Фестивалът „Мартенски музикални дни“ отново превърна Русе в музикална столица на България и върна на русенци самочувствието, че живеят в Европа. В националните медии двете седмици, преминали тук под знака на звездни имена, се отбелязваха традиционно скромничко, както обичайно - с половин уста. За сметка на това пък софийският Европейски музикален фестивал, който се провежда в светлината на кандидатурата на София за Европейска столица на културата, се радва на доста по-благосклонното медийно внимание. Но ние в Русе с това сме почти свикнали. Е, сега, като се завърти латерната на поредните избори, ще чуем за пореден път как нашият град е най-европейският в цяла България, как сме врата към Европа, как всеки мераклия за евродепутат с хилядна заплата в евро ще се скъса, но ще работи за децентрализация на властите, на културата, на икономиката и лобизма в добрия смисъл на думата.
Дали вече свикнахме да подминаваме както откровено пренебрежителното отношение към нас, така и предизборните захаросани куплети - отговора на този въпрос всеки русенец знае сам за себе си. Но истината е, че който каквото и да казва и да НЕ казва по адрес на „Мартенски музикални дни“, едно е ясно:
този празник отмества назад страстите и борбите за оцеляване
във всякакъв смисъл /биологичен, социален,  политически/ и изважда на повърхността едно - радостта от съприкосновението с вълшебството на Голямото изкуство.
Програмата през тази година подари на фестивалната публика 23 събития, 6 оркестрови програми, 12 ансамблови проекта, 1 оперен спектакъл, 11 международни продукции, изпълнени от повече или по-малко известни артисти от 13 страни в Европа и света. Зад тази статистика стои обаче друго. Това, другото, кара десетки русенци още на 4 март - първия ден, когато започва продажбата на билети за фестивала, да извият дълга опашка пред касата на операта, за да са сигурни, че няма да пропуснат най-важното. Това, другото, кара стотици хора поне четвърт час преди началото на концерта да отидат пред Доходното здание и с удоволствие да разпознават приятели и познати с възклицанието: „Ей, добре че са Мартенските, че да се видим!“. Разбира се, не липсва тук-там и елементът „снобария“, заради който някаква част от „ценителите“ са убедени, че на всяка цена трябва да са на откриването и закриването на фестивала - повече, за да кажат на следващия ден: „Снощи открихме/закрихме Мартенските...“. Но това е част от съпътстващите елементи на пейзажа.
Истината е, че русенският музикален фестивал е събитие, при това далеч не от локална важност. Но и тази година, макар и под сурдинка, пак прескочиха като бегли искри-мнения, че, видите ли, много дълго продължава този фестивал, не е ли крайно време да се посъкрати - примерно, наполовина. Вярно е, че тези „искрометни мнения“ като правило се изказват от хора, които нямат време за слушане на музика, но знае ли човек подобна искричка кога може да запали килима. Затова потърсих мнението на някого, на когото можем да се доверим. Още повече, че той е много наясно какво означава такъв фестивал, как се прави и какво струва това на организаторите. Обърнах се с молба за коментар към проф.Минчо Минчев - виртуоза на цигулката, който на два пъти този март зашемети с изпълненията си русенската публика, към концертиращия по света музикант Минчо Минчев, към преподавателя Минчо Минчев, който води майсторски класове в цял свят. Години наред маестрото бе артистичен директор на фестивала „Варненско лято“.
Ето какво казва той за „Мартенски музикални дни“: „Това е фестивал, който е трепетно очакван и привлича както именити изпълнители, така и много ценна публика. Преди години имаше идея варненският фестивал да стане биенале - да се провежда не всяка година, а през една. Слава Богу, не стана. За мен Русе беше един от главните претенденти за Европейска столица на културата. Много съжалявам, че градът отпадна и ми е трудно да си обясня защо. Но
Русе има всички предпоставки да стане витрина на културата на България
- и през 2019 година включително. И един от важните акценти за това е именно фестивалът „Мартенски музикални дни“! Аз смятам, че нищо не бива да се пипа в него - най-вече по отношение на продължителността му. Общото ниво на фестивала е много високо! И то се вижда и по факта, че тук идват всяка година поне няколко музиканти, които са колосални имена в световен мащаб. Този фестивал е и визитка за града, и привилегия за всички, които истински ценят изкуството!“.
