„Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски е сред шестте български книги, номинирани за Наградата за литература на Европейския съюз за 2024 г. Романът участва в конкурса за връчваната от МД „Елиас Канети“ и Община Русе Национална литературна награда „Елиас Канети“ и беше сред седемте номинирани за приза финалисти. 
Николай Терзийски е роден през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в Софийския университет през 2005 г., две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета.
От началото на 2003 г. работи като журналист в продуцентска компания „Седем-осми“. От ноември 2019 г. е сценарист на предаването „Вечерта на Иван Кулеков“ по телевизия 7/8 ТВ и втори водещ на рубриката „Ex Libris“, в която гостуват някои от най-популярните съвременни български писатели. Звезди под клепачите е третата му книга след „Отлъчване“ и „Хроники на неведомото“.
Преди празника на любовта ви предлагаме представянето на Николай Терзийски и „Звезди под клепачите“ на Международния литературен фестивал в Русе през октомври 2023 година, предшестващ връчването на наградата. Тя беше присъдена на „Ловеца на пеперуди“ на Костадин Костадинов.

- Да започнем така - в Русе сте, с какво свързвате града? Имате ли своя лична русенска история или преживяване?
- Преди съм идвал тук и по други поводи, но за пръв път усетих този град през 2019 година, когато Ваня Хинкова ме покани в книжарница „Хеликон“ да представя втория си роман „Хроники на неведомото“. Получи се една много интересна, емоционална и с много разговори среща. Там беше също и Петко Рашев, който е тук отново, което е добър знак и за „Звезди под клепачите“. Ние всъщност общувахме преди това по интернет, но сега се поразговорихме и какво се случи: оказа се, че той е решил да подари моята книга. И то не знам на колко човека общо, не съм питал, но един от тези хора, на които е решил да подари „Хроники на неведомото“, се оказа моята втора братовчедка Мария, която аз днес за пръв път виждам на живо. Всъщност ние сме втори братовчеди и сме свързани с Банско, с едни истории, които ги има в „Хроники на неведомото“, и покрай тази среща, покрай това, че Петко Рашев беше тръгнал да подарява книгата, 
аз се запознах с моята втора братовчедка Мария, която живее в Русе
И сега съм щастлив да ги видя тук двамата и дори само те двамата да бяха тук на тази среща, си заслужава и аз да съм тук. Това е моята история, свързана с Русе, макар че ако си поговорим за корените, мога да разкажа и за този корен, който е свързан с Банско, той е много емоционален за мен и свързан с много от нещата, за които пиша, мисля и разсъждавам. Може би ще стигнем и до Банско от Русе, затова за мен Русе е важен град и ви благодаря, че сте тук. 
- От над 20 години сте журналист, имате много богат опит в разговори с писатели. Какво е писател да говори с писатели - сигурно е много интересно? 
