Тони Димитрова за поредна година беше голямата звезда в журито на Международния фестивал за млади таланти „Северно сияние“, създаден и развиван от десетилетия от вокалния педагог Вили Икономов.

- Вие сте много верен приятел на „Северно сияние“.
- Да, аз по принцип и в живота съм много верен приятел, но предадат ли ме, спирам да бъда приятел. 
- Тук няма как да бъдете предадена. С какво ви привлече този конкурс?
- Между мен и Вили възникна симпатия още при първото ми излизане на този конкурс. Спомням си, че тогава той беше с патерица на фестивала, беше си навехнал или счупил крака, не знам. Аз седнах до него, спорихме за нещо, обаче аз толкова го харесах и някак си там между нас се създаде някаква симпатия, която прерасна после в приятелство. Той още следващата година ме покани тук и вече не ги броя колко години са, но със сигурност - повече от десетина. 
- Концертът, който всяка година изнасяте, е огромен жест от ваша страна.
- То не е жест, а минирецитал, с който откривам конкурса. Казах му - Вили, нека поне тази година да не съм аз, ще омръзна на хората, но той ми каза - не, докато аз съм жив, ти ще пееш. 
- През август бях в Родопите, в балнеокомплекса „Медика Наречен“, там всяка вечер в лятната градина на ресторанта звучаха вашите песни и никой не поиска друга музика. Това е илюстрация колко много сте обичана.
- Просто защото аз отвръщам със същото. Обаждат ми се много хора и винаги много се радвам. 
Нямам пароли, нямам роли, нищо не играя
Когато една обич ти се поднася ето така, ти трябва да отвърнеш със същото, защото иначе не става - не може само да те обичат, пък ти да не обичаш. 
- Какво мислите за конкурсите от типа на „Северно сияние“?
- Тези конкурси трябва да ги има, защото, първо, децата придобиват опит, придобиват можене. Някои не могат и не го придобиват, но повечето - да. Тук има например някои деца, които познавам, те пораснаха пред нас, виждам как преминават през всичко това през годините и стават все по-добри. Някои от тях наистина стават изключително добри и всъщност конкурсът е една школа за развитие като певец, за развитие като присъствие на сцената. Той определя вкус към песните, макар че не винаги е така. Говорих с преподаватели, които ме питат, а когато мен ме питат - аз отговарям и им казвам: има случаи, в които песните не съответстват на възможностите на детето и няма смисъл да се напъва. Те се учат и на това, учат се на всичко. Аз например много се заяждам - казвам го директно - за това, че не разбирам българските думи понякога. От години го говоря това. 
- А това е изключително важно.
- Важно е и някой може да изпее изключително добре една песен на английски, а като е с български думи - катастрофира, защото думите аз не ги чувам. И когато някой пее страхотно, но аз не чуя думите, това му коства една единица от оценката. 
Аз съм много ревнива към българските думички, защото много вярвам в текста
Когато ти пееш нещо, ти трябва да го преживяваш и, преживявайки го, ти го предаваш на хората. Иначе нищо не се случва, иначе просто ги съобщаваш песните. 
- Виждате ли тук млади таланти?
- Категорично има, толкова трудно взехме решение тук за 3-та и 4-та група - там бяха много силни деца и искахме да наградим почти всичките. Но де факто, когато сме изправени пред толкова талантливи деца, ние искаме да ги наградим адекватно. Този заслужава, този заслужава... понякога децата, които заслужават, са повече от наградите. И тук вече има спорове - как ще ги подредим така, че да няма ощетени. Трудна работа е, макар че си има показатели, които сами подреждат класирането, това е математика. Понякога има еднакви оценки, защото има някои деца с изравнени показатели, тогава даваме малко повече награди. 
- Важното е да не се пречупват крилете на децата, които не са сред наградените, и да знаят, че това е само един конкурс, а не „присъда“ за тях.
- Да, така е. Има още един фактор - някои деца са с прекалено амбициозни родители. Децата са прекрасни,  но пеенето не е тяхната сила. Срещала съм в такива конкурси много упорити родители, на които децата стигат със зор до поощрителна награда. 
Със зор не се става певец - защото мама искала или защото то искало
Просто трябва един педагог да каже: „Ти, моето дете, прекрасно е, че пееш, но не ти достига нещо друго, за да се явиш на конкурс“. По-хубаво е да се стигне до този извод по-рано - че това не е неговата сила и да се тръгне в друга посока, защото това дете винаги ще бъде разочаровано от класациите. То няма да влиза в тези класации и надали някой по милост, за стаж, ще му даде награда, но и дори това да стане - то няма да е истинско. 
