Минко Цочев е знаково име за образованието в Русе. Тези, които работят в системата на просветата, го познават и като колега, и като началник, и като школски директор. Едва ли ще се намери някой, който да твърди, че една или друга позиция го е „зазвездила“ - но със сигурност всички, които го познават, се радват на възможността да разговарят с него на най-различни теми: от литература, през музика до философски и цивилизационни проблеми. По образование е химик - завършил е химия в Софийския университет. И първото му работно място е било в Техникума по индустриална химия в Русе. Затова съдбата на средното училище, носещо името на именития учен Димитър Баларев, няма как да му е чужда и далечна.

 

- Вие ли избрахте химията, господин Цочев, или тя избра вас?
- Честно казано, изобщо нямах намерение да следвам химия. Напротив, още от дете бях взел две много важни решения. Едното беше да уча история и да стана археолог. Като деца от училището в родното ми село Остров ни водиха на екскурзия до село Гиген, където тогава имаше много добре запазена римска вила с чудни древни мозайки. Толкова бях впечатлен, че след това започнах да чета книги за археологията и вече се виждах като археолог сред разкопките на непроучени градове. Но като завърших гимназията в Оряхово, баща ми, който беше начален учител, ме разколеба - той много искаше да завърша нещо, което да ми даде „стабилна“ професия. Е, кандидатствах химия в Софийския университет, макар че по принцип харесвам хуманитарните предмети. Всъщност за себе си открих красотата на химията и я заобичах някъде във втори курс в университета, тогава разбрах, че в тази наука има много логика и красота. 
- А какво беше второто ви важно решение, взето в детството?
- Учех в шести клас, когато от училище дойдохме на екскурзия в Русе. Спахме в училище „Христо Ботев“, във физкултурния салон, на едни гимнастически дюшеци. Сутринта станах доста рано и излязох навън - разходих се по площада пред гимназията, 
тръгнах по улицата с красивите сгради... и си обещах след време да дойда в Русе и да остана тук
Когато се дипломирах в СУ, разпределението ме изпрати точно тук. В София открих оперетата, след това и операта, гледах „Риголето“ шест пъти - и вече знаех какво представлява Русенската опера, така че детското ми решение се затвърди окончателно. Впрочем от 200 студенти в потока само двайсетина отидохме в провинцията, другите останаха в столицата.
- Бързо ли намерихте работа? 
- А, в „Народна просвета“ ми казаха, че не знаят да има свободни места за учител по химия, но ме посъветваха да попитам в Техникума по химия. Беше 1966 година, шест години след откриването на ТИХ. Директорът Йончев (като млад той пушеше като комин и много приличаше на актьора Жерар Филип) ми каза: „Има едно свободно място за часове в трети и четвърти курс, но учениците там са отличници, не знам дали ще успеете“. Ще опитам, казах си аз. И първата година съм чел денонощно, за да вляза в час и да мога да отговарям на въпросите... 
С випуските от 1967 и 1968 година - моите първи ученици, се виждаме и сега
всеки път ме канят, когато се събират на срещи. След четири години станах зам.-директор по учебна практика. Точно тогава се местихме в новата сграда на техникума - беше една възторжена и пълна с емоции сага. 
- А след това заминавате за Мароко...
- През 1980-а заминахме със съпругата ми за три години, преподавах химия и физика на френски в колеж в град Курибга, където имат фосфатни мини. Бедна страна, където децата са наясно, че завършат ли средно образование, имат шанс да се измъкнат от мизерията. В 9 клас и след това на финала имат много сериозни писмени изпити - четири дни сутрин и следобед по четири часа. Писмените работи се проверяват в друг град, така че няма никаква възможност за субективизъм. От 100 ученици, на които предавах втората година, 12 успяха да вземат изпитите още на първата сесия и да вземат степента „бак“ и директорът на колежа ме поздрави. Системата на обучение е много различна от нашата, има много елементи от френското образование. Беше интересно - и отговорно. А и самите ученици си даваха сметка, че за тях образованието е важно... 
- Очевидно учителстването ви харесва - но идва един момент, в който ставате и окръжен просветен началник.
- Да, имаше го и това. След Мароко четири години бях зам.-директор в Английската гимназия, там тъкмо създаваха френските паралелки. И на първи март учениците от двете френски паралелки ме бяха накичили с 50 мартенички - сакото ми приличаше на орденската панорама на мундира на Леонид Брежнев - когато
тогавашният „първи“ в Русе Петър Петров ме повика „на кафе“
Говорихме за какво ли не, но не и за назначения, а не след дълго ми предложиха да заема мястото на началника на инспектората по образованието. Годината беше 1987-а, останах там до 1989-а. Това беше времето, когато започваха промените. При нас постоянно валяха стотици сигнали за нарушения. Голяма част от тях бяха, ако не измислени, то поне силно преувеличени, а за всеки сигнал трябваше да правим обстойни проверки и да пишем обяснения до министерството на образованието. В един момент имах чувството, че всички експерти в инспектората само с това се занимават... А след това се наложи да правим едно голямо съкращение на кадри, след това наредиха второ съкращение - това вече дойде в повече... И напуснах. 
