„Когато нарисувам една картина, я обръщам с гръб към мен и се опитвам да я забравя. Минават няколко дни, обръщам отново картината и виждам какво трябва да променя в нея, какво да преработя, понякога се случва дори почти наново да я нарисувам - а от предишната не е останало нищо... Така беше и с едната работа, която е в изложбата „Неизпети арии“...“. Това разказва художничката Златка Стойкова. Тя получи тазгодишната награда на фестивала „Мартенски музикални дни“ за участие в традиционната експозиция на русенските художници, които всяка година по време на фестивала „Мартенски музикални дни“ показват къде и как се пресичат петолинията на музикалното и на изобразителното изкуство.
Златка Стойкова участва всяка година в тези мартенско-музикални изложби. И винаги нейните картини правят впечатление. В абстрактните й работи, в които на пръв поглед няма сюжет, винаги има детайл, който недвусмислено показва връзката на изкуствата: част от цигулков гриф, елемент от изящното тяло на музикален инструмент, струни... Но не това е най-важното. Защото същината и мисията на една художествена творба е не толкова и най-вече да разказва, а да извиква асоциации, да провокира размисъл, да придърпва различните емоционални рефлекси - и по този начин всеки да открие нещо свое, да събуди задрямали усещания и да извика за живот онова, поради което сме хора:
потребността от по-прекрасна другост
В двете свои абстрактни живописни работи, които журито на тазгодишната изложба на русенските художници, водено от зам.-председателя на СБХ Димитър Грозданов оценяваше, Златка Стойкова участва с две картини. „Сопрано“ е названието на едната, другата се казва „Бас“. „Сопрано“ трепти като изящна колоратура - онази съвкупност от орнаментални елементи във вокалната музика, която прави неповторимо съвършенството на най-високия женски глас в класическата опера, Стойкова изразява посредством фините нюанси на цветовете от топлата гама, в която глисандите и стакатите се провират през деликатните нюанси на линии и вграждания на зелено и синьо. „Бас“ недвусмислено дълбае в недрата на мирозданието, като заедно с това през съчетаването на тъмните тонове прозира кадифеният тембър, постигнал завидно профундо.
Какво е искал да каже художникът с картината си - този въпрос като правило е един от най-досадните /да не кажа безсмислените/, наравно с аналогичното питане, което още витае в класните стаи в часовете по литература „Какво е искал да каже авторът?“. Така стоят нещата и при Златка Стойкова. Каквото е искал да каже художникът, той го е казал. Друго нещо е какво зрителят или читателят ще разчете в една картина, в един разказ или в едно стихотворение. Понякога асоциациите на автора и на зрителя съвпадат, понякога човекът, застанал пред платното, открива дори и послания, които художникът не е закодирал съзнателно. Но те очевидно са присъствали незримо в процеса на работа.
Най-често не знам какво ще стане от една картина
признава русенската художничка. И това му е най-хубавото, бърза да добави тя. Самият начин на правене на една работа те увлича, това постоянно пробване, опитване на различни неща, понякога дори преборването с първоначалната концепция, разместването и преобръщането на детайли, а и на цялостния замисъл - това си струва, колкото и да не е лесно на моменти, обяснява тя. Така е било и с едно от платната за тазгодишната мартенска изложба. „Направих я и я обърнах - да не я гледам постоянно. След пет-шест дни се върнах към нея и си казах: „...не ми харесва изобщо!“. И изцяло смених концепцията. Дали това ме уморява? Не съм се замисляла. Но една картина мога да я работя с години - да махам нещо, друго да прибавям. И да направя така, че с минимум средства да кажа повече неща“, разказва Златка. Тя винаги започва от нещо конкретно, задава опорна точка на зрителя - може да е много абстрактна, минималистична, но това е Златкиният код, който при желание човекът отсреща може да използва като ключ към замисъла. „Това е в моята глава. 
Ако зрителят го възприеме така, както аз съм го замислила - добре
Ако намери своя трактовка и свои собствени образи - значи замисълът е достигнал до него, но през други лабиринти“, казва художничката.
Откога рисува й е по-трудно да фиксира като категорично начало, по-лесно й е да съобщи своя собствен музикален период. Защото преди да дойде съзнателното решение, че е художник, са били едни седем години, през които е свирила на цигулка. Фамилната история обаче гласи, че още тригодишна Златка Стойкова успява да изрисува с цветни моливи всички свободни пространства по стените на къщата в Айтос. Защото русенската художничка е родена именно в морския град, а едва няколко години по-късно родителите й решават, че за двете момичета /по-голямата сестра на художничката е известна русенска адвокатка/ е по-добре да растат и да учат в по-голям град от Айтос и избират да се преместят в Русе. Все пак днес мога да си представя каква е била за майка ми и за баща ми гледката на моите детски рисунки по стените на къщата, която сами са построили - моята първа галерия, казва художничката.
