Людмила Миндова е родена в Русе, дъщеря е на едно от емблематичните лица на първите демократични години Свободка Стефанова. Завършва МГ „Баба Тонка“, а след това Славянска филология в Софийския университет, където по-късно защитава дисертация върху хърватския барок. Автор е на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016), както и на литературоведските „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ (2016). Преводач е на художествена литература. Поезията й е превеждана на различни езици и е включвана в няколко антологии на световната поезия. През 2017 г. публикува „Роман за името“, в който темите за спасението на българските евреи, за бомбардировките над София през Втората световна война, за комунистическия терор и концлагери, за възродителния процес, както и за продължението на всичко това в съвременността, се разглеждат през съдбата на няколко личности.
В събота от 16 часа в библиотека „Любен Каравелов“ ще бъде представена най-новата й стихосбирка „Чуден свят“.

- Предстои представянето на стихосбирката ви „Чуден свят“ в Русе. Предлагам да я включим в този разговор с някои от стиховете й. „Поезията е освен другото и начин да криеш по-малко от себе си“ - какво крием от себе си всички ние?
- Всеки крие каквото и колкото може, но понеже сме хора с не кой знае колко голям запас от грешки и въображение за пакостите, ние неизбежно си приличаме в нещата, които крием сами от себе си или останалите. Но от друга страна, в епохата на онлайн комуникацията, ние всички сме се превърнали във виртуални ексхибиционисти и воайори едновременно, както казваше един мой приятел, хърватският поет Симо Мраович. На всичкото отгоре сме посттоталитарно общество (а и тоталитаризмът като че ли сега стана глобален), та сега 
имаме редица примери за ревитализация на старите форми на грубо нарушаване на интимността и тайнствеността на човешката личност
Поезията обаче е антитоталитарна и антидогматична и затова я обичам особено много. Та по отношение на нея - заради работата й с думите и постоянното напрежение на смисъла - там едновременно трябва да си максимално честен към себе си, но и към думите, и към читателя. И тази честност, тъкмо защото е записана, защото е свидетелство, което остава, е още по-трудна за постигане от онази друга честност, която е толкова важна в ежедневното ни общуване с хората. Нали тъкмо литературата ни учи, че е важно не само какво, а и как. Че какво и как вървят заедно и когато, да речем, си влюбен в някого, за този човек със сигурност е важно не само че е обичан, а и как точно е обичан. 
- „Между двама ни нож. От едната му страна пише страх, от другата - любов. Вървим по него боси“ - къде остава щастието, къде е неговото място между любовта и страха?
- „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха“ - пише в Първото си съборно послание свети апостол Йоан Богослов. Това го цитирам така уверено, защото съм доста боязлив човек, макар приятелите ми да твърдят обратното. Мисля си, че това стихотворение доста добре показва чисто човешките ми страхове на слабо същество, което нерядко в общество като нашето чувства ножа, опрян до кокала. Но пък и точно затова го написах, тъй като с писането анализирам и себе си, и собствените си, но и човешките ситуации изобщо. А щастието в интерес на истината е модерна дума. Древните хора не са били толкова самонадеяни като нас „да гонят Михаля“. 
Вместо да търсят щастие, те са били наясно, че великата божия благодат е радостта
А думата радост е чудесна дума. Нейният корен е свързан и с радостта, и с работата, и с любовта. Нещо като „Нескафе 3 в 1“. 
- Да останем още малко при любовта. „Счупеното носи щастие - казва си влюбеният, докато гледа сърцето си. Частите му пеят като бамбукови пръчици на вятъра“ -какво ни казвате, че в любовта е по-важно да обичаш, а не колко си обичан, така ли е?   
- Да, може и така да се каже, макар че тук ми е бил интересен самият източен образ. Много често някоя интересна метафора, фигура или явление в природата ме провокират да си запиша нещо, а не толкова илюзията, че съм откривател на велика истина. Както казва един съвременен сръбски писател, Давид Албахари, 
„в момента, в който написах първото си изречение, осъзнах, че в литературата всичко вече е казано“
Затова и допълвам, че е важен въпросът не само какво, а и как. И това е така не само в литературата, а и в живота. Та ако перифразирам въпроса ви, ще кажа: да, така е, но не само, че е важно да обичаш, а и как показваш обичта си.
