Христо Стоичков празнува вчера рожден ден. Покрай отбелязване на този празник ще ви върнем във времето, когато репортер на „Утро“ имаше удоволствието да говори с него половин час очи в очи.
И така - годината беше 2004-та. Стоичков дойде в Русе като посланик и лице на първия в историята кастинг за деца под егидата на „Жилет“. 
Как да пропуснем възможност за среща с него? Изключено!
Той разхвърляше сутринта пасове на Градския стадион и се забавляваше с децата. Както можеше да се предполага, не му се говореше, но все пак се съгласи за снимка. 
Знаехме обаче, че ще нощува в хотелски комплекс „Рай“. Звъннахме на съдържателя Валентин Симеонов да удари едно рамо за бързо интервю. „Ела, пък ще видим какво мога да направя“.
В същото време се обадиха трима юнаци. Представиха се като екип от „168 часа“. Къде е Стоичков? Казахме им.
„О, не се притеснявайте, ние ще ви закараме“, казаха сговорчиво столичани.
Срещата с тях беше на бензиностанция „OMB“ до гарата. Дойдоха с един странен „Фиат Уно“ в наситен розов цвят. Пристигнали вече в „Рай“, тримцата се отделиха и обърнаха гръб. А идеята уж беше да действаме заедно за среща със Стоичков.
Както винаги, Вальо Симеонов беше на линия: „Човекът почива, изчакай малко“. Казах му да прибави като аргумент, че лично великият Валентин Йорданов, с когото Христо другарува от младини, е поел ангажимент да не се връщам с празен тефтер.
Вероятно и този коз проработи, защото Стоичков излезе по едно време и седна на масата срещу мене. Личеше си, че излиза след баня, беше напарфюмиран и облечен като манекен.
Давай, каза.
Говорихме за световното в САЩ, за кариерата му в ЦСКА и „Барселона“, все познати вече до болка истории. В един момент каза, че не може да прости никога лъжата и предателството.
„Знаеш ли по какво ги познавам такива - вместо да те гледат в очите, се взират в някоя муха или изучават обувките си“, отсече Стоичков.
Интервюто свърши, стиснахме си ръцете, поръчах такси, защото розовото „Уно“ нямаше да ми свърши работа. Онези „приятели“ бяха изчезнали.
Изненадата беше на другия ден. Вальо Симеонов звъни и пита: „Ти ли доведе онези типове?“ Накрая загрях - „типовете“ бяха пратениците на „168 часа“ /един от тях в момента репортерства за национална телевизия/. Обясних, че само са искали съдействие по въпроса къде могат да се срещнат със Стоичков. И то си беше така.
Хубаво, но вечерта след интервюто великият футболист и приятелите му седнали, както се казва, на задължителна маса. През това време човек от компанията забелязал, че някой се кокори отвъд остъкленията и щрака с фотоапарат. Друг до него действал с камера.
Стоичков излита като изтребител и познайте - следва вразумително конско със заръката за мигновено изтриване на снимки и всякакви кадри. Уплашените шпиони нямало какво да направят и рапортували: „Тъй вярно“.
За разлика от тях и дългия им за няма нищо път с розовото „Уно“ „Утро“ разполагаше с интервю. И то единственото в медиите в Русе.