Сред колосалните имена, за които говори маестро Минчев, фестивалната публика тази година успя да се докосне до излъчването на музиканти като посрещания по света с аплаузи челист Миша Майски, до съкровеното вълшебство на цигулката на световно признатия изпълнител на Вивалди Джулиано Карминьола, до магьосницата на кларинета Шарон Кам от Израел, до мощните цигулкови каскади на русенеца Светлин Русев, довел тази година ново име - цигуларя Теди Папаврами, високия професионализъм на пианистката Мария Принц и флейтистът Патрик Галоа, които тази година станаха причина и за премиерно изпълнение на нова творба на Жак Дебрийер, при това в присъствието на автора.. Събитие на фестивалния подиум беше оперната постановка на „Хофманови разкази“, режисирана от австрийката, живееща от години в Скопие Урсула Хорнер. Отзвукът за спектакъла накара всички, които са го пропуснали през март, да съжаляват - но не задълго, тъй като директорът на Русенската опера обеща, че
на 3 юни предстои повторение на вълшебната феерия на Жак Офенбах
С подобни очаквания може би живеят и тези, които са подминали заглавие в афиша на фестивала като пронизителната „Меса за въоръжения човек“ на Карл Дженкинс, с която русенският хор „Дунавски звуци“, оркестърът и солисти на операта пожънаха грандиозен успех първо в Русе, а ден по-късно и в столичната зала „България“. Препълнената с млади хора зала „Европа“ на концерта, поставил джаз акцента във фестивалната програма, провокира басистът Георг Брайншмид, пианистът Антони Дончев и саксофонистът Владимир Кърпаров - все големи имена, да не се скъпят на суперлативи. Значително по-малко хора дойдоха да видят и чуят нещо, което няма как да видят и чуят другаде у нас - как музикантите от ансамбъл PHACE направиха жива и цветна черно-бялата комедия отпреди 95 години „Куклата“. От възторзи до скептични реплики предизвика и първото гостуване в България на шеметните шведи от перкусионния ансамбъл „Кроумата“...
Амбицията ми не е да преповтарям всичко впечатляващо от програмата на 54-ото издание на „Мартенски музикални дни“. Но не крия, че през тези 15 дни честичко си мислех какъв късмет имат русенци с вкус към музиката да живеят точно тук и точно сега. И срещу съвсем поносими и достъпни цени да чуят и да видят с очите си енергията и артистизма на, примерно, „змея“ Миша Майски - за сравнение,
цените на билетите за концерт на Майски в Швейцария започват от 160 швейцарски франка
което прави точно 100 български лева!
Как екипът на фестивала и по-конкретно неговият директор Ива Чавдарова успява да привлече световни имена да дойдат в Русе, си остава загадка. Тя и колегите й не пропускат да подчертаят, че без съдействието на посолствата на Израел и Австрия, на Италианския културен институт, фондация „Америка за България“ и генералния спонсор ОББ, както и останалите институции и фирми, подкрепящи двуседмичния маратон, фестивалът едва ли би бил толкова бляскав.
Няма да се вдавам в подробности колко висок е градусът на напрежението, което държи неотклонно екипа на Мартенските не само през 15-те фестивални дни, но и доста преди това. Всеки детайл - от посрещането, настаняването, репетициите, пресконференциите, програмите, съобщенията „За да бъде слушането приятно, моля, изключете звука на мобилните си телефони“ - до цветята и изпращането - преминава през нервите на десетина души, които всъщност и невинаги успяват да послушат „като хората“ изпълненията на виртуозите. Голямо забавление беше настанало в една от кратките паузи за момичетата, които се грижат за всичко от А до Я на фестивала, когато седнали да пият кафе и установили, че
късметчето на Ива Чавдарова гласяло: „Отидете на концерт!“
Сега, когато двете седмици на истинско пиршество за духа са вече приключили, на русенци им остава да си представят каква ли ще бъде програмата на фестивала за следващото, 55-о издание догодина. И тайничко да се надяват, че дотогава може някой да се сети да внуши на така наречения градски транспорт, че поне когато има подобни събития, които „по програма“ свършват след девет вечерта, фирмите биха могли да си нарушат спокойствието и да променят разписанието. Защото в събота и в неделя последната 12 линия тръгва от Централна гара в 19.30 ч, повечето тролеи поемат на последен курс малко преди 21, да не говорим за онези автобуси, които изобщо се отчитат по разписание с по два курса сутрин и по два вечер. А, честно казано, ми беше много обидно, че възрастна жена, пенсионирана музикантка, си тръгна от концерта на Брайншмид точно преди страхотния бис. Жената обясни на свой познат: „Гоня последния тролей“ и пое, подпирайки се с две патерици, към спирката. Защото инак няма как да се добере до вкъщи. И цялото вълшебство от музиката ще отиде по дяволите.