От първи клас хваща цигулката и седем години свири
и превзема зид по зид солфежа и музикалната теория. Въпреки че нейната учителка в школата е била убедена, че бъдещето на момичето е именно в Музикалната гимназия, а оттам - по световните сцени, Златка вече е решила, че ще рисува. Но тъй като родителите й не са много склонни да пуснат 14-годишната си дъщеря в Художественото училище в Казанлък, тя влиза в гимназия „Баба Тонка“, където завършва в първия випуск на Математическата гимназия. Там много скоро си изяснила, че не я влекат професии като инженер, лекар или нещо друго от престижните специалности, към които се насочвали нейните съученици. Затова се записва в курсовете на прочутия русенски художник Бай Киро - Кирил Станчев. Като завършва гимназията, вече знае, че още не е подготвена за кандидатстудентските изпити, затова пропуска първата година на кандидатстване.
И след това е приета във Великотърновския университет в класа на големия български художник Янаки Манасиев. Две години бяхме негови студенти, след това той се спомина, но и тези две години бяха невероятна школа, спомня си русенката. И допълва: „Имала съм късмета да имам двама големи учители. Бай Киро ни учеше не толкова на техники, колкото на това да мислим като художници. А Манасиев - няма друг като него! Той превръщаше конферансите, когато анализираше нашите творчески работи, в безкрайни лекции по съвременно изкуство! Показваше ни албуми и ни говореше за художници, за които в онези години нямаше нито къде да прочетеш, нито къде да видиш техни работи. И така постепенно ти се отварят очите за неща, които дори не си мислил, че ги има и че може да се рисува по такъв начин. Правил ни е и показно - с едно-две движения на четката върху рисунката на някого от нас правеше така, че ние онемявахме. И седиш после и не смееш да бутнеш
за да не развалиш магията, която Манасиев е направил...
Невероятно харизматична личност! Нахъсваше ни и ни зарибяваше - винаги да търсим другата гледна точка, да търсим себе си, винаги да изразяваш индивидуалното, своето, дори ако рисуваш една ябълка. Много ни беше трудно да го изненадаме с нещо, много рядко Янаки Манасиев казваше „Браво“. Но пък ако го чуеш от него, след това направо летиш...“.
Вероятно точно тези уроци на Янаки Манасиев днес самата Златка Стойкова преподава на своите ученици в Националното училище по изкуствата, където тя работи от 1993 година. Преди това обаче са годините на разпределение след дипломирането в университета - като учител по рисуване в няколко русенски училища, след това няколко години работи като десенатор в завод „Юта“, а след това е на свободна практика. Нейни платна впечатляват ценителите по изложби, в които Стойкова показва свои работи в Софийска градска галерия, в Балабановата къща в Пловдив, в галерии в Бургас, Варна, Шумен. Творчеството й е познато във Франция, Австрия, Румъния, Израел, Германия, участвала е в множество пленери. Нейни картини са притежание на частни колекции в България и чужбина. Не си водя отчет и не знам къде ми отиват работите, признава Златка. Радвам се, че ги оценяват, но статистика не водя, това не ми е приоритет, добавя тя.
Никога не съм мислила, че ще преподавам, то аз и сега не го мисля, засмива се художничката. „Гледам на децата като на бъдещи колеги - има будни момичета и момчета, които си струва да научиш на основното - че изкуството е радост, но трябва да мислиш и да не се страхуваш да опитваш. Е, а за да опитваш
за да правиш експерименти, трябва да си наясно с азбуката
Радвам се, когато виждам, че съм успяла да запаля учениците, понякога малко им трябва - да ги побутнеш, да им покажеш, да видят, че могат, да им разбуниш въображението...“. Много от вече завършилите училището продължават да я търсят и след това. А тя продължава да се радва на любопитството им и на хъса за работа. И на успехите. Като този на Магдалена Арнаудова, която след като се дипломира в Академията по изкуствата в Букурещ, откри първата си самостоятелна изложба в Русенската художествена галерия...
Много обичам да пътувам - обичам не само движението, но и да виждам постоянно нови неща, разни работи - все различни, това никога няма да ми омръзне, признава Златка Стойкова. Сега още живее под впечатленията от миналогодишното ходене до Израел, където нейни платна участваха в изложбата на русенски художници в Тел Авив. Оттам са й останали бляновете по едно миниатюрно арт селище на художници, озовало се като по чудо в пустинята: било е миньорско градче, а след като мините се изчерпват, там се заселват художници и приложници, които отварят свои ателиета и малки галерии. Друго такова артистично градче Златка Стойкова си е скътала в спомените от Франция. И се надява, че пътешествията ще продължат. Защото все още не е била във Флоренция и в Барселона, където знае какво иска да види.
Засега реалността е Русе. Ателието. Учениците. Домът. Котките. Те, котките, са три „собствени“, живеят в двора на къщата на Златка - „девойките“ Мики, Шпонка и Тита. Но и бездомните околовръст знаят, че през зимата в този двор винаги ще намерят гранули и паничка с водица. „Имах и трима рижи Митковци, ама животът ги позова и те се разбягаха. Живот - какво да го правиш! Шарен и винаги изненадващ!“, засмива се Златка.