Поредицата „Един французин на път в България“ представя пътешествията на френския журналист Пиер Анри, който показва многовековната и интересна история на България, както и нейните природни забележителности през погледа на чужденец. Съдържанието е изготвено по проект на Министерство на туризма. https://bulgariatravel.org/bg и е публикувано в сайта dnevnik.bg. Една от публикациите е посветена на Поломието - от Ивановските скални църкви и средновековния град Червен до пещера Орлова чука и черния щъркел.

Пристигам късно вечерта в село, чието име досега не бях чувал - Кошов, с ударение на второто „о“. Тук съм отново в търсене на приятно лятно пътешествие, комбиниращо средновековна история, културно наследство и природни феномени и задължително гарнирано с прохлада.
Към района на Природен парк „Русенски Лом“ ме бяха привлекли един каньон в равнината, средновековен град-крепост, два скални манастира и красива пещера. И едно отдавнашно желание - да видя черен щъркел.
Вече е тъмно, когато се настанявам в къща за гости и мимоходом отбелязвам, че домакините изглеждат любезни, а мястото приятно. Но истинското осмисляне на мястото идва на сутринта. Разположено на няколко метра от реката, опряно до високи варовикови скали, изградено в битов стил и потънало в зеленина, мястото се оказва неочаквано добра прелюдия към това, което ми предстоеше през следващите дни. 
Планина под равнината
Природен парк „Русенски Лом“ е защитена територия и обхваща поречието на едноименната река и нейните притоци. Намира се в района на Община Иваново, на около 30 км на юг от град Русе. Тук за първи път виждам каньон в равнина. На пръв поглед релефът е типично равнинен и гледайки отдалеч, не допускам какви гледки ме очакват. Когато доближавам, спирам изненадан - след леки възвишения, земята сякаш пропада. Виещата се река е изваяла каньон с множество меандри, с високи отвесни откоси и скални венци, с пещери и скални ниши. Наричат каньона „планина под равнината“.
Теренът е оформен преди 120 милиона години през геоложкия период Долна Креда, когато на дъното на Сарматско море са се утаили варовици. Скалите съдържат много останки от някогашното море - амонити, миди, охлюви.
Тук, в района, наричан още Поломието, е царството на варовика и пещерите. Карстовият терен е предпоставка и за богато биоразнообразие - средиземноморските и южни растения си дават среща със северни и степни видове. Сред тях има един български и пет балкански ендемита, между които ковачев зановец и диекианов лопен, с единствено находище в Поломието.
Лятото ми се струва най-подходящия сезон за посещение на района - заради пищната зеленина и възможността да се наблюдават интересните растителни и животински видове. По това време паркът е притегателно място за орнитолози, и то не само от България. Не разбирам много от птици, но имам ясна цел - да видя черен щъркел. Видът е красив, по-рядко срещан от белия щъркел и за разлика от него гнезди далеч от човека. Природозащитният статус на черния щъркел в България е на уязвим вид. Чувал съм, че в района има гнездящи двойки. Обещавам си да оглеждам небето при всяка възможност.
Ивановски скални църкви
Ивановските скални църкви са един от седемте т.нар. материални културни обекта в България, включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Това е оценка за изключителното им културно значение за общото наследство на човечеството. Става ми любопитно кои са другите такива обекти и прочитам, че са Боянската църква, Казанлъшката гробница, Мадарския конник, стария град на Несебър, Рилският манастир и Тракийската гробница в Свещари.Освен тях има два природни - Биосферен резерват „Сребърна“ и Национален парк Пирин, както и няколко нематериални - Хор на Бистришките баби, нестинарството, традицията на производство на чипровските килими, ритуалът „Сурова/Сурва“, Фестивал на народното творчество в Копривщица.
Ивановските скални църкви са оформени във варовиковия терен в долината на река Русенски Лом, в близост до село Иваново. Стотиците помещения - параклиси, църкви, килии, са разположени на различна височина в скалите и са били част от манастири. Най-големият от тях, „Св. Архангел Михаил“, е основан през XIII век от монаха Йоаким, духовен наставник на цар Иван Асен II. Под негово влияние Иван Асен II връща православието в България, след като преди него цар Калоян сключва съюз с римския папа в опит да извоюва църковна независимост. След възстановяването на българската православна църква през 1235 г. Йоаким е избран за първи Търновски патриарх.