- „Мълча. Сърцето ми пак учи насън чужди езици“ -как сърцето учи и си превежда чужди езици?
- Вие сте също пишещ човек, при това имате дългогодишна журналистическа практика, която е създала у вас много точен усет към езика. За мен е безспорно, усеща се и във въпросите ви, че писателският занаят ви носи не толкова изненади, колкото обогатяване на опита. Понеже при мен четенето, превеждането и писането вървят ръка за ръка, често използвам такива преводачески метафори. Мисля си, че 
като мисловен феномен преводът е в основата на цивилизацията ни
Помислете си само колко много преводна литература четем. Тя най-често, поне при четящите хора, има по-голям дял от родната. При това положение е извънредно важно преводачът да владее до съвършенство не само чуждия, а и родния си език. Защото книгите ни култивират, техният език става наш език. „Границите на моя език са границите на моя свят“, казва Витгенщайн... Та създаването на нещо ново, било то произведение на изкуството, техническо откритие или нещо друго, е своеобразно откриване на нов език. Но за да се открие този нов език, преди това трябва мълчание. А в плана на човешките ни взаимоотношения мълчанието има основополагаща роля в културата на диалога. Да умееш да мълчиш, значи да можеш да изслушваш. 
- „Кристо, разопаковай крилете ми!“ - всъщност кой опакова крилете ни и може ли някой друг освен нас самите да ги разопакова?
- Сами сме за никъде. Не можем сами да се разопаковаме. Огромните усилия за това са си лично наши, но малцина са като Худини, който е можел да развърже сам веригите си.
- „И страхът толкова по-голям, колкото по-дълго не си посмял - докато те бият - да викаш“. Защо не викаме, защо се страхуваме от това?
- Сигурно защото сме страхливи. Човекът, който вика, знае, че вече няма какво да губи. Бях поразена, когато преди години прочетох „Спомените“ на Надежда Манделщам. За мен тази нейна книга за сталинисткия терор беше освен всичко друго и учебник по поетика, понеже там има такива невероятни примери за велик талант, доблест и възвишеност. Та там, в тези свои спомени, Манделщам казва, че ако нищо друго не ти е останало, трябва да викаш. 
Този дух на непримиримост към злото го имаше и у майка ми и мисля, че го е предала и на мен
Тя не само че не можеше да си замълчи за свое удобство, но и като че ли викаше със съвсем ясното съзнание, че дори да пострада, трябва ли да защити човешки живот или принципи - за нищо на света няма да мълчи. 
- „Да се запиташ човек ли е смиреният?“ - смирението обаче не е само малодушие и примирение, няма ли понякога в него една особена красота?
- О, смирението е велико нещо. То съвсем не е малодушие или примирение. Смирението далеч не е безопасно, понеже в общество на егоцентризъм, раболепие и фалшиви ценности, да си смирен е вид гражданско неподчинение. Смиреният човек е смирен пред Бога, но така, както е смирен пред Бога, той няма да се кланя на кумири. Тогава точно ще скочи и ще се опълчи.
- „Когато едно време правели книги от животинска кожа, най-скъпата била от неродени агънца - та пишещите да ги хваща срам пред живота“. Да поговорим за писането, но в този контекст - какво се случи, защо хората приемат всяка лъжа, манипулация и пропаганда, докъде ще ни доведе новата реалност на постистината, алтернативните факти и фалшивите новини?   
- Това са много сериозни въпроси от областта на политологията и културологията и не знам доколко можем да отговорим, освен ако не се занимаваме с научно прогнозиране. 