- Аз имах щастието сам да си измисля тази телевизионна рубрика, защото с Иван Кулеков сме приятели. Ние бяхме колеги, но станахме приятели, когато написах „Отлъчване“. Тръгнах отдалеч, но е интересно според мен. Бях дал вече ръкописа в издателство „Жанет 45“ и те ми бяха отговорили, че ще го издадат и че това е важна книга, но както обикновено има много още книги, които ще се издават от утвърдени автори, и трябва да се изчака известно време. А пък аз не искам да се чака, искам да види бял свят тази книга! Всеки, който е писал нещо, иска това. И трябваше да направя нещо. Щастието ми е, че бяхме и сме колеги с Иван. Тогава му дадох една разпечатана версия на романа - просто да го прочете, аз не го молех за помощ, защото веднъж вече беше избран за печат. Той я прочете на един Великден, за 2 дни - това е роман, който после стана около 500 страници, но когато Иван го чете, беше по-дълъг, аз после го съкратих малко. Той ми позвъни и ми каза: „Не мога да повярвам! Все едно, че не съм те познавал досега и за пръв път те срещам!“. Беше се обадил на Божана Апостолова и след месец и половина, книгата видя бял свят по най-бързия начин. Много съм му благодарен за това. Той тогава ми измисли един текст за четвъртата корица, който просто ми е останал завинаги в съзнанието. Така се случи, че с Иван Кулеков станахме приятели. Веднъж на Иван му казаха: „Ти трябва да водиш едно седмично предаване“ и той беше изпаднал в едно такова състояние, в което каза: „Аз не мога всяка седмица да правя предаване, какво ще правя?“. Тогава му предложих да го правим заедно и той каза: „Добре, но какво ще правим в това предаване? Аз, като си говоря с един човек 5 часа, избирам 10 минути разговор - всичко друго го режа, защото искам да останат само съществени неща“. Казах му: „Иване, ще направим дописки за книги, ще представяме романи и ще си говорим с авторите им. Когато поканиш един писател, от 1 час разговор ще ти останат 40 минути“. Той се съгласи, но се зачуди: „Че има ли толкова книги, които да си заслужават?“ и аз му казах: „Има“. Така от 4 години го правя това нещо с огромно удоволствие -
всяка седмица изчитам по 1 книга и открих страхотни автори
Ще кажа за един от авторите, който гостува тук и също е номиниран за наградата „Елиас Канети“ - Иван Станков. На въпроса: „Какво си говорят двама писатели?“ - тук в случая „Какво си говорят трима писатели?“, защото Иван Кулеков също е много силен писател - и какво си говорят тримата: аз, Иван и Иван? За смъртта. Аз вече пишех тази книга и вече бях преживял мои лични събития, за които може би ще разкажем. Вече я пишех, бях стигнал горе-долу до 2/3 от книгата и уж ми беше ясно всичко в главата. Тогава, на въпроса за смъртта, Иван ми цитира Борис Христов. Аз го помня, но искам да го прочета - това е част от неговото стихотворение „Кост от глухарче“:
„Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има“. 
Не само че няма смърт, а че не може и да има смърт! Това се случва в студиото, той го казва. Аз просто изтръпнах в този момент и си казах: „Да, аз затова я пиша тази книга - няма смърт, не може и да има“. Това Борис Христов го е казал през 1977 година и аз за това пишех, това е моята книга! Толкова съм му благодарен на Иван Станков за това нещо! Борис Христов е автор и на изследователски книги, но точно в този момент, в който аз пишех и мислех, мислех около тази история - той ми даде идеята и на мен книгата ми се написа в главата сам-сама. 
- „Отлъчване“ е харесана не само от Иван Кулеков, сайтът „Аз чета“ я номинира за една от 10-те най-важни книги, издадени на български език през 2017 година. Тя печели голямата награда в категорията „Проза“ в националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ през 2018 година. През 2019 година идва „Хроники на неведомото“, която е сред шестте номинирани от фондация „13 века България“ за „Роман на годината“ за 2020 година и номинация на годишните награди на портал „Култура“ в раздел „Проза“. Докато се стигне до „Звезди под клепачите“, също с много номинации и с наградата „Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ - за принос в националната книжовна култура. 
- До последния момент не вярвах, че ще взема тази награда, останалите номинирани бяха много сериозни, но се зарадвах, разбира се.
- В интервю на Детелина Каменова за сайта на литературния фестивал в Русе казвате, че идеята за тази книга се е зародила в тежък личен момент. Разкажете повече за това, но и за процеса на писане - за това изкусно смесване на времената, които на моменти карат читателя като че ли хем да се загуби, хем да има чувството, че живее във всички тях едновременно?
- Пак ще стигна до Иван Кулеков или по-скоро пак ще тръгна от него. Излезли са „Отлъчване“ и „Хроники на неведомото“ и той, пак като един голям пишещ автор, ме пита: „Ти пишеш ли това, което се е задало - от време на време през седмицата пишеш ли?“. Казвам му: „Иване, опитвам, започвам нещо, обаче... не става,
стигам до 6-7-а страница и после, като го прочета, си казвам - не, не, не е това!