Манастирът „Св. Архангел Михаил“ е от 1220 г., обхваща шест комплекса от помещения и е наричан „царски“ заради връзката с тогавашните български владетели.
Царете Иван Асен II и Иван Александър са подпомагали разширението на скалната обител, а техните образи могат да бъдат видени на стенописите. В резултат на това сътрудничество районът се превръща в духовно средище по времето на Втората българска държава (XII - XIV век), но след установяване на турското владичество постепенно запада.
Най-запазената църква е „Света Богородица“, изсечена на височина от 38 метра. Паркирам в нейното подножие и се изкачвам по туристическата пътека. Спирам на Панорамната скала, от която се открива величествена гледка към виещия се в равнината каньон на Русенски Лом. Оттук се виждат и десетки килии, оформени в скалите от монасите преди векове.
Църквата е от 1360 г. Има няколко помещения и малка тераса, надвесена над скалите. Тази тераса всъщност е истинският вход на църквата. Стенописите изобразяват сцени от Евангелието и са дело на търновски майстор от XIV век. Тези по стените са избледнели, но разположените на тавана са прекрасно запазени, всъщност едни от най-добре запазените образци на Палеологовия ренесансов стил, обяснява ми Велизар Великов, екскурзовод от Регионалния исторически музей в Русе. Тъй като църквата е под егидата на ЮНЕСКО, стенописите не са реставрирани, а само консервирани...
Един от добре съхранените стенописи е „Тайната вечеря“, изобразяваща известната сцена от Библията.
Рисуван е 135 години преди Леонардо да Винчи, отбелязва Велизар. Макар стенописът в Ивановски скални църкви да няма световната слава на този, рисуван от Леонардо на стена в трапезарията на манастира Santa Maria delle Grazie в Милано, все пак съм впечатлен от посещаемостта. Денят е понеделник, но в рамките на по-малко от половин час през църквата минават големи групи от Великобритания, Израел и Румъния, както и единични посетители от Франция, Чехия и Полша.
Велизар ми обръща внимание на графит от 1746 г., през която поп Рафаил от Русе изписва името си на стената на църквата - акт, който се приема за символ за окончателното изоставяне на скалната обител.
Басарбовският манастир
Басарбовският манастир е един от малкото действащи скални манастири в България. Макар в брошури и сайтове да има информация, че е единствен по рода си, сещам се за поне още един, който посетих наскоро - Разбоишкият.
Създаден е през XII век и е свързван със Св. Димитър Басарбовски - светец, чийто житейски път през XVII век преминава сред скалите и пещерите. През XVIII неговите мощи са пренесени в Букурещ и днес се намират в патриаршеската катедрала, а светецът се счита за покровител на румънската столица.
Гледан отдолу, скалният манастир е възхитителен. Изкачвам се до помещенията по стръмни стъпала покрай варовиковите скали, в които личат черупки от отдавнашни морски обитатели. В издълбаните помещения виждам много листчета, сгънати и пъхнати в скалните пукнатини и ниши. Така хората отправят своите молби и желания.
На скалата, сякаш като символ, се е закрепило и ябълково дърво. Малко е, но е отрупано с обилен плод. Оттук се откриват красиви панорамни гледки към долината на реката. Манастирът има и нова част, включително църква и помещения за монасите. Макар да са приветливи и добре изглеждащи, възприемам ги само като допълнение към автентичната скална част.
Средновековният град-крепост Червен
Останките от средновековния град-крепост Червен са разположени на непристъпни отвесни скали над едноименното село на около 30 км южно от град Русе. Река Черни Лом, приток на Русенски Лом, обикаля платото от три страни.
Мястото е било удобно за заселване и се предполага, че е населявано от траките. Впоследствие тук е съществувало укрепление от времето на императорите Анастасий I и Юстиниан I (VI век), чиято цел е била да възпира варварите, идващи от север.