Живеем в наистина на моменти нетърпима реалност, но от нас зависи как ще я възприемаме и какви ще са реакциите - а и редакциите ни - спрямо нея
Който иска и може да вярва на лъжите, да им вярва, това си е негово решение, но който отказва, той няма как да бъде принуден. Човекът винаги е бил поставян пред избор. И днес не е по-различно. Пак се налага да избираме между доброто и злото, между по-голямото и по-малкото зло, между конформизма и свободата, между какво ли не изобщо. Факт е, че процесът на деградация е неизбежен, но животът е чудо и в него стават понякога невероятни обрати. Тъкмо всичко ни изглежда абсолютно изгубено, и изведнъж картината се променя по невероятен начин и животът тръгва отначало.
- „Поетът - фантомният крайник на обществото“ - какви са реалните болки в обществото днес?
- Болките, струва ми се, са резултат от множеството недоизживени и непризнати травми. А когато една травма се потиска, тя намира начин пак да се обади, и то с още по-голяма острота в най-неочакван и често нежелан момент. Там, където има много лъжи, там има и много болка. Остарявайки, все повече виждам, че и аз като обществото ни нося неговите болки - едновременно и комплекс за малоценност, но и за недооцененост, и за пропилени шансове. Става ми тъжно, че и Паисий изглежда прав за нашето юродство, и Добри Войников в „Криворазбраната цивилизация“, и Вазов в „Под игото“
Обаче едва преди няколко дни се сетих, че той /Вазов - б.а./, който е бил вярващ човек, няма как да не се е сещал за библейския израз „син на подяремница“. От такава гледна точка романът му, а и българската ни история изглеждат още по-впечатляващи и достойни за далеч по-сериозен размисъл. 
- „Петелът знае, че ще го заколят. И затова буди слънцето. Да разкажат заедно“ - какво знае поетът и какво буди у читателя - мисълта, съвестта или може би желанието му да стане съавтор, да допише творбата?
- Петелът е трагичен герой. Литературата го обича много вероятно точно заради това. Слънцето също в движението си разказва историята на възхода и падението, при това с какъв колорит само. И колко хубаво казвате: да допише творбата. Мисля си, че всяка творба търси в своя читател съавтор. И това му е прекрасното на четенето и общуването изобщо - удоволствието от споделянето.
- „Отивам на бар. Поръчвам си питие. Вдигам глава, докато плащам сметката. Зад бара - учителят, от чийто час вчера избягах“ - много хора биха казали: дотам ни докара демокрацията. Докъде ни докара демокрацията?
- Демокрацията означава власт на народа, а помним и комунистическата тавтология „народна демокрация“. Помним и диктатурата на пролетариата... Обаче, ето че стигнахме до ситуация, в която след многогодишните усилия на бившите управляващи и техните наследници демокрацията „ни излезе през носа“. Не съм политик, нито политолог, не съм и журналист, но като човек с гражданско съзнание и наблюдател на процесите у нас не мога да не забележа колко усилия се полагаха години наред, за да се убедят гласоподавателите, че през комунизма са живели по-добре. Разбира се, очевидно е, че има немалко хора, които са живели чудесно през комунизма. На тях не са им пречели комунистическите лагери, репресиите, демагогията, липсата на частна собственост, намесата в личния живот и семейство... И това не е изненадващо. През тоталитаризма е така. Законът на джунглата се задейства с пълна сила и всякакви етични норми отиват в периферията. Но въпросът ви тръгва от стихотворението, а то е за това, че
ненаучените уроци винаги намират начин да ни напомнят за себе си 
- „Само човекът се учи да лъже живота. Само човекът се сили да вярва в лъжата“ - не е ли неизбежно това в живота?
- Не мисля, че е неизбежно. Лъжата е нещо неестествено в природата и рано или късно води до смърт. При животните има непосредственост, каквато има и при децата, която у отрасналите закърнява. Ще кажете, че културата е резултат на лъжа. Пак ще кажа обаче, че това не е така. 
Едно е вежливост, толерантност, търпимост, любезност, съвсем друго нещо е лъжата
Лъжата винаги е в основата на репресията, а самозалъгването - на депресията.
