Димо Болгарин. Димитър Палисламов. Говорят ли ви нещо тези имена? Вероятно не. А това - Димитър Талев? Вече няма нужда от обяснения. Болгарин и Палисламов са използвани от автора на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ псевдоними в различни периоди. Днес се навършват 125 години от рождението на големия български журналист и писател, преминал през огромни изпитания, но не изменил на идеите и идеалите си. 
Предлагаме ви очерк за него, публикуван в сайта Дир.бг. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Димитър Талев е роден в бедно, но работливо и будно семейство на занаятчия - железар и ковач, брат на революционера от ВМОРО Георги Талев. Баща му обаче умира рано. Заредилите се три поредни войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, принуждават семейството да се мести постоянно - накрая Талев завършва гимназия в Битоля.
Първоначално следва медицина и философия в Загреб и Виена, но решава да продължи с българска филология в София. Завършва Софийския университет, където преподаватели са му легендарни професори като Иван Шишманов, Боян Пенев, акад. Михаил Арнаудов и др. Предлагат му да остане на работа в университета като научен работник, но Талев 
обявява, че иска да стане писател, и издава първата си книга
„Сълзите на мама“ - разказчета за деца. В тази книга проличава ясно носталгията му патриархалното детство и родния край.
Парадоксът е, че поради несъответствието между неговите идеи за Македония и политическата конюнктура у нас е преследван като „великошовинист“ и преди Девети септември, и след него. Нещо повече, именно след Девети септември е превърнат в жертва на репресии - лежи в затвор, в лагери, изселват го в Луковит. Единственото, което крепи този човек през целия му живот, е силната му воля, желанието за писане и подкрепата на семейството му. Съпругата му, с риск за живота си, успява да го снабдява в лагера „Куциян“ с бучки захар и така спасява живота му, когато той се разболява тежко там.
В политиката влиза някак естествено. По-активно, когато става коректор във в. „Македония“ - орган на дясното крило на македонското движение у нас, на който вестник по-късно става и главен редактор.
През 1931 г. Талев е избран за делегат на конгреса на Съюза на македонските емигрантски организации, като представител на Прилепското братство.
През 1934 г. в. „Македония“ е закрит. Талев, който дотогава е борец за независима Македония, постепенно 
стига до възгледа, че Македония трябва да остане в границите на Царство България
Носталгията по родния край го кара да мисли, че Прилеп трябва да остане в границите на българската държава. Смъртта на цар Борис разрушава илюзиите му и той скърби за царя по тази причина, но това ще послужи за аргумент на противниците му по-късно да го обявят за „фашист“. Неразбирането на емоционалните мотиви, които карат Талев да изповядва именно такива идеи, като се лута в собствените си възгледи по този въпрос, кара разни тесногръди политици да му лепнат етикета на „великобългарски шовинист“.
Македония и родната кауза са водещи линии във възгледите на Талев. Когато става ясно, че Германия губи във Втората световна война, той осъзнава, че това ще се отрази и на съдбата на Македония. И решава да напише нещо, с което да увековечи родния си край - започва да публикува откъси във в. „Зора“, части от сагата „Железният светилник“.
За всички литературоведи е ясно, че на небосклона на българската литература в лицето на Талев е изгряла ярка звезда, но политиката пречи той да бъде признат подобаващо.
Вместо почести, през октомври 1944 г. Талев е арестуван и задържан в Софийския централен затвор
а оттам е изпратен в „трудово-изправителното селище“ в Бобовдол. И въпреки че здравето му рязко се влошава, е въдворен в още по-тежък лагер - лагера „Куциян“. Буквално на ръба на силите си, той оцелява благодарение на грижите на съпругата си и на сълагерници.
За освобождаването на Талев от лагера се застъпва колегата му Георги Караславов. Писателят се връща в София, но е изселен от столицата и цялото семейство се установява в Луковит. Там Талев е буквално изолиран от обществения живот, каквато всъщност е била и целта на изселването, но за сметка на това довършва романа си „Железният светилник“ и написва „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Това са истински шедьоври на словото, но блюдолизците на властта не искат да го признаят. За сметка на това, четящите и будни хора в България вече говорят за невероятния талант на Димитър Талев.
Отношението на властимащите към него се променя през 60-те години на миналия век, когато соц държавниците ни сменят курса си по Македонския въпрос. Талев, макар и късно, е рабилитиран. Обсипват го с награди - удостояват го със званията заслужил и народен деятел на културата, става лауреат на Димитровска награда, избран е в УС на Съюза на писателите, издигнат е в народен представител.
Всички тези признания обаче не го блазнят. Талев умира през 1966 г. 
Реабилитиран или не от властта, за него е по-важно признанието на хората
Тетралогията му „Железният светилник“ е колосална летопис за извисяването на българската революционно-демократична мисъл. Тя изобразява Илинденската епопея като време на активно формиране на националния характер.
След първите три книги от тетралогията, Талев написва и издава „Самуил, цар български“ - тритомен роман-летопис за края на Първата българска държава.
През 1962 г. излиза сборникът му „Разкази. Повести“, с подзаглавие 1927-1960. В него Талев рисува широки картини на живота, в които героите му се борят за по-добър живот, градят силни характери в стремежа си за щастие.
Екранизацията на „Железният светилник“ - филмът „Иконостасът“, бе наистина една чудесна илюстрация на невероятния талант на Талев да разказва епични истории за обикновени хора с необикновени характери.
Произведенията му са преведени на повече от 20 езика, а публицистиката му е любопитна и актуална и днес. Тя е едновременно и много лична, и полемична; изпълнена с много страст и емоции; с много родолюбие.
Личният архив на писателя се съхранява от неговите наследници в родовата къща на Талеви в Бистрица. Внукът на писателя - Климент Талев, разказва в едно интервю, че води битка срещу „пиратите“ на дядовото си творчество в лицето на държавата Македония, които си позволиха да „приватизират“ „Илинден“ и да подменят думата „българи“ в романа с „македонци“.
„Дори втората половина от живота ми да мине в съдебни разпри, смятам да стигна до победен край, защото това е дълг на всеки автентичен Талев“, заявява Климент Талев в интервю за в. „Труд“.
120-годишнината на писателя Димитър Талев бе отбелязана тържествено в БАН през 2018 година с представянето на 15 тома на издателство „Захарий Стоянов“, съдържащи анализи и коментари на писатели и учени - литературоведи и историци, както и документални свидетелства за живота и творчеството на писателя.
„Творчеството му, посветено на Македония и националноосвободителните борби на народа ни, е завършена философия на историята. Героите му са живи и истински, словото му - изящно и покоряващо, повествованието - увлекателно, родолюбието - неповторимо. Всичко е като у действително велик писател“, отбелязаха издателите.

Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!

Предлагаме ви да си спомните за Димитър Талев със следните двадесет цитата, които неговият брилянтен ум е родил през годините.
* Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.
* Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли - редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?
* Човек не бива и не може да живее само за себе си.
* Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!
* Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.
* Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.
* Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.
* Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека...
* Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.
* Такова е човешкото сърце - пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.
* Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински...
* Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка... 
* Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.
* Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава... Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти... Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.
* Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.
* Всяко царство, което се разделя, запустява.
* Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?
* Предателството е като зараза. Минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя.
* ... страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло.
* Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби.