Инициативата на БТА „Алеко днес“ събра на среща-разговор във вторник в Националния пресклуб на агенцията в Русе представители на културно-образователния и обществен живот на крайдунавския град. 
Кампанията е посветена на 160 години от рождението на Алеко Константинов. Тя включва поредица от срещи-разговори в пресклубовете на Агенцията в цялата страна. 
„Идеята на кампанията на БТА е да се покажат различните трудности при възприемането на Алеко Константинов и на неговите герои днес, както и какво от онова време, в което Алеко е мислил и развивал като идеи, продължава да е актуално и сега“, каза модераторът на срещата доц. Йордан Ефтимов - литературeн изследовател, критик и преподавател по теория на литературата в Нов български университет. Той е и автор на идеята за кампанията.
В срещата участва и доц. Георги Лозанов - директор на дирекция ЛИК в БТА.
Днес ви предлагаме доклада на доц. Велислава Донева, преподавател по литература в Русенския университет. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Поздравявам БТА за инициативата „Алеко днес“, свързана със 160-ата годишнина от рождението му. Това е напомняне, че в пощенската кутия на нашата духовност пристигат писмата на Избраните. Важното е да ги отваряме и да ги четем.
Времето на Алеко и нашето време. Алеко и ние.
За да общувам отново с Щастливеца, да получа привилегията да се приближа да него, избрах да препрочета писмата му, публикувани от Пенчо Славейков, близкия приятел, който четири години след Алековата смърт събира и подготвя негови текстове, писма и ръкописи и така през 1901 година се появява книга първа от замисления тритомник „Съчинения на Алеко Константинов“. Писмата - свят личен, изповеден, приютяващ, свят на доверие, на откровение, едва магична зона, свързваща съществуването и писането.   
Алеко има само своите 34 години. На малко повече днес са моите деца. И стигам до въпроса 
с какво се измерва човешкото време
Знаем, че животът ни е средство, а не цел. И не е наша заслугата за това, че го имаме. Той ни е даден, за да можем чрез него да постигнем целта, а тя е различна - на всеки според ръста на духа му. Ето, заради низостта духовна и извисяването духовно, днес отново търсим срещи с Алеко.
От надникването в писмата му (около 90 на брой, датирани от 1881-1885 г. и 1890-1897 г.) разбираме, че те са фрагменти от неговия живот - обикновено прозаични, така да се каже нетекстуални, погълнати от грижите за делника на самотника-благородник, свързани с адвокатската му практика, нескончаемите преписки и дела, финансови неволи, битови неуредици, но и други, дето износват различен свят - на мечтите, на желанията, на приятелството, на болката, на споделените радости, на огорченията. Впрочем и петгодишната пауза в кореспонденцията му е значещ фрагмент от живота на Щастливеца - тогава загубва цялото си семейство, уволняват го от служба.
Ще споделя някои откъси от негови писма, без да влизам в подробности кои са адресатите, за функционирането на кореспонденцията му като творческа лаборатория или да подреждам 
автобиография, написана със симпатично мастило за посветени
И така - днес думата „емпатия“ много често залепяме на място или не към различни ситуации, та даже вече не е модерна заради все повече износващата я употреба. В писма до проф. Иван Шишманов, особено след 1889 г., когато неговият близък приятел и сродник (Емануил-Йоан и Екатерина Шишманови от Видин са прадядо и прабаба на двамата) е министър на просвещението, Алеко отправя прошения не за себе си, а за съдействие за издаване на документи, помощ за работа на познати: „Помогнете му, ако