По времето на своя разцвет през Втората българска държава Червен е бил важен военен, административен, стопански и религиозен център. За това са спомогнали близостта със столицата Търновград и с царския скален манастир „Св. Архангел Михаил“. Върху скалния рид е бил разположен вътрешния град - цитаделата, включваща замъка на местния болярин. В подножието до реката е бил външният град.
Стратегическото разположение е осигурявало предимства за развитието и отбраната на града, но откритото високо плато днес е безмилостно в юлските горещини. След изкачването на стълбите към крепостта обикалям останките от средновековния град, покрит със солидна доза слънцезащитен крем.
Впечатлен съм от големия брой църкви. Припомням си, че градът е бил седалище на Червенската митрополия.
Най-голям интерес у мен предизвиква добре запазената западна отбранителна кула. Тя е триетажна и се твърди, че е послужила като модел за възстановяване на Балдуинова кула на хълма Царевец във Велико Търново.
В края на XIV век Червен е превзет от османските турци, а през XVI век е опожарен от влашкия войвода Михай Витязул. Населението се премества в подножието на платото и градът-крепост на скалистото плато замира, за да дойде времето на археолозите.
Проучванията на крепостта са започнали през 1910 г. и са разкрили улична мрежа, два подземни прохода, през които е осигурявана вода на града, жилищни и обществени сгради. Намерени са накити, монети, въоръжение, керамични съдове.
Днес Червен е обявен за Национален археологически резерват.
Орлова чука
Орлова чука е една от най-красивите и втора по дължина пещера в България - около 14 км общо за всички галерии, като по този показател отстъпва само на Духлата във Витоша. Името ? се свързва със скалния венец над нейния вход, който е бил обитаван от орли. Представлява сложен лабиринт от тунели, галерии, пропасти и зали с различни размери и красиви пещерни образувания.
Посещавам я в ден, когато температурата на сянка е 34 градуса. Сещам се за легендата, която бях чел за откриването на пещерата - овчар забелязал, че в горещите дни овцете са струпват на едно място. Оказало се пукнатина, която излъчвала прохлада и водела към пещера.
И в тази пещера, както в много други, се влиза само с екскурзовод и на кръгъл час. Спускайки се по стръмните каменни стъпала към входа, с нетърпение очаквам да се гмурна в ледения въздух от нейните недра, но оставам леко изненадан. Да, прохладно е, но температурата във вътрешността ? е относително висока - 14 градуса целогодишно.
Пещерата е на над 2 млн. години, варовикова, облагородена (част от нея) и впечатлява с нестандартните си форми - на места могат да бъдат видени интересни вълнообразни сводове.
Две скални пирамиди сякаш висят във въздуха. Големият сталактон е висок 3.5 метра и широк половин метър, а Пеещият сталактон при почукване издава звук като камбана. В пещерата има прекрасна акустика - Концертната зала получава името си, след като през 1976 г., по време на Мартенските музикални дни, Русенската филхармония изнася концерт тук.
Друга забележителност е синтровото езерце, наричано „Изворчето“, за което има поверие, че ако отпиете от водата, това ще сбъдне ваше желание.
Както и много от другите пещери в България и Орлова чука е обитавана от прилепи - общо 14 вида.
Пещерата е природна забележителност и археологически паметник от национално значение.
Черният щъркел
Така и не успявам да зърна черен щъркел. Но получавам компенсация.
Къщата, в която съм отседнал, е дом и на 14 гнезда на селски лястовици. Повечето са пълни с новоизлюпени малки, немощно протягащи миниатюрните си човки.
Наблюдавам ги, седнал на верандата пред стаята. Само на метър и половина над главата ми са. Неуморно хранещите ги родители се стрелкат на сантиметри от лицето ми. Иска ми се да ги гледам с часове, но не разполагам с толкова време.
И тогава решението идва от само себе си. Ще дойда тук отново. Заради магията на каньона, скалните манастири и следите от Средновековието. Заради една птица - черен щъркел, която не успях да видя. И заради други - лястовиците, които видях, но искам да срещна отново следващото лято.