Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

Не можеш да обичаш истински едно дете, ако си изоставил своето.
Джон Брадшоу

Първи юни - Денят на детето. Денят на балоните, захарния памук, рисунки по асфалта, шумен смях и детски глъч. Денят, в който си спомняме, че децата имат право на обич, грижа, защита и свобода. Всяко дете заслужава да бъде обичано, видяно и прието. Но не всяко дете го получава. А някои от тях, пораствайки, се научават да оцеляват, вместо да живеят. Понякога това дете... сме ние самите.
В навечерието на този празник искам да ви поканя на пътуване - към едно дете, което е вътре в нас. 
След като в предходните няколко статии рагледахме темата за проблемите и предизвикателствата, с които се сблъскват децата в съвременното общество - какво им липсва, от какво страдат и какво можем да им дадем като родители и възрастни - сега е време да обърнем поглед навътре. Защото преди да можем истински да бъдем до едно дете, трябва да сме се срещнали с нашето собствено.
Какво символизира 1 юни?
Международният ден на детето се отбелязва от 1950 г. като символ на правото на всяко дете да живее в мир, сигурност, любов и грижа. Но нека не забравяме - не всички деца са получили това. Някои от тях пораснаха твърде рано. Тях днес срещаме като възрастни с тревожност, самота, перфекционизъм или празнина вътре в себе си.
Какво е вътрешното дете? 
„Вътрешното дете“ не е поетичен израз. Това е термин в психологията, който обозначава онази част от нашата психика, която съдържа всички емоционални преживявания, нужди, копнежи, страхове и травми от нашето детство. Онова дете, което сме били - със своето невинно очакване за любов, със страха от изоставяне, с болката от обидата, с радостта от играта, с тъгата, когато не сме били разбрани. И това дете продължава да живее в нас, независимо дали сме на 30, 50 или 70 години. 
Вътрешното дете е ранената ни, но и жизнената ни част. То ни напомня:
*За спонтанността и креативността;
*За копнежа да бъдем обичани без условия;
*За нуждата да сме в безопасност, да принадлежим.
Защо е важно да поддържаме връзка с него?
Много от нас живеят живота си, водени от несъзнателни детски убеждения: „Не съм достатъчен“, „Любовта трябва да се заслужи“, „Не е безопасно да се доверя“... Това са отломки от преживявания, които като деца не сме могли да разберем или понесем.
Когато игнорираме вътрешното си дете, живеем автоматично, често в повтарящи се модели - привличаме грешни партньори, работим до изтощение, чувстваме вина, че изобщо имаме нужди. Но когато се свържем с него с разбиране, състрадание и грижа, започваме да се лекуваме. Започваме да живеем.
Нашето вътрешно дете може да бъде:
* Ранено - ако сме преживели изоставяне, емоционално пренебрегване, насилие, унижение или сме живяли в нестабилна среда.
* Игнорирано  - ако като деца сме били учени „да не плачем“, „да не се оплакваме“, „да бъдем силни“, без никой да попита какво всъщност чувстваме.
* Забравено - защото животът ни е притиснал да пораснем прекалено рано, да се справяме, да оцелеем, да не пречим.
Но независимо какво е преживяло, това дете не изчезва. То живее вътре в нас - и ако не се вслушаме в него, то започва да ни ръководи неосъзнато.
Как вътрешното дете управлява живота на възрастния човек?
Много от нас живеят с усещането, че нещо „не е наред“. Че повтарят едни и същи модели - не могат да поставят граници, изпитват постоянна тревожност или вътрешна празнота. Често зад тези трудности стои вътрешното дете, което не е чуто, обгрижено и излекувано.
Примери:
* Изоставеното дете се страхува от близост. Когато някой се приближи, то панически очаква да бъде наранено и започва да саботира връзката.
* Обижданото дете вярва, че не заслужава добро. В зряла възраст толерира лошо отношение, защото вътре в него живее гласът: „Това е най-доброто, което мога да получа“.
* Невидимото дете - онова, което не е било виждано и чуто - днес постоянно търси признание, постижения, одобрение от другите, но никога не се чувства удовлетворено.
* Отхвърленото дете - се бои от провал, отказва да рискува, остава в сенките, защото не вярва, че има право да бъде „видяно“.
Понякога хората казват: „Какво толкова? Всички сме имали трудно детство“. Да, но реалността не е в събитията, а в тяхното преживяване. За едно дете забележката „Не се прави на лигльо“ може да бъде толкова раняваща, колкото физическо наказание. Раните не се измерват в драма, а в липса на емоционално присъствие.
И да - най-дълбоките травми се случват рано. В първите седем години, когато нямаме още логика, само усещане. Когато светът се възприема през тялото, гласа на мама, тона на татко, ритъма на дома. И ако тогава липсва сигурност, приемане и безусловност - детето в нас поема вината: „Аз съм проблемът“. Това вярване се вкоренява дълбоко - и години по-късно го живеем, без дори да го осъзнаваме.
Как да чуем и изцелим вътрешното си дете
Вътрешното дете няма думи. То говори чрез реакциите ни, тревожността, болестите и търси отговор на въпроса „защо винаги ми се случва това“?
То не иска да ни пречи - то иска да бъде чуто. Да му бъде дадено това, което тогава не е получило: грижа, стабилност, безусловност.
Изцелението започва с връзка. С готовност да се върнем при себе си, без да бягаме. Това не значи да се вторачим в миналото, а да признаем реалността на преживяното, за да го интегрираме, а не да го повтаряме несъзнателно.
* Слушане без осъждане - Седни в тишина и си спомни: какво дете беше? От какво те болеше? Какво ти липсваше? Позволи си да чувстваш. Болката не е враг, а посланик.
* Диалог с вътрешното дете - Можеш да пишеш писма до него. Да му говориш. Да си представиш, че стои до теб. Да го попиташ: „Как си? Какво искаш от мен?“ Това не е игра - това е изграждане на най-съществената връзка в твоя живот.
* Да станеш вътрешен родител на себе си - Детето в нас не търси нови родители, а нас самите. Ние сме тези, които трябва да му дадем сигурност, обич, присъствие, защита. Това значи да развием вътрешна структура, в която можем да се опрем на себе си, вместо да търсим спасение отвън.
* Грижа и състрадание - Всяка форма на грижа - от това да се наспим, до това да кажем „не“ - е жест към вътрешното дете. Когато започнем да го обгрижваме, то се успокоява. И животът ни става по-тих, по-цялостен, по-свързан.
Първи юни е не само ден на балони и усмивки. Това е ден на памет - за детето в нас и за всички деца, които още чакат да бъдат спасени. От нас самите.
Нека този ден ни напомни:
* че сме били деца, и това още живее в нас;
* че децата около нас имат нужда от възрастни, които са в мир със себе си;
* че грижата започва отвътре - от онова малко, треперещо, прекрасно дете, което сме били.
Първи юни нека бъде денят, в който си кажем:
„Вече няма да те изоставям. Ще те чувам. Ще те пазя. Ще те обичам. И ще изградя живот, в който ти ще се чувстваш у дома“.
Защото всяко дете заслужава това.

Диана БАЛКАНДЖИЕВА