И така съм от месеци“. А той се смее: „Ха-ха, ти трябва повече да живееш - да го изживееш и тогава да го напишеш следващия си роман“. И какво се случи: всички помним тази 2020 година, за мен в личен план тя се оказа много тежка. Дядо ми Кольо, който, ако някой е чел „Отлъчване“ - неговият диалект е в цяла една глава. Ние сме изключително свързани, аз съм кръстен на него, той почина през тази 2020 година. Всъщност той накрая не помнеше хората, вече се чудеше кой кой е, говореше някакви странни неща, беше на легло. Тогава пък заради тази пандемия аз не смеех да отида, всички се бяхме затворили по домовете, защото там бяха майка ми, баща ми, баба ми и дядо ми - и аз не отивах, за да не се заразим. Той си отиваше, а аз не отивах!...
В последния му ден се оказа, че аз отидох - качих се в колата, отидох и той ме позна
Каза: „Какво правиш тук, Ники, аз не мога да те посрещна. Иди си, ела утре-вдруги ден - ще те посрещна“. Останах тази вечер да спя при него, защото той тогава будуваше по цели нощи и беше много трудно за всички, не беше заспивал сигурно от 10-ина дни. Тази нощ той заспа! И на сутринта не се събуди. Така се разделихме, заради всички успях да се разделя с него. Но понеже животът и живеенето - както казва Иван, е много изненадващ и понякога ироничен, когато се събрахме на панихидата за 40 дни се оказа, че аз за последен път виждам баща си. Разделихме се буквално на гробището - аз бързах за София, имах работа, а после имах планове за пътуване. След 3 дни трябваше да се върна пак на гробището и пак да отидем за последен път с него там... Това беше ежедневието ми в рамките на тези 2 месеца и аз нямах 
никакъв избор след това нещо, което изживях, освен да седна и да пиша
Да пиша за баща ми, да пиша за дядо ми, да пиша за техните истории и както и досега - в другите ми романи се оказа, че тези любовни истории - защото аз разказвам техните любовни истории в „Звезди под клепачите“ - се превърнаха в нещо много повече. Идеята полетя! Тя започна да се развива уж в истинското време на тяхното живеене, след това отиде в други времена. Героите в тази книга се измислят взаимно. Първият герой живее през 40-те години на миналия век и измисля следващия герой във втора част. Следващият герой измисля третата героиня, която живее в наши дни. Третата героиня пък измисля първия герой - всеки твори нещо. Първият герой твори картина - тоест, втората история е историята на една картина. Героите от историята са живи, обаче и там този човек пише песен - това е третата история. А пък в третата история творецът на песента измисля роман, който е първата история. Така пародоксално, точно както го е казал Борис Минков, „историите си захапват опашката“, защото аз
исках да разкажа една универсална история за любовта и за смъртта
Аз исках да я покажа като нещо над времето, аз исках да се подиграя с времето, защото времето е решетка и в момента, в който ние се освободим от тази решетка - точно тогава разбираме, че „няма смърт, не може и да има“. Така дойде тази идея. 
- По повод големия разказ за любовта - на пръв поглед любовта е темата на този роман, но както обикновено първият поглед е доста повърхностен и не казва кой знае колко. Ето защо го приемам като роман за трудните избори, които човек трябва да прави през живота си, за кръстопътищата, за съдбоносните решения - можем ли да мислим в тази посока?
