Представлението „Безкрайните сцени“ показва, че всяка част от Народния театър може да бъде превърната в сцена, видя екип на БТА. Историята на най-голямата ни трупа е предадена под формата на диалог между едно момиче, което сякаш чрез машина на времето влиза в „контакт“ със светила от миналото, сред които Адриана Будевска, Николай Масалитинов, Константин Кисимов, Олга Кирчева, Ирина Тасева, Кръстьо Сарафов, Апостол Карамитев...
Живата игра на четири поколения актьори от настоящия екип на най-големия ни театър се преплита със звукова реалност и историята на самата сграда. В продължение на час и половина, публиката се движи през различни пространства, водена от гласове, аудиосцени, откъси от театрални спектакли и малки пърформънси.
„Историята на театъра е нашата история. Ние идваме в тази сграда, както са идвали нашите предци и продължаваме тяхната история като зрители и като артисти. Театърът като химерно изкуство може да бъде пресъздаден, може да бъде съживен чрез гласовете – това беше първоначалната ни концепция. Гласовете, освен че пазят емоциите, пресъздават епохата по един много специфичен начин – чрез говора, чрез интонацията, чрез начина, по който хората в различните години са произнасяли думите, чрез начина, по който говорят“, казва пред БТА режисьорът и драматург на проекта – Мартина Новакова.
В „Безкрайните сцени“ участват Михаил Петров, Гергана Змийчарова, Велислав Павлов, Параскева Джукелова, Павлин Петрунов и Валерия Георгиева/Антония Здравкова. „Никога не бяхме правили имерсивно представление с актьори, които се занимават с по-традиционен вид театър. В този случай работихме с актьори, които имат изключително дълъг опит, но не в този формат, но искам да подчертая, че всички бяха невероятни“, коментира пред БТА Мигел Валентин, режисьор и драматург.
По думите му, за публиката да влезе в сградата на Народния театър е все едно да влезе в нейната история, или в историята на България. Променадният спектакъл припомня решаващи моменти – откриването на сградата през 1907 г., пожарът през 1923 г., бомбардировките през 1944 г., разкривайки драматургичната и езиковата му трансформация. „Това е покана към зрителите да се превърнат в участници, да преживеят пространството по нов начин“, допълва Мартина Новакова. Сценографията и костюмите са на Розина Макавеева, композитор и аудиодизайнер е Емилиян Гацов-Елби.
Режисьорите и драматурзи Мартина Новакова и Мигел Валентин пред БТА – за идеята да разкажеш историята на Народния театър чрез разговор на едно дете със светилата на трупата в цялата ѝ 120-годишна история, за значението на сградата и нейната уникалност, трудно ли е да се пречупят традиционно играещи актьори за такъв формат, необходима ли е специална подготовка за зрителите.
В този спектакъл звучат гласовете на едни от най-големите български актьори в цялата история на театъра, над 100 години назад. Какво е Вашето отношение към тези личности, много от които са позабравени? Как направихте подбора? 
Мартина Новакова: Нашата идея е, че историята на театъра е нашата история. И ние идваме в тази сграда, както са идвали нашите предци, и продължаваме тяхната история като зрители, и като артисти. Театърът като химерно изкуство може да бъде пресъздаден, може да бъде съживен чрез гласовете – това беше първоначалната ни концепция. 
Гласовете, освен, че пазят емоциите, пресъздават епохата по един много специфичен начин – чрез говора, чрез интонацията, чрез начина, по който хората в различните години са произнасяли думите, по начина, по който говорят...
Решихме да направим едно проучване, като най-трудната част от него беше именно подборът. Тъй като е много трудно да избереш кой артист е по-важен от другия, подборът не беше на този принцип, а по-скоро искахме да чуем различни гледни точки и различни преживявания в този театър и гласове от наистина  всички епохи.
В нашия екип има артисти от четири поколения. Това беше много важно за нас. Всъщност, и техните гласове играят с всички останали актьори от миналото, от тази 120-годишна история на Народния театър.
