Темата за настоящият доклад* се роди съвсем спонтанно, провокирана от д-р Веселина Антонова и доц. д-р Мира Душкова по случай 90-ата годишнина на моя братовчед Атанас Ценев.
Наскоро чух по радиото за кой ли път да се говори за „елита на интелигенцията“. Впрочем, въпросите за елита никога не са ме занимавали особено. Но отдавна се опитвам да си отговоря какво се разбира под „интелигент“. Запомнила съм една дефиниция, която може би е най-близо до отговора на този въпрос. „Интелигент е човек, който създава мнението си, без да се влияе от обществените настроения“.
Според днешните политолози и социолози ХХI век, в който живеем вече 23 години, има свой важен идентификационен код и той се нарича глобалност. По-директно или по-завоалирано се установиха нови съотношения между националното и универсалното, между локално и глобално.
И тук някъде сякаш се загуби личността
Хората на Духа като, че ли все повече започнаха да осъзнават безпогрешното пророчество а Чарли Чаплин в „Модерни времена“, да се сещат за предупрежденията на Херман Хесе. Ще кажете - твърде патетично! Но патетиката има своето основание - това е късата българска културна памет. Годишнините, като повод за обръщане и връщане към личности, на които сме длъжници, могат да се приемат като компенсация, дори извинение за липсата на реална културна памет и способност за съхранение на стойностите от вчерашния ден.
Днес се спирам на едно минало, което не минава - на името Атанас Ценев. За мен е чест като пазител на семейните духове да припомня за него.
Беше огромна изненада да открия, че въпреки сериозното му публицистично и литературно творчество /92 книги и статии, филми и сценарии за програми на БНТ/ не открих и ред, написан за него. Тук е мястото да благодаря на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ и специално на г-жа Валерия Йорданова, която изготви и ми предостави справката за творчеството му.
Атанас Ценев е роден в семейство на учители в село Мартен на 1 септември 1933 година. Син е на по-големия брат на баба ми Георги Ценев, известен в семейните хроники като бохем, който прекрасно свиреше на китара. В семейството на даскал Ценев, както наименуваха прадядо ми, всичките седем деца /родени девет/, свиреха на различни инструменти. Впрочем, 
това са първите години на ХХ век - бедни и смутни години
годините на Първата световна война /1914/ и на войнишкото въстание /1918/. Прадядо ми Михаил Ценев основава училището в Мартен, което в началото се е помещавало в малката семейна къща. Споменавам го за да споделя учудването си и до днес как точно един даскал е успял с учителската си заплата да купи инструменти на всичките си деца. По-късно почти всичките му деца, снахи и зет стават учители в училището. Там зам.-директор е и майката на бате Наско, така му виках, Христинка Ценева.
Бате Наско е носи името на прабаба ми Атанаска Ценева. Самият той пише за себе си в един от разказите си в първата си издадена книга през 1961 година „Аз и другите“: „Аз се родих и останах съвсем незабележим за другите, освен за моите родители, баба и дядо“. В друг разказ срещаме освен признанието „Аз обичам да се смея“ и разказът му с намигване, че свирейки втора цигулка в гимназиалният оркестър - доста тих инструмент и на флигорна - инструмент, който „вдига аларма“, както сам се изразява, осъзнава, че 
това съчетание остава неизличими следи общественото му поведение за цял живот
След завършване на българска филология в Софийския университет „Климент Охридски“ Атанас Ценев се завръща в Русе през 1958 година и постъпва на работа във във вестник „Дунавска правда“ /чийто правоприемник е „Утро“ - б.р./ като завеждащ отдел „Писма на читатели“. Това са доста смутни години. Само две години след 1956-а, известна с тоталитарния режим и култа към личността, наложен от Вълко Червенков като модел на Сталиновия стил на ръководство на в страната. В световен план 1956 година свързваме със събитията в Унгария. Точно тогава започва и творческата кариера на Атанас Ценев.