- Да, всъщност основата на тази книга,
истинската история на моите родители е точно такава, те са взели такова трудно решение

Аз съм разсъждавал много върху тяхното решение, то не е еднозначно и точно затова измислих този разказвач. Много съм свързан с тази история - те са ми родители, а аз не мога да крия родител. Обаче литературата е нещо повече и аз си казах: не, аз няма да я пиша тази книга, ще я пише един разказвач, който аз ще измислям и той ще разказва, но не като мен. Аз ще иронизирам в определени моменти тази история, ще я разсмивам и едновременно с това ще й придавам друг, различен смисъл, ще давам възможност на читателя да разсъждава за себе си и за своите избори. Ще му давам възможност, ако иска да ги обсъди с мен, ако иска да спори с мен, ако иска да чувства - в зависимост от своя житейски опит. И едно от нещата, до които достигнах, докато пишех тези любовни истории: аз знаех, че те трябва да имат различен финал, защото всички любовни истории си приличат, но краищата са различни. 
Магията на любовта е универсална, може би затова достига до толкова много хора и ги атакува
защото любовта и смъртта са универсалните и най-важни теми за всички ни. 
- Как тогава да четем това изречение в романа: „Любовта е грешка, грешка в подредбата на света“?
- Ами точно грешка е, защото ето например Магда и Йосиф, първите герои в романа - Йосиф е преуспял, живял през 40-те години, със семейство и двама сина, със споделен живот, всичко му се е подредило така, както иска. Магда е младо момиче, което също се радва на добър живот и добро семейство с родителите си, светът им е уреден. Обаче един ден, във влака - теснолинейката за Рилския манастир, те се вглеждат един в друг и ето я грешката в подредбата на света! И те трябва да изберат: дали да изживеят тази грешка и тя да е част от тях, или да я оставят да отмине.
- Фаталният синкоп на сърцето, който променя всичко... Всъщност и тримата герои са успели в една възраст, и тримата герои в общото разбиране трябва вече да се наслаждават на този успех, трябва да надграждат, трябва да се издигнат над ежедневната борба за успеха. Но какво се оказва? Около 40-те си години и малко над тях осъзнават, че през цялото време им е липсвало нещо много важно. Оказва се, че липсата е толкова фатална, че са готови да преобърнат целия си живот. И след Борис Христов искам да отидем към Иван Динков с един друг цитат, за да видим дали той съответства на тази картина: „Все тая спалня подредена, / все тая кухня замърсена, /     все тия мебели за сядане, / все тия прибори за ядене - / все тоя страшно скучен свят, / все тоя ад, все тоя ад“. 
- Това са поетите - те имат друга логика и тяхната логика е различна, аз не мога да я разсъждавам, мога само да й се наслаждавам. Ето пак пример с Борис Христов - 
аз пиша 400 страници, а той 1 стих - това е различно, то е друго мислене, то е друго светоусещане
Много се различаваме с поетите. Трябваше да напиша български превод на песента „Parla piu piano“ - там героите се запознават край морето, момчето свири на китара и пее на италиански, а аз трябваше да го преведа на български език. И сядам да се мъча - пиша и не ми харесва. Тогава моята съпруга, която пише поезия още от ранна възраст, седна, за около половин час го написа и си беше хубаво - ето това е, аз не мога. 
- Искам да продължим диалога с поезията. „Звезди под клепачите“ са любов в романа, но всъщност те са мечта, това може да бъде не само любов. И стигаме до Валери Петров, който казва: „Ти мечта за часовника точен,/ днес го имаш, но нямаш мечта“. Не е ли опасно това? Не е ли опасно да те споходи мечтата и после някак си тя да потъмнее, дори да угасне?
- Опасно е, но пък аз тези герои затова ги измислих по този начин, тоест аз ги накарах да се измислят взаимно, защото ето ги, те - Магда и Йосиф не стигат до развръзка, защото те измислят свой свят, в който да са заедно, Йосиф измисля картина, в която те двамата са заедно, той измисля свят. Най-важното от сърцето на този роман е, че ние можем да си измисляме светове, това на някой може да му звучи странно. 
- Всъщност той ни казва там, където разсъждава за световната война, че това са много световни войни, защото 130 свята са убити в едно сражение, ние имаме над милиард светове в момента на една-единствена планета.