- Имате една много прочувствена песен по текст на русенската поетеса Лора Кекевска. Как познавате, че една песен ще стане добра? Вашите песни са любими на публиката - не хитове, защото хитовете понякога бързо отшумяват, а любими на поколения. Как постигате това?
- Ами аз винаги съм вярвала в думите, имам отношение към тях още от малка. Татко, Бог да го прости, имаше стихосбирки и в моето детство аз четях Павел Матев - много интересен поет. Да, той по времето на соца е бил приближен до партийните структури, но е изключително талантлив поет. Чела съм и Дамян Дамянов, разбира се, и по някакъв начин в мен се е оформила естетика по отношение на думите. 
- Говорите за поети-романтици, потопени в любовта.
- Не само, аз много чета. Покрай Ковид спрях, но сега пак чета. Книгите много дават - те ти дават начин на разсъждение и изказ, как да подредиш думите си. Аз още в училище съм писала съчинения, които са били с високи оценки. Преди това бях много свита и не смеех да се изразя, но в 10-и клас някакси разбрах, че имам някаква сила в тези думи, че думите не се хвърлят просто така в пространството. И 
когато започнах да работя със Стефан Диомов, изведнъж научих колко е важно текстът в една песен да те „хваща“
Защото преди това, може да съм чела, може да съм писала някакви стихчета, но аз съм пяла по заведения чужди песни. Ненапразно когато сме били малки и сме слушали плочите на Лили Иванова и Йорданка Христова, ние сме се хващали за думите. Лили Иванова има една песен „Пътеките“, която явно е останала в мен с текста си, с „пътеките на птиците“, докоснала ме е, защото и днес, когато тръгвам нанякъде, аз казвам: „Хайде, хващам пътеките на птиците“. Всичко това не е случайно. Уникално е, в песента думите имат значение и може би, заради Диомов, започнах още повече да внимавам в текстовете. Наистина имах щастието, първите ми песни да напише Иван Нейков - който е ювелирен, също и Иван Пантелеев - оттам се почна. Сега например имам проблем с други две песни, които са много хубави като музика, но текстовете им за нищо не стават и аз искам да ги взема, но ако се сменят думите, защото те са клише до клише наредени, а аз такова нещо няма да изпея. Имам и още едно предложение за един дует с мой приятел, известен водещ - песента е на Диомов, много нежна, но думите не ми достигат. Скоро трябваше да прослушам една песен на колеги, в която текстописецът - така ще го нарека - жестоко лошо се беше справил. Аз не работя с текстописци, за мен тази дума е равна на словоблудец. Аз работя с поети, защото много от хората, слушайки песните, се припознават като прототипи и главни герои в тези песни. Казвали са ми - жени и мъже - „Вие ми изпяхте душата!“. Някъде там, в нечий живот това се е случило. И това за мен вече е изключителна отговорност, а когато го съчетая с това отношение към книгите, то ми става втора природа, аз не мога да бъда друга - няма как да изпея песен „евтинджос“. 
- Означава ли това, че първият етап от одобрението на следващата ви песен са думите, а не музиката?
- При мен се случва така, че първа се ражда музиката и после текстът. Имам няколко песни по готови стихотворения и мога да ги изброя на пръстите си: „Любов в сегашно време“, „Обещание“, „Октомври“, „Летен дъжд“ - май друга няма, всичко е правено точно обратното. Първо се пише музиката и аз я харесвам или не я харесвам, и оттам започва да се пише текстът, но текстът се пише от поети - Иван Пантелеев, Бог да го прости, Иван Вълев, Медвенски, Иван Нейков, Краси Трифонов, който си отиде съвсем скоро. 
Просто няма начин да изпея лоша дума аз, песента е моят автограф, моята душа е останала в тези песни
няма начин. 
- Вие сте от лицата на доброто и любовта, те струят от вас.
- Аз не винаги съм добра, само клоуните се харесват на всички. 
- Да поговорим за Русе.