- А кога станахте директор на гимназия „Христо Ботев“?
- През есента на 1990 година обявиха конкурс и аз се явих. До 2000 година бях директор на това невероятно училище. 
Това са най-добрите ми години. „Христо Ботев“ е велико училище
Русенци дори не предполагат какво училище са имали и какви хора са преподавали и учили в него! Архивът на гимназията е изключително богат. Има годишници с окръжни писма до русенската Мъжка гимназия. Едно писмо от 1898 година е с тема „За нравственото възпитание в поверената ви гимназия“. „Нравственото възпитание“! Това е поставено преди самото обучение! В това писмо има една мисъл, която много ме впечатли, и я прочетох на колегите: „Учител, който не храни ума и душата на своите ученици във всеки един час, не е за учител“! За мен винаги децата са на първо място. Те трябва да се чувстват добре в своето училище, за да могат да възприемат всичко, на което ги учат техните учители. А ролята на училището неизменно включва не само даването на знания, но и възпитаването на децата, това е много важно и не бива никога да се забравя! Наистина, годините ми в „Христо Ботев“ са най-щастливите ми учителски години - историята на гимназията дава своите скъпоценни уроци, за нас остава само да разтворим сетива и да ги възприемаме. Благодарен съм на съдбата, която ми направи този подарък - да бъда директор на „Христо Ботев“!
- Как се чувствате в навечерието на 15 септември?
- От доста време
има две дати, в нощите срещу които не мога да спя: това са 24 май и 15 септември
Докато работех, се вълнувах от това, което ми предстои, обмислях наново и наново всеки детайл. Сега пък си мисля разни неща, спомням си какво ли не от тези дати, мисля си за многото пенсионирани учители, които толкова биха се зарадвали, ако ги поканят в техните училища на тържествата за началото на учебната година - просто така, да поседят, да погледат, да се порадват на учениците и колегите, да почувстват, че не са забравени и не е било напразно всичко, което са правили през целия си учителски живот...
- Какво бихте пожелал на днешните учители и на учениците?
- Да обичат училището! Без него не може! Имали сме чудесно образование - и можем пак да го имаме! Стига да искаме! И още нещо. Има едно писмо на американския президент Ейбрахам Линкълн до учителя на неговия син. Много ми се иска повече учители да го прочетат. Струва си! 
Ейбрахам Линкълн: Писмо до учителя на сина ми
Уважаеми Учителю,
Синът ми ще трябва да научи, че не всички хора са правдиви. Но научете го също, че на всеки подлец се пада и един герой, че на всеки егоистичен политик се пада и отдаден лидер. Научете го, че на всеки враг се пада и един приятел.
Ще отнеме време, знам, но научете го, ако можете, че спечеленият долар е много по-ценен от пет намерени.
Научете го да може да губи и също така да се радва да побеждава.
Дръжте го далеч от завистта, ако можете.
Посветете го в тайната на тихия смях. Оставете го да научи рано, че побойниците и самохвалковците са най-лесните за побеждаване.
Научете го, ако можете, на магията на книгите... но дайте му също тихи минути, за да размишлява върху вечната мистерия на птиците в небето, пчелите на слънце и цветята по склона на зелен хълм.
В училище го научете, че много по-достойно е да се провалиш, отколкото да мамиш.
Научете го да има вяра в собствените си идеи, дори и когато всеки му казва, че са грешни.
Научете го да бъде внимателен с внимателните хора и твърд с твърдите.
Опитайте се да дадете на сина ми силата да не следва тълпата, когато всички други го правят.
Научете го да слуша всички хора, но научете го също да пресява всичко, което чува през ситото на истината и да взема само доброто, което преминава.
Научете го, ако можете, как да се смее, когато е тъжен. Научете го, че няма срам в сълзите.
Научете го да се присмива на циниците и да бъде предпазлив с прекалената приветливост.
Научете го да продаде своите мускули и ум на тези, които дават най-много; но никога да не слага етикет с цена на сърцето и душата си.
Научете го как да заглушава ушите си, за да не чува крещящата тълпа... и как да отстоява и да се бори, ако мисли, че е прав.
Отнасяйте се с него внимателно; но не прекалено нежно, защото само изпитанието на огъня произвежда качествена стомана.
Оставете го да има куража да бъде нетърпелив, оставете го да има търпението да бъде смел. Научете го винаги да има огромна вяра в себе си, защото тогава той винаги ще има огромна вяра в човечеството.
Това е тежко поръчение; но вижте какво можете да направите. Той е толкова добро малко момче, моят син.