- Имаме и ги убиваме. Елиас Канети казва: „След събитията в Хирошима вече всички знаем какво е вината и това дава голяма надежда, защото всички знаем вече какво е вината“. Ето, 
80 години след Хирошима всички вече сме забравили какво е вината
- И виждаме, че искаме да направим даже по-голяма Хирошима или поне вербално.
- Дано, дано, моята надежда е в литературата, колкото и да ви звучи абсурдно. Моята надежда е да помним и да препрочитаме тези хора - ето, Елиас Канети го е казал, но ние не го помним, не го разбрахме. Човек може да си каже, че то не зависи от мен - зависи от някой друг там, не е така. Всяко нещо, което се случва на този свят, се ражда под нечии клепачи - някой си е затворил клепачите и то се случва, измислил го е. И затова тези думи не трябва да ги забравяме. 
- Понеже говорихме за Канети, последен цитат: „Всичко, което видях по-късно, вече ми се беше случвало в Русчук“. Може ли да сменим това изречение и вместо „Русчук“, да кажем „с любовта“?
- Аз мога да говоря за себе си и така да бъда като Канети. Не искам да се сравнявам с всички хора, които напускат родното си място - повечето го правят, но аз напуснах Смолян на 7 години и 10 години след това не бях ходил в този град. Просто такива бяха годините тогава - заради пътищата, заради тази отдалеченост, колите, парите... Не бях ходил. И когато седнах да пиша „Отлъчване“, самото начало на историята - там където е моето детство, точно с тази красота на фантазията на едно дете, която леко стъпва по повърхността на реалното и осъществимото, но всъщност е... не може да се случи наистина. Така че много хубаво го е казал Елиас Канети.
- И паметта, в която живеят даже ароматите на детството - детството помни всичко, даже ирационални неща. 
- Всичко, детето помни всичко, детето помни магията. Детската памет е толкова логична и си казваш: „Аз вярвам в тези чудеса, наистина вярвам, аз ги помня“. И това е нещото, до което достигнах, докато пишех „Отлъчване“, аз си казах: „Да, аз вярвам в чудесата, наистина вярвам“. Мъдрите хора вярват в чудесата, а разумните ги отричат. И затова в книгата можете за прочетете „Съветвам те да си мъдра, а не разумна“.
- Има хубави цитати по този повод за мъдрите и разумните, за умните, за глупавите, които доизмислят света, но да оставим нещо и за четене на хората. Стигаме пак до смъртта, тя в края на краищата се оказа мнима. Но тя е фактор, който решава ужасната дилема и всъщност облекчава може би избора пред кръстопътя, а изборът е - да имаш или да бъдеш. Тоест, да имаш любовта, която искаш, или да бъдеш този, който очакват от теб, който искат да виждат в теб? Според мен това е направено така, за да може всеки читател сам да вземе своето решение. Сам да се замисли какво решение би взел и да се замисли за още нещо: дали наистина ще има куража да го вземе това решение?
- Всеки има право да допише тази книга, както и предишните ми книги - аз давам възможност на читателя да разсъждава. Тук може да има най-много въпроси, както и в предишните ми книги, но
тук просто разказвачът беше изключително нахален, тъй като му дадох възможност да пише и да разказва, а той започна да си задава някакви въпроси, на които аз нямам отговор
Обаче читателят му отговаря на тези въпроси и точно в това е красотата - ние не сме учени, ние даваме възможност да има някаква искрица на мислене, на разсъждение.
- Тоест няма отговор на гениалния въпрос от часовете по литература какво е искал да каже авторът?
- Не, аз не знам какво е искал да каже. 
- Има един много особен герой в книгата, гледарицата Жана - всичко в нея е различно и странно, дори и името. Тя не се вписва изобщо в контекста на цялата книга, броди между световете и като че ли има две функции: едната е да превежда човека от неговата уплаха, от неговите съмнения, колебания, да го превежда през тесни иглени уши и да му дава широкия път, който иска, от който идва. Другият е, като бога от машината на древногръцка трагедия - да се намесва и да решава. Този път изглежда абсолютно нерешим и заплетен. Каква всъщност е нейната роля?