- Последното стихотворение в „Чуден свят“ е озаглавено „Късно ли ти е да си добър?“. Изкупува ли закъснялата доброта предишните вини? Индулгенция за съвестта ли е това, или шанс за пречистване, за покаяние, при това покаяние, в което човек знае, че миналите грешки няма да му бъдат простени?
- Тази стихосбирка, както и „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016), има често съвсем реални, да не кажа буквални стимули. Преди време наистина подариха на дъщеря ми блузка с такъв надпис и понеже надписът беше на английски, тя ме попита какво значи, та стихотворението се появи така. Класическият читател в мен тук се спъва при определението „стихотворение“, защото първата ми стихосбирка „Блус по никое време“ (2010) и „Дървото на спомена“ (2020) са в преобладаващо класически стих. 
В тези по-кратки и съвременни лирически форми ме вълнува по-скоро остроумието, улавянето на впечатлението и сгъстеността
В първия случай учители са ми руските поети на сребърния век, Рилке, Емили Дикинсън, Йосиф Бродски, Збигнев Херберт, Георги Рупчев, Малина Томова, Иван Цанев, Иван Теофилов... Във втория случай - Ришард Криницки, Йосип Ости, Силвия Чолева, Радой Ралин, майсторите на епиграмите и хайку.
А колкото до вината, прошката, покаянието... Съвестта не може да бъде излъгана с никакви индулгенции, защото тя е божествен инструмент вътре в нас. „Можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен“ - както пеят „Щурците“ в една своя песен. Може много да ни се иска на нас или на друг човек да бърка в съвестта ни, но там може да управлява само Бог. Той, за щастие, е много по-далновиден, премъдър и великодушен от нас, Неговите творения, така че това може само да ни радва и утешава. Все пак, ако зависим само от човешки съд, вероятно шансовете ни няма да са кой знае какви, но Бог е не само строг, а и безкрайно милостив. И не че трябва да правим грешка след грешка, съвсем не, но няма да е зле да се научим от Бога на повече милост, доброта и великодушие. Да станем хора, с други думи.
- След руската агресия срещу Украйна светът се промени, промени се и България - как виждате мястото й днес и по-важното - как виждате бъдещето й?
- Нещата са много тревожни, но се надявам все още да има шансове за избягване на още по-голяма криза. Путин трябва да бъде спрян така, както бяха спрени Милошевич, Саддам, както изобщо трябва да бъдат спирани самозабравилите се властници. 
Миналата година в разгара на тази военна агресия
поетът Иван Цанев зададе въпрос на страниците на „Литературен вестник“ какво би казал според нас Чехов за войната в Украйна
Както нерядко ми се случва, вместо да отговоря с аналитичен текст, отговорих със стихотворение, което излезе във вестника, но ето го и тук, понеже ми се струва, че обяснява горе-долу добре какво мисля. 
ТРАМВАЙ НОМЕР 3
На Иван Цанев
Не знам за Чехов и за родния му 
             Таганрог, но мисля за Малина*
и „трите ябълчици в чантата й 
                   с топлината на асфалта“.
Нощес сънувах разказ, че сърцата ни
                      са ябълки в чужбина,
които се присаждат там, където има
                        детски чиста вяра.
Сред този ежедневен ритуал
                на преговаряне на загубата  
навсякъде сърцата боледуват...
              „Очаквано, а винаги внезапно“.
Сред неприятелския и приятелския огън -
                             там е работата
да можем да открием някога най-малко общо кратно.
Не знам какво си мисли Чехов,
                      но и днес Русия е затвор
дори в чужбина. Все по-обширна е
                        степта на омерзението.
Ако сърцата още имат някаква
                        възможност за отпор,
това е да се влюбят до уши. Сред
                      тишината на спасението.
Преди това обаче шум и щурм
                   от хиляди води и ветрове.
И над пшеницата едно надвиснало
                         от отчаяние небе.
* /Става дума за поетесата Малина Томова (1950-2011), съпруга на поета Иван Цанев, към чиито стихотворения тук са направени няколко препратки./
- Колко често се връщате в Русе, носталгичния оазис на детството ви и как виждате града, как се променя, какво ви прави впечатление в него?