Мигел Валентин: Нещо, което ме впечатлява, е, че Народният театър има много подразделения и работи по много сложен начин – като голяма машина с много различни части. И е машина, която работи от много време. Изключително впечатляващо е, че част от механизмите са отпреди 70 или повече години. И това е доказателство, че в сградата има този механизъм, който работи от толкова много време и все още продължава да работи.
Какво значение има сградата и нейната уникалност в един такъв проект?
Мигел Валентин: Мисля, че Народният театър „Иван Вазов“ е изпълнен с истории и това се вижда в момента, в който го погледнеш, и още повече – когато влезеш в него. Мисля, че за публиката да влезе в сградата, е все едно да влезе в нейната история и в историята на тази страна, по един или друг начин.
Мисля, че историята на една страна е историята на нейната художествена измислица, тоест, на нейните истории, на нейната литература. Така че, когато влезеш в това аудио, в това преживяване, започваш да си част от него.
Преднамерен ли е този подход, който сте избрали – да има един своеобразен диалог между едно малко момиченце и едни вече заминали си, но толкова големи личности? 
Мартина Новакова: Да, беше преднамерено. Всъщност, цялата история е как се вижда театърът през погледа на едно дете. Ние сме много загрижени за това как младежката публика е посрещана в театъра и какви зрители ще бъдат те в бъдеще. За нас е много важно те да заобичат театъра от малки.
Тази сграда, която е много величествена, понякога може да бъде малко плашеща. Точно заради това, главната ни героиня иска да влезе в нея. В историята ни се разказва, че дядо ѝ, който работи тук, не я пуска да влезе, защото, влезе ли веднъж в театъра, повече никога няма да може да излезе от него. Тоест, ще се влюби и ще остане тук завинаги. Това е много класическа история, валидна за много артисти във всякакви времена.
Как избрахте децата-актьори?
Мартина Новакова: Актрисите са две – Валерия Георгиева и Антония Здравкова, които се редуват в ролята. С Валерия работих за първи път преди две години в „Квадрат 500“, в представлението „Дъщерята на рамкьора“. И там тя се справи чудесно с тази много трудна задача невинаги да играе, ами да обитава пространството.
Беше удоволствие да работим и с двете деца. По време на много репетиции си казвах, че те са като вдъхновение и за двама ни с Мигел, защото само чрез техния поглед мислим, че можем да преоткрием театъра и отново да се запитаме какво е той.
„Как си представяш сцената?“ е въпрос, който задаваме през цялото време, защото не искаме никога да губим това умение – да си представяме всички възможности, които може да има това театрално пространство.
Мигел Валентин: Никога не бяхме правили имерсивно представление с актьори, които се занимават с по-традиционен вид театър. Тук, в този случай, работихме с актьори, които имат изключително дълъг опит, но не непременно в този вид театър, този формат. Така че мисля, че дори, ако в същия проект бяхме работили с испански актьори, които също са много специализирани в различен вид театър, може би, щеше да бъде същият процес, не много различен. Искам да добавя, че тези актьори, с които имахме честта да работим, са невероятни.
Трудно ли е да се пречупят едни традиционно играещи актьори за такъв формат?
Мигел Валентин: Да. Но и обратният път е труден. И за тях беше трудно да общуват с нас, да говорят с нас за начина, по който те играят и възприемат театъра, така че да можем да имаме истински диалог. Опитът им в театъра прави така, че много места, които не са сцена, се превръщат в такава.
Какво е важно да знае един зрител, който идва на такъв тип спектакъл – променаден?
Мартина Новакова: Трябва да дойде възможно най-готов да участва, да се остави на преживяването. Да знае, че нищо страшно няма да се случи. В случая – да бъде удобно облечен за разходка, защото имаме дълги изкачвания и доста движение. Но нищо не е прекалено. Просто, трябва да дойде възможно най-отворен и възможно най-готов да преживява и да играе, което може би е най-важно от всичко.
Репортери – Даниел Димитров, Гергана НиколоваОператори – Борислав Бориславов, Даниел ДимитровМонтаж – Валя Ковачева