвани над 10 адреса, като целта е била да се разбие организирана престъпна група за износ на антики в чужбина. Трима разградчани също бяха задържани по време на същата операция и обвинени, че са участвали в трансгранична престъпна група, която се занимавала с иманярство и търговия с културно-исторически ценности, предназначени за износ. А обиски са правени още в градовете София, Велико Търново, Благоевград, Пловдив, Варна, Бургас, Монтана, Кюстендил, Плевен, Силистра и Ловеч. От полицията тогава съобщиха, че са иззети над 1000 антични монети, включително златни и сребърни, с различни датировка и номинал. И повече от 1200 археологически паметници - керамични съдове, апликации, пръстени, статуетки и др.
Впоследствие от ГДБОП обясниха пред столични медии, че всъщност след 11-годишно разследване са разкрили трафиканти, заподозрени в износ на уникални сребърни чинии от Аланското съкровище, изнесени от страната нелегално. През 2003 г. една от тях бе засечена на търг в аукционната къща „Кристис“ с начална цена от 300 000 паунда. И посочиха, че в износа на тези антики може да са замесени Мирослав Димитров-Абдерата и Иван Иванов-Марсилеца.
Делото се наблюдава от Софийска градска прокуратура. Срещу Иванов бе повдигнато обвинение за притежание на нерегистрирани археологически ценности и участие в организирана престъпна група за добиване и продажба на такива ценности. Дали наистина това е така или не - все още никой не може да каже. Обвинението срещу Иванов е висящо, то до ден днешен не е влизало в съд, за да се разбере виновен ли е, или не Марсилеца. А очевидно скоро няма и да влезе. Защото в момента в ГДБОП цари повече хаос покрай промените на ведомството, отколкото мерак за работа.
Иванов иска просто край на агонията
Иван Иванов иска обезщетение от прокуратурата за това, че трета година животът му е на практика блокиран, без да се знае дали е виновен, или невинен за обвиненията, които са повдигнати срещу него. И защото никой не може да каже докога ще е така. 
За разлика от обвинението, което все още може да борави само с „обосновани предположения“ поради неприключилото разследване, Иван Иванов стъпва на факти.
Факт е, че на 29 март униформени нахлуват и във ваканционен комплекс „Оазис“ край Стражица. Селището за отдих представлява вилички, китно подредени около микроязовир. Земята е собственост на Иванов, а комплексът се управлява от негов роднина.
Факт е също, че Марсилеца е задържан за няколко дни, след което е пуснат под гаранция, но му е забранено да напуска държавата. А Иванов има бизнес с диаманти в Южна Африка, твърди се, че е купил мина там. Освен това търгува с Германия и САЩ. Цялото му имущество и сметки бе сложено под запор и възбрана от Комисията Кушлев.
„Претърсването го е изложило пред клиентите, пред персонала и пред кметицата на съседното село, която била във ваканционното селище в момента. Впоследствие заради наложените ограничения бизнесът на клиента ми е замрял, бил е принуден да даде „Оазис“ под наем на символична цена, вече му е трудно да издържа семейството си. Партньорите му в чужбина разбрали какво се случва и се отдръпнали, провалили са му се договорите. Разбити са и здравето, и психиката му“, обясни адвокатът на Марсилеца пред съда.
Иванов е задържан и обвинен през пролетта на 2011 година. Оттогава досега адвокатът е правил многократни опити да получи достъп до събраните материали срещу клиента си, за да знае какво се случва. Не му отказват, но просто не отговарят на молбите му. Едва сега, след като е завел делото в Русе, е разбрал, че по делото са събрани 38 папки с материали. Но какво има в тях, е загадка. Не е ясно нито на какъв етап е разследването, нито дали скоро ще приключи.
На Иванов му е оставена само възможността да стои и да чака. „Той на практика няма никаква възможност да се защити, да поиска по-бързо приключване на делото“, обяснява адвокатът на Марсилеца.
„Вечните обвиняеми“ ще тежат на съвестта на депутатите от ГЕРБ
Докато не се произнесе съдът по обвинението, повдигнато срещу Иванов, той е невинен - поне така пише в Конституцията. Междувременно обаче има безспорни факти, които вече започват да тежат. Но не на Иванов, а на държавата. Защото още при внасянето на поправките в НПК, които върнаха възможността един човек да се превърне във „вечен обвиняем“, законодателите трябваше да предвидят, че държавата ще плаща. Ще плаща обезщетения за неразумно дълги процеси, протакани през годините. И те ще тежат на съвестта на депутатите, гласували по партийна повеля, без да си дадат труда поне да помислят за какво става дума.
До 2011 година в НПК съществуваше възможност, ако две години едно наказателно производство не приключи с някакъв резултат, обвиняемият по него да поиска съдът да разгледа всички материали, събрани от разследващите органи, и да се произнесе виновен ли е, или невинен. Тази възможност обаче бе премахната с поправка в закона, обяснена с борбата срещу корупцията - да не се създавали предпоставки разследващите да вземат рушвети, за да замотават делата с години.
Така на практика обвиняемите, а в такъв впрочем може да се превърне всеки, загубиха всякаква възможност да поискат разследването на делото им да приключи в някакъв разумен срок. В резултат вече има досъдебни производства, които се точат по 2-3, че и повече години.
А какво става, след като това досъдебно производство изобщо не влезе в съда и делото се прекрати? Или ако човекът бъде оправдан от съда? Държавата плаща. Хвърчат луди пари за обезщетения, които излизат от джоба на данъкоплатците. Затова и на никого не му пука. Именно с мотива, че този „вечен тормоз“ не може наистина да продължава вечно, в момента в парламента се внася проект за връщане на стария режим - обвиняемите след известен период от време да поискат делото им да бъде разгледано от съда и ако вината им не бъде доказана, то да бъде прекратявано. За тежките престъпления се предвижда това да е две години, а за останалите - година.
Обяснението, че оправданите така или иначе пак ще осъдят държавата заради незаконните обвинения, е вярно. Но само донякъде. Защото размерът на обезщетението, което един такъв човек ще получи, зависи и от това колко години е живял с тормоза, че е обвиняем.
За първи път се иска обяснение защо едно дело се точи толкова дълго
След връщането на „вечния обвиняем“ държавата отново пое риска да бъде съдена от десетки обвиняеми и подсъдими, чиито дела нарушат принципа за „разумен срок“ на едно наказателно преследване, заложен в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.
Няма точен критерий що е разумен срок за разследване - има дела, които могат да приключат за ден, за други наистина отиват години в издирване на доказателства. Особено когато в едно разследване се включи „международен елемент“ - месеци, че и години отиват по изпълнение на следствени поръчки от чуждите правозащитни органи и съдилища, губи се много време в  издирване на обвиняеми и свидетели из цял свят, причини може да има много.
Обикновено сроковете за разследване се удължават с мотива, че делото е с голяма фактическа и правна сложност. И в случая с Иван Иванов може би ще се окаже точно така - че делото е с фактическа и правна сложност и изисква повече време от обичайните разследвания. Което ще обясни защо събирането на доказателства се точи толкова дълго.
Въпросът обаче е, че тази сложност сега трябва да се докаже от прокуратурата. Тя трябва да докаже също, че разследващите от ГДБОП и наблюдаващият прокурор от СГП са си свършили работата, без да се мотаят излишно, разчитайки на поредното удължаване на срока. А това е нещо, което се случва за първи път.