- Тя вижда - гледарица. Толкова харесвам тази дума, че няма как да я сменя с гадателка, врачка и т.н., тя вижда това, което и ние виждаме. Много беше необходима, а всъщност
и в нея има прототип и всички се сещаме коя е тя, тя наистина е свързана с истинската ни история
Тя е част от свръхестественото около нас и в нас. И ние ще избираме дали да сме магия, или разумни - и в този случай може да кажем, че сме разумни, но това не е така, не е възможно. Защото хайде да си помислим: колко тайни има, които не сме разкрили? Аз като съм разсъждавал, защото винаги, когато мисля и пиша, аз имам много въпроси - защо съм тук, каква е моята цел, откъде сме дошли и накъде отиваме, сами ли сме или сме част от някакъв процес? Това са неща, които ме вълнуват, има ги и в книгите и аз колкото по-надълбоко стигам в света на тези герои и тези истории, моят герой и той търси... И тук много необходима беше тази гледарица, защото тя вижда. 
- Достатъчно е да се замислиш, че щом е имало Голям взрив, това ядро в какво е стояло. Този въпрос е достатъчен, за да не можеш да заспиш до сутринта. Искам да прочета нещо от книгата: „Оная дума. Изтъркана от редовната употреба на поети, глупци и лъжци. Прекрасна. Жадувана от девойки, младежи, майки и бащи. Най-трудната за произнасяне. Най-лесната за произнасяне. Бъкана от съжаление, грижовност, завист, привличане, ревност, симпатия, омраза, всеотдайност, съвкупление, глад и жажда, срам, вдъхновение, обреченост... Какво ли още не? Вероятно, съчетание от всички тях. Дума-проклятие. дума-живот и дума-смърт. Дума на думите. Дума - всичко, дума - свят. Да, тази дума, нали още от началото разказвам все за нея!“. Прекрасно като самата любов! Всъщност нямам въпрос, само искам да кажа, че през цялото време, докато четох книгата, стилът ви много ми напомняше на един швед, също журналист, блогър и писател, с който сте и почти връстници - Фредрик Бакман, който също прави такива великолепни обобщения за живота. Само можем да благодарим за това!
- Ние търсим обаче, човек, като чете, и едни такива неща остават в съзнанието му. Книгите, които четем, и книгите, които аз чета, те стават част от нас и може да харесваме това, а може да не го харесваме, но си остава по нещо. Познавам автор, на когото няма да споменавам името, който 
на 40-а страница имаше нещо написано, заради което после аз написах 40 страници чисто мои -
тогава го усетих, а колко пъти не го усещаме. Същото е и с разговорите с хората - колко неща остават... Много книги могат да се напишат за това! За това как един разговор, една среща, едно подхвърлено изречение, една думичка после създават една голяма фуния, която завърта човека и той се върти около това цял живот.
- Това са светлините от влака, който преминава пред нас.
- Така е, така е. Аз винаги имам една такава съдбовност в книгите си, защото винаги се ровя някъде в причините за нещата и особено в „Отлъчване“ - там са много оплетени съдбовно нещата. Тук /в „Звезди под клепачите“ - б.а./ героите, понеже се самоизмислят,  така малко бягат от моите пристрастия към съдбовността, макар че някои успяват да избягат, някои - не. 
- Говорейки за Бакман, всъщност без това да е комплимент - това е доказателство, че добрата литература няма националност, наистина. Кодът е универсален.
- Аз харесвам много разнообразна литература. Имаше един период, в който бях обсебен от Тери Пратчет, защото той много ми харесваше и си накупих цялата колекция със старите му издания, които са с едни отвратителни грешки вътре, но аз го четох. А сред моите дългогодишни любови е Маркес - просто го обожавам и го препрочитам. И продължавам да го чета. 