В Русе той работи за вестника до 1966 година, след което заминава за София. Точно в тези години се появяват и първите му произведения. Голяма част от тях са написани с изключително чувство за хумор. Да се чуди човек... Ето и някои от по-известните му книги: „Далече от София“ /1960/, „Аз и другите“ /1961/, „Човекът умножен по нула“ /1963/, „Момичето с балоните“ /1967/, повестта „Замъкът на бялата роза“ /1964/. По тази повест Атанас Ценев пише и сценария си за филма „Карамбол“ /1966/ с режисьор Любомир Шарланджиев, оператор Емил Вагенщайн и звезден актьорски състав, включващ Анани Явашев, Невена Коканова в главните роли и Елена Райнова, Климент Денчев и др. Познавайки от първо лице семейните събития, смея да твърдя, че 
този филм е с биографичен подтекст, третиращ голямата му любов към бъдещата му съпруга Ана Георгиева
Следват „Песни родени в битките“ - история на създаването на популярни български революционни песни /1969/, „Интимни новели“ /1970/, „Може би фрегата“ - повест за средна училищна възраст /1980/, „Обратно приключение“ - роман за деца /1983/, „Пълен шемет“ - хумористични разкази за предаването на БНР „Хумор, сатира и забава“ /1994/ и др.
Наред с тези издадени книги Атанас Ценев пише освен за вестник „Дунавска правда“ /докато е в Русе/ още от 1955 година за вестник „Стършел“, а по-късно за вестниците „Народна младеж“, „Вечерни новини“, „Култура“, „Литературен форум“ и „Демокрация“.
Още през 1961 година в Русе получава и първата си награда от анонимния литературен конкурс. През същата година друга награда е и женитбата му с Ана Георгиева, която той обожаваше до края на дните си. От брака им се раждат синът му Георги Ценев /1963/ и дъщеря му Весела /1974/. Ана Георгиева е водещ мецосопран в Русенска опера по това време. Често в материалите му, писани за „Дунавска правда“, се срещат и такива, посветени на операта и на „Мартенски музикални дни“.
През всичките си активни творчески години
освен сериозната публицистика и издадените книги създава и множество сценарии за филми
Вече споменах за първият му филм „Карамбол“ от 1966 година. Следват „Сбогом, приятели“ /1970/ - тук музиката е написана от първият му братовчед акад. Васил Казанджиев и мой вуйчо, „Не се обръщай назад“ /1971/, на който е съсценарист, „Очакване“ /1973/, „Войникът от обоза“ /1975/, „Магистрала“ /1975/ - съсценарист, „Хора отдалече“ /1977/, „Снимки за спомен“ /1979/, „Може би фрегата“ /1980/, „Къде живееш“ /1983/, „Тайната на Аполония“ /1983/ - съсценарист, „Златният век“ /1984/ - съсценарист, „Ян Бибиян“ /1985/, „Кучето и влюбените“ /1986/ - съсценарист, „Почти вълшебно приключение“ /1986/ и „Левакът“ /1987/. 
С бързите щрихите, с които се опитах да обрисувам творчеството на Атанас Ценев, не претендирам за изчерпателност. Целта е по-скоро създаването в някаква степен на „жива“ представа за твореца Атанас Ценев. Не бих могла да кажа, че го възкресявам след толкова години. Знам, че е трудно. Никой човешки живот, никой принос не може да бъде обхванат напълно адекватно. И на мен не ми е по силите. Именно затова поставих и това претенциозно заглавие „Личности като облаци в небето - Не-Познатият Атанас Ценев, „Човекът умножен по нула“ -  за да ми напомня за дълга към предшествениците ми. Дълг, който не се връща, само може да се завещае на следващите поколения. За пример и почит.

Д-р Аделаида ЯКИМОВА-
ФУРНАДЖИЕВА

* Това е докладът, с който д-р Аделаида Якимова-Фурнаджиева участва в тринадесетото издание на Арнаудовите четения, организирано в Русенския университет от катедра „Български език, литература, история и изкуство“.