Бюрхан Керим е големият победител в тазгодишното издание на националния конкурс за млад режисьор „Слави Шкаров“. Той получи плакета на конкурса и правото да направи постановка на пиесата „Арабска нощ“ на съвременния германски драматург Роланд Шимелпфениг, откъс от която с участието на русенски актьори бе представен на финала на творческото състезание. А преди да започне работа с актьорския екип - Ясена Господинова, Ивана Керанова, Йовко Кънев, Ивайло Драганов и Ростислав Панков, младият режисьор обяснява: „С нашия екип ще се опитаме да направим съкратена версия на пиесата „Арабската нощ“ от Роланд Шимелпфениг. Дали заради формата на конкурса/ателието или спецификата на самата пиеса ми се стори по-удачно да проследя една цяла сюжетна линия от началото до края, отколкото да избера конкретен откъс. Поради което работната драматургична версия получи различно заглавие - „През пустинния град Кинш ел Сар“. Възнамеряваме да изнесем театралното действие извън сценичната кутия и да го разположим в друго, интерактивно пространство. И така, нарушавайки театралния закон за илюзията, да се опитаме да влезем в темата през нови вратички и да използваме по-неочаквани артистични решения“.
Бюрхан Керим е роден през 1995 година в Добрич, там завършва гимназия. Приет е в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където завършва актьорско майсторство за драматичен театър и режисура в сценичните изкуства в класа на проф. Маргарита Младенова. 
Режисьорският му дебют е на сцената на театъра на НАТФИЗ през 2021 г. с „Илюзията“ на Тони Кушнър, следват две постановки в „Сфумато“ - „Край на играта“ на Хулио Кортасар (2021) и „Животът, макар и кратък“ на Станислав Стратиев (2023). През 2023 година поставя „Взрив“ на Е. Вилк в театър „Любомир Кабакчиев“ в Казанлък, а през тази година - „Рейс“ на Станислав Стратиев в Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян. 
През 2022 година получава наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев“.

- Кога решихте, че театърът е това, което искате да правите? 
- Някъде в последните години в гимназията в Добрич. Бях доста затворено момче. А към края на този период изпитах по-голяма нужда от приятелства, от комуникации. И затова се насочих към театъра. Подготвих се за кандидатстването, явих се на конкурса и ме приеха в НАТФИЗ. И колкото по-навътре навлизах в театралните пространства, все повече си давах сметка, че театърът е нещо повече от наука. 
- Наука? 
- Да. На мен ми харесва да откривам връзките между нещата и явленията, зависимости, конструкции. И може би затова най-голямата ми любов към театъра се основава на това, че театърът е всъщност една наука с конструкции, в която можеш постоянно да откриваш нови и нови комбинации. 
- Мислили ли сте, ако не беше театърът, с какво щяхте да се занимавате? 
- Най-вероятно с наука. Най-голямата ми страст е да се усещам като част от това - нещо, което го е нямало, да се роди, да се създаде. Обичам да откривам нови неща, да създавам - при това често търсенето води до не съвсем и невинаги очаквани резултати.
Много харесвам Никола Тесла, който казва, че мозъкът е антена, която улавя знания, сила и вдъхновение от ядро във Вселената
Самият той е бил именно откривател и изследовател. На мен театърът ми дава възможност да правя това. 
- Като режисьор кое ви лежи повече - Станиславски, Брук или Маргарита Младенова? 
- ...По-скоро комбинация от тримата. Като се използват възможните видими средства - глас, тяло, движения, текст, да се търсят нови начини за изразяване на идеята на сцената. Съвременният театър смесва различни техники, това дава свобода, но същевременно ни изправя пред предизвикателства. Всъщност, ако се върна към въпроса, може би при мен е повече Брехт - през това, че актьорите са актьори на сцената, да се помага на зрителя да възприема по-директно случващото се, а не той да вижда там някакви хора, които представят нещо, разположено на дистанция и не докосва човека в залата. Това е само имитация на изкуство. Аз съм за театър, който премахва условностите и сваля бариерите. 
- Кое е по-съществено за вас да отключите у зрителите - мисъл или емоция?
- Отново съм за комбинацията между двете! Моето желание е гледащият човек да не мисли, докато гледа, а да попива това, което се случва на сцената, да забрави, че е в залата, да бъде отнесен на други места и пространства. И тогава - след като преживее това, което е гледал, тази емоция да го накара да размишлява. 
- Вие не сте за първи път в Русе - преди година представихте своя първи роман „Лавандуловото момче“, който бе номиниран за националната литературна награда „Канети“, беше включен в късия списък заедно с романи като „Вулкан“ на Елена Алексиева, „Ловецът на пеперуди“ на Костадин Костадинов (получил приза), „Късна смърт“ на Иван Станков. Как се чувствате тук?
- Знаете ли, оказва се, че съм идвал в Русе няколко пъти и винаги с повод. За първи път още като ученик през 2013 година участвах в националния рецитаторски конкурс, тогава спечелих само грамота. След това ме доведе „Лавандуловото момче“. Сега това направи конкурсът „Слави Шкаров“.
Тук се чувствам добре, много ми харесва Дунавът
- Преди две години получавате наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев“ - полетът в изкуството на самия Камбарев започна от Русе, тук беше началото на неговата режисьорска кариера. 
- Да, за мен тази награда е важна. Очевидно и за Камбарев Русе е бил важен град.   
- Защо изборът ви падна точно върху „Арабска нощ“ на Роланд Шимелпфениг?
- Темата за съвместното живеене, за монотонното самотно живеене, което поражда потребност от другост, от друга идентичност  - това е нещо, което кръжи наоколо. Ние живеем в този глобален свят и ако при нас темата за бежанците и за хората с друго потекло, религия и нагласи все още не е толкова силно застъпена в ежедневието, то това със сигурност не след дълго ще стане и наша реалност. Главните героини са една германка, Франциска, която живее в едно жилище с Фатима, двете се озовават във водовъртеж от ситуации, през които прозира реалността, преплетена с магичното. 
- Магичното за вас очевидно е важно - то е определяща характеристика и на „Лавандуловото момче“. 
- Да, така е - но ако няма контекст, който да роди една магичност, то тя увисва във въздуха. На мен ми се иска от скучното ежедневие да отскоча към интересното, цветното, това, което дава смисъл.