- Лесно е да се влюбиш в Маркес.
- Лесно е, да.
- Добре, като казвате за Тери Пратчет, не е ли малко рисково това: започваш да четеш всичко от него, потапяш се изцяло в този свят и после малко трудно излизаш от него? А световете са много?
- То е рисково, но ти не можеш нищо да направиш, защото искаш да го прочетеш от началото до края и знаеш, че ще свършат тези дни, и ти трябва да ги прочетеш. Проблемът е, че като ги прочетеш, какво правиш? Обаче пък 
точно това запалване - да търсиш всичко на един конкретен автор и да го четеш, точно това създава истински запаления читател
Защото щом той стигне до такава обсесия от автора, значи ще търси и друг, и трети, и четвърти... Това се случи с дъщеря ми и „Хари Потър“.
- Нямаше как да бъда по-облекчен за следващия въпрос, той ще бъде последен, няма да злоупотребявам повече: как евоюлира българският читател на фона на цялата еволюция на писането? Как се променя, как го усещате, как го виждате от другата страна, каква оптика има писателят за него?
- Не знам, аз не си мисля конкретно за читателя, когато пиша, но пък аз съм читател, аз съм много запален читател и даже първата ми награда е „Читател на годината“ от Столичната библиотека. Аз продължавам да чета и даже си измислих работа, в която да чета, и това да ми е работа, а то не е работа за мен. Но как евоюлира - ами с всяка една дума, всяка книга, всяка идея! 
Има страхотни български автори и аз се убеждавам в това, докато чета
и готвим предаването, докато чета и извън предаването - защото пък има други български автори, които не искат да ги дават по телевизията. Наистина има там някакво отприщване, не знам с какво е свързано, това могат да кажат изследователи. Писането е достъпно - да, издават се страшно много книги - да. Някои казват, че това не е добре - може и да не е добре, обаче защо пък да не пишат хората? Пишете! Да, някои са по-талантливи, най-талантливите ще останат, за някои казваме сега, че са талантливи, пък след време няма да са, книгите на други пък ще събират прах някъде в някоя книжарница и след 100 години някой ще ги открие, както е при „Калуня-каля“ /на Георги Божинов, преоткрит като автор от Деян Енев - б.а./. Нека да пишат, защо да не пишат хората? Нека да им е трудно, нека да се опитват, така и те се създават. 
Защо да гледаш реалити формат и да се изразходваш интелектуално - по-добре пиши
 - Авторът на „Ловеца на пеперуди“ Костадин Костадинов, който е и издател, каза нещо много интересно, което за мен беше новост: че тиражите преди 1944 година са били сходни с тиражите сега, тоест няма я тази драма, която ние преживяваме публично и казваме, че никой не чете, че хората стават бездуховни - не, изглежда няма нищо такова. Може би ще се промени четенето и това е съвсем нормално, промениха се носителите, но според мен четенето е в подем. Аз исках и натам да тръгнем, но не исках да ви насочвам директно.
- Четенето винаги ще си остане нещо елитарно, може би това ни казва Костадин Костадинов, с когото сме приятели. Задайте въпроса на Елена Алексиева /автор на романа „Вулкан“, също сред финалистите в конкурса „Канети“ през 2023 г. - б.а./, тя е страхотен човек и има една теза, която няма да ви разказвам, за да ви е интересно - за изчезването на литературата. За това как литературата винаги ще си остане нещо елитарно и да, тя е права. Защото има хора, които четат, но ако излезеш на улицата, тези, които четат, какъв процент са от тези, които срещаш, ако се качиш в автобуса? И аз това го казах, че в тези срещи /на авторите с читателите - б.а./ има една особена енергия, защото хората тук мислят по друг начин и аз, като се кача в 7-ицата, за да отида на работа, не я усещам тази енергия. Там хората са по-смръщени и изобщо не ме гледат, ами са със слушалки и са втренчени в телефона. И в това няма нищо лошо. Но четенето ще го има.