Миналата седмица почина Румен Русев, най-добрият приятел от младежките ми русенски години. Хора като него не разтърсват градовете със смъртта си, те си отиват тихо и кротко, както са и живели.
Беше много добър спортист. Играехме футбол в младежкия отбор на „Дунав“ Русе, ръководен в онези времена от Иван Иванов-Скрежко, бившия легендарен вратар на представителния отбор, който отделяше специално внимание на подготовката на вратарите. Румен бе добър на този пост, но имаше малшанса да се бори за титулярното място с Георги Велинов, така че свикна с позицията на резерва. 
Не помня точно как се случи звездата Игнат Младенов да остане без заместник на вратата. Гошо Велинов не можеше да бъде привлечен, защото вървеше първенството на юноши старша възраст. И от наличните вратари най-подходящ се оказа именно Румен Русев. На мача с „Локо“ /София/ през есента на 1974 г. Младенов се контузи и Румен трябваше да влезе като резервен вратар. Излезе сух. Беше много развълнуван, след мача възбудено разказваше колко различно изглежда отвътре играта в А група, осемнайсетгодишните му сетива бяха запомнили най-неочаквани детайли. И благодареше на бога, че не му се наложило да спасява наказателни удари на Начко Михайлов.
По това време „Дунав“ бе в най-високата точка на своята футболна история, отборът беше много силен, това бе времето на Никола Христов, Иван Въжаров, Стоян Илиев... Класира се на четвърто място в А група, влезе в турнира на Купата на УЕФА и трябваше да изиграе два мача с италианския „Рома“, един там и един - тук.
Когато отборът заминаваше за Рим, помолих Румен да ми купи от онзи свободен свят една плоча на Дейвид Бауи, по когото бяхме луднали. Беше септември 1975 г., преди да влезем в казармата. 
Веднага след връщането от Италия, дойде вкъщи и ми заразказва какво нещо е да излезеш на стадион със сто хиляди души публика, как сърцето му се било свило и как го стягала за гърлото мисълта, че пак може да се случи нещо с Младенов и на него пак да му се наложи да излезе на терена пред стохилядното ревящо гърло на „Олимпико“.
Разгеле, нищо не се случило, на другия ден след мача имали време за разходка, Рим бил прекрасен град, народ шарен и свободен щъкал навсякъде. Румен не беше от приказливите, но по време на този разказ бе много ентусиазиран. Не исках да го прекъсвам и да го питам дали ми е купил плоча. 
На тръгване се плясна по челото, извини ми се, че е забравил, бръкна в сака с екипа за тренировки и ми подаде голям книжен плик, който бил подарък за мен. Веднага познах, че е плоча и отворих плика. Щях да умра! Плочите бяха две, и двете на Дейвид Бауи. Додето успея да го прегърна, просълзен от радост и от благодарност, той изфиряса. Не можел да закъснява за тренировка.
За мача реванш аз вече бях в казармата, но нашите момчета удържаха онази славна победа с 1:0. На Румен пак не му се беше наложило да влиза.
Така скромната спортна кариера на Румен Русев мина незабележимо в тежката дъбова сянка на Игнат Младенов и на Гошо Велинов. Без капчица кариерна завист. Без злоба - мисля, че въобще нямаше сетиво за това прокълнато човешко чувство. 
Той остана истински фен на отбора си, ходеше с болни колене на мачовете дори и в най-трудните години на клуба, знаеше имената на всички нови футболисти и точките на класирането. Не чух една лоша дума да каже за някого.
Трийсет години след завършването ни, на една от срещите със съучениците, ми призна, че навремето в Рим е дал за плочите на Дейвид Бауи всичките пари, които е имал право да носи. И после преглъщал на сухо пред лъскавите витрини, отрупани с всякакви италиански пасти и торти.
Такъв си беше Румен Русев. Дано всеки има поне по един такъв човек до себе си в този живот.
Където и да си, да ти е светло на душата, скъпи приятелю!

Иван СТАНКОВ