195 години от рождението на Панайот Хитов

Ирина е второто дете на Панайот и Екатерина Хитови. Родена е в Русе през 1880 г., омъжва се през 1912 г. за д-р Тодор Шишков. Съпругът й е от Сливен, завършил Физико-математическия факултет на университета в Ганц, Белгия, учителства в Пловдив, Русе, Разград, Варна, Сливен, бил началник на отделение в Министерството на просветата. Умира е в родния си град на 18 ноември 1918 г. Ирина се връща в Русе и живее в бащината си къща до кончината си през 1956 г. Спомените й са записани през 1950 и 1956 г. и са публикувани във вестник „Дунавска правда“ - предшественика на „Утро“.

„Простичък човек, моят баща имаше голяма слабост към науката. Може би защото той сам на младини не знаел да чете и пише на майчиния си език, може би от вродената любов на българина към просветата - кой знае - но баща ми даваше мило и драго да има колкото се може повече учени българи. Сам произлязъл от семейство на овчар и козар, както той отбелязва в книгата „Моето пътуване по Стара планина“, баща ми се научил да чете и пише в Белград. Учител му бил просветеният за онова време Григор Начович. Оттогава душата на моя баща тръпнела винаги, когато ставало дума да се подкрепи някое българче за наука. Помня как той ми говореше: „Ирино, българите са добри хора, ала сме прости. Сега учени люде ни трябват на нас!“. И когато бил в Белград с Раковски и Каравелов, 
баща ми не жалел свои средства да помогне на млади българи за учене
било в Одеса и Кишинев, било в Букурещ и Виена, било в Чехия, където най-много отивали. Парите за него не чинели нищо, щом работата била да се „отворят“ очите на някои българин. Тази черта в характера на баща ми продължи и след Освобождението. На колко бедни наши съседи тук, в Русе, е помагал той да изучат децата си! Даваше им препоръчителни писма до свои познати в София, видни български държавници, само и само да се помогне на някое любознателно бедно русенче да стане и то човек.
Баща ми е дошъл в Русе около 1880 г. След Освобождението и той заедно с майка ни се прибират в България и отиват да живеят в Сливен, но тука, в Сливен, майка ми се поболяла, започнала да линее и лекарите й препоръчали да смени климата, като отиде да живее другаде, особено край Дунава, а най-добре за нея в Русе, чиито климат е почти съвършено еднакъв с този на родния й град Белград. Така те се заселват в Русе. Тук баща ми купува къщата, която и сега е запазена в същия си вид почти и в която аз сега живея, ул. „Георги Димитров“ 45. (дн. „Борисова“). Била къща на някакъв си турски паша и е доста голяма и удобна. Баща ми я харесал и я купил поради големия й двор от пет декара, в който двор в последствие той насади лозе и имаше стари големи орехи, някои от които и днес са още останали. Къщата ни е в голямата турска махала Кара Али.
До 65-тата си годишна възраст баща ми е пушил тютюн и понеже започва да кашля силно, неговият лекар - приятел д-р Юрев го посъветва да престане да пуши. И той най решително веднага оставя тютюна, който толкова много обичаше да пуши. Разправял ни е често, че когато са ходили из Балкана като хайдути и четници гледал е най-напред да осигури да има тютюн за момчетата от четата му. Той прояви твърдата си воля и повече не можехме да го видим да запуши. Вино обаче не пиеше. В това отношение той беше въздържател до фанатизъм. Не се причестяваше, ако и да беше църковен епитроп, само и само да не тури дори капка вино в устата си. Беше религиозен.
Често повтаряше, че народ без религия не може
На някой голям празник майка ни ще поднесе на масата вино. Щом забележи това баща ни ставаше от масата веднага и излизаше вън от трапезарията. Ракия по някога вкусваше, но много малко - само да я опита. Не беше пияч на ракия. Той често вареше ракия и се възхищаваше, че ракията станала хубава. Заради това я и опитваше.
Ако и да беше твърде мълчалив, баща ни, кога се съберяхме в къщи, най-вече вечер, обичаше да ни разказва за разни случки и събития из живота им по Балкана като хайдути и четници. Също така обичаше да свири на тамбурата си, на която се научил да свири когато бил в Сърбия и живял в малката паланка Чачак. Свиреше и пееше. Пееше старинни юнашки песни. Нямаше хубав глас, но пееше доста добре, обикновено пеене.
Баща ми с Никола Т. Обретенов винаги е бил в добри отношения. Работеха винаги заедно в местното опълченско дружество. Петрана Т. Обретенова, сестра на Никола Т. Обретенов, помня че идваше у дома при баща ми, но не си спомням Никола Т. Обретенов да е идвал.
С Иван Вазов, който по едно време след Освобождението е живял в Русе, не се имаха твърде
Отношенията им не бяха добри. Това зная от самия ми баща, когото съм чула да казва, че когато бил народен представител, веднъж в Народното събрание се обадил Иван Вазов по някакъв въпрос, от което баща ми останал недоволен и му извикал: „Мълчи бре, магаре!“ - и заради това Вазов никъде не бил казал или написал нито дума за баща ми.
Стефан Стамболов, като министър-председател, при идване в Русе е посещавал баща ми, но това беше само до покръстването на княз Борис.
Най-много е идвал у нас Григор Начович, който е научил баща ми да чете и пише. Баща ми се много хвалеше с него, пък и ние, децата, сме запазили най-хубави спомени за него и неговите отношения към нас.
Баща ми винаги е бил здрав и бодър. Не зная и не помня да е боледувал. Страдаше само от ревматизъм, за което и ходеше на Сливенските бани да се лекува. Някой път този негов ревматизъм здраво го стягаше. Но на легло не помня да е лежал. Имаше и хила (изсипване, херния), но не бил си правил операция и с нея си умре. Той си умре „от болестта“ дето се казва, от старост, без да е боледувал от нещо. Тихо и спокойно си отиде на 88 години. За отбелязване е, че имаше съвършено здрави зъби. Само един зъб имаше счупен и то от трошене лешници със зъби.
Баща ми знаеше турски език много добре, той го говореше като същински турчин. Сръбски говореше, но не много правилно. Румънски език също така много малко знаеше, само някоя и друга дума или израз...
Помня, че имаше много и най-разнообразно оръжие: сабли, пушки, револвери. У нас и до днес са останали два от кобурите на револверите му. Това оръжие ние предадохме на Етнографическия музей в София. Имаше и една казашка кама от кавказко сребро, много красива. Скоро, през тази зима, предадохме на Научния институт „Христо Ботев“-София едно писмо от Левски и други някакви писма.
По въпроса за погребението на баща беше възможно най-тържествено и народно, доколкото това беше възможно за онова време през войната. В него взеха участие учащата се младеж от двете гимназии в града - мъжката и девическата, опълченското дружество и македоно-одринското дружество. Тогавашният митрополит Василий и русенския гражданин Гирдапски произнесоха надгробни речи.