- Откъде да започна? Знаете ли, че Русе беше един от градовете, които последни някакси ме откриха. Тоест, аз вече бях обиколила преди години една голяма част от държавата, други градове - повторила и потретила, а Русе - нищо! И си казах: явно в Русе много не ме тачат. Преди това обаче се бях влюбила в Силистра, защото там ми беше първият концерт извън Бургас. После ми се обадиха и ме извикаха и в Русе и там аз се сдобих с приятели. За жалост, преди 2 години най-скъпата ми дружчица от Русе си отиде и някакси тази нишка се скъса, но винаги, когато съм ходила в Русе и Силистра през годините, съм казвала: „Аз съм вкъщи!“. Междувременно с Русе се открихме - дойде денят, в който някой някъде ме покани - едно читалище мисля, че беше, тогава беше първият път, бяхме с Диомов. Така започнах да идвам. Имахте една кметица - Елеонора Николова, която ме беше поканила да пея на площада, едно огромно пространство, а аз бях прегракнала. Спомням си, че тя ми подари роза. Качих се на сцената, хората бяха дошли заради мен явно, и им казах: „Аз имам две новини - едната е хубава, прекрасно е, че съм в Русе, но втората новина е, че никак не мога да пея днес“. Казах си простата истина - аз винаги съм така - и ги помолих, ако може да пеем заедно. Хората пяха от началото до края с мен и тогава разбрах, че се обичаме с Русе. Започнах да идвам по-често - колко пъти съм пяла на площада и в Доходното здание, играла съм и театър тук с Бургаския театър. Междувременно
срещнах един човек, с когото се влюбихме - това не е тайна в Русе
- за жалост и той си отиде. Изкарахме бурни 10 месеца връзка - той идва в Бургас, или аз в Русе. Той беше много добро момче. 
- Тогава ви виждаха хората заедно в града, но не ви досаждаха, не ви притесняваха. 
- Не, ние сме били в заведения, снимали сме се, когато ме е запознавал с хубави хора. То не беше толкова често да идвам аз, нямах толкова време, по-често той идваше. Минаха тези 10 месеца - някои мислят, че са били години, не, точно 10 месеца - и аз разбрах, че само му губя времето на това момче. Вечно телефонът ми звъни, или нанякъде ме дърпат, той ми беше казал: „Аз не мога да повярвам какъв социален живот водиш ти“. Оттогава този израз стана нарицателно. Разделихме се, той ми се посърди известно време, пращаше ми цветя, когато гостувам. Един ден му казах: 
„Ти ще разбереш след време, че ти направих услуга. Продължавай си живота, тук в Русе ти е мястото
аз няма как да дойда тук, няма как да стане тази работа. Ще ти объркам живота, ако вървиш подире ми“. За жалост, той си отиде оттук преди 2 години, не мога да го повярвам това нещо още. Междувременно съм идвала много пъти, изведнъж любовта от Силистра се прехвърли тук, защото аз обожавам реката, не знам поради каква причина, реката ме хипнотизира - заставам и я гледам. Ходила съм няколко пъти на акостиралите круизните кораби. Ей така стоя с часове до реката, без да говоря и без мисли в главата. Междувременно този фестивал започна да се организира вече всяка година и се появиха още повече поводи да заобичам повече Русе. Сега, когато записвам ангажиментите за годината в тефтерчето си, знам, че в началото на октомври е фестивалът в Русе - датите му се уточняват в началото на годината - и първо ги записвам тях и си го чакам това, да дойда в Русе, с огромно желание. За жалост, все се каня да обиколя с корабчето, но не остава време. Всъщност аз и Русе сме обич! Знам, като дойда тук на сборни концерти - 5 или 6 са били концертите ми с филхармонията само, спектакълът „Моите неизпратени писма“, аз спрях да ги броя вече, винаги е била пълна залата.
При всичките си изяви, винаги срещам обич
затова казвам категорично, че аз и Русе сме обич! 
- Има още един изпълнител, който може да каже същите думи - Орлин Горанов. И двамата пеете тук в пълни зали и хора, които ви обичат. 
- Да, така е, затова си заслужава, Орлин заслужава това. Искам да кажа няколко думи за жената, която всяка година ме приютява от много години - Здравка Бърдарова. Първата ми изява беше с Диомов, някой се обади и каза: „Госпожа Бърдарова ви кани в тяхното семейство, Бърдарови ви канят в техния хотел „Бистра и Галина“. Отиваме с Диомов, запознахме се и оттогава аз знам, че всяка година Здравка Бърдарова иска да съм там и аз също - когато си отида там, ми е суперхубаво. Пак ви казвам - много поводи имам да обичам Русе - Вили, какъв приятел, Жулиета Иванова... Днес имахме разговор с преподавателите, че когато дойдем тук на конкурса на фестивала, ние казваме истината - хем с обич, но хем истината. Защото те ме канят да журирам и трябва да съм справедлива. Много често тези мои пориви да живея по справедливия начин удрят на камък, но на мен това са ми битките в живота - че това или онова не е честно. Всичките ми скандали, ако съм имала такива, са били, защото опровергавам лъжи. Тук на конкурса пак идвам по същият начин - с отворено сърце към децата, към таланта им, към Вили, към Жули. Всичко това, което се случва, то е перфектно организирано и как да не искам да идвам - че кой бяга от малко обич и от малко хубави отношения, честност и светли моменти? Аз оттук никога не съм си тръгвала разочарована и все ми е малко, все не ми е достатъчно тук, в Русе.