- Много обичам Русе и много ми липсва. За жалост, нямам възможност да се връщам често реално, но в мислите и сънищата си обикалям нерядко любимите си места. Русе е прекрасен град и се радвам истински, че изисканият му облик не само не се губи, а и се развива по един особено симпатичен и артистичен начин. Русе продължава да има великолепните „Мартенски музикални дни“, с които съм отраснала, сега има и литературния фестивал „Канети“, градът ни продължава да е главен център на дунавската култура в България и „врата към Европа“. Е, не мога да забравя хлорните обгазявания, нито грубичкото лице на комунистическото детство, но пък имам и великолепни спомени за благородни и великодушни хора до нас. 
Бих могла и аз като Елиас Канети да кажа, че съм станала човек в момента, в който са ме изгонили от рая на детството...
Но принадлежа към следващото поколение, и то отсам желязната завеса, та за разлика от него не мога да твърдя с такава сигурност, че съм станала човек.
- Без да искам да ви връщам към болката, нека завършим този разговор с думи за майка ви Свободка Стефанова. На какво ви научи тя, в какво ви възпита, какво се случи с мечтите й отпреди 33 години?
- Започвам отговорите си именно оттук, от последния ви въпрос, понеже вчера открих свое посвещение към майка ми точно отпреди 33 години. Била съм достатъчно млада и наивна, за да й напиша едно дръзко стихотворение като предговор към книгата „Корона от тръни“ на Стефан Груев, която тогава очевидно много ме е впечатлила и вдъхновила. След години образът на цар Борис Трети продължи да ме вълнува и заедно с последния ни екзарх Стефан, с равина Даниел Цион и други личности от времето на Втората световна война и след нея имаха главна роля във възникването на „Роман за името“ (2017)... 
Но очевидно още като ученичка съм възприела мисията на цар Борис Трети и смъртта му като своеобразно мъченичество, както явно съм си мислела и за влизането на майка ми в политиката
Защото в младежкото си стихотворение съм определила включването й в политиката като „венец от тръни“. Сега, когато майка ми се стопи буквално за три месеца пред очите ми, а преди това я гледах как се измъчва от болка заради войната в Украйна и случващото се в България, страдах и аз с нея, но едва при смъртта й неволно като вас си дадох сметка, че от промените е изтекла точно една Христова възраст пред очите ни и сякаш същите нечисти сили, които тровеха българското общество през комунизма, се възродиха, за да ни смажат отново, този път с още по-страшна сила.
А на какво ме е научила майка ми, вероятно се вижда по-добре отстрани. Но сега по-скоро аз трябва да уча децата си на това, на което ме е учила тя, и да им напомням за нея. Иначе, дадох си сметка, че макар да съм имала много учители, които ценя истински, най-големият ми учител в живота е майка ми. Това съвсем не значи, че съм добра ученичка, но беше наистина страшно и много тъжно, когато го осъзнах пред вратата на моргата. Тогава написах това:
Hic mortui vivat docent** - 
написал е Рудолф Вирхов
и са го сложили на онази врата,
през която мама премина.
В смъртта изведнъж започваме
да разбираме неясните думи. 
И как ни се иска да можем 
да прегърнем онзи, който 
ги е казвал.
08.03.2023 г.
** / Тук мъртвите учат живите (лат.)./
Колкото до мечтите й... Майка ми често през последните години повтаряше, че всичките й надежди са смазани. Но в интерес на истината тя до последно не губеше надежда. Пишеше във фейсбук, говореше, защитаваше принципите си, помагаше на приятели, на познати, та дори на напълно непознати. Затова и си мисля, че на човек като нея най-много му подхождаше началото на националните химни на Полша и Украйна: „Още не е загинала“. Или пък както е в Ботевото стихотворение за Хаджи Димитър. Не само защото ми е майка, но пък няма да си кривя душата - за мен лично точно затова - вярвам, че душа като нейната не може и не бива да умре. Жива е! Както са живи душите на всички онези, за които има кой и защо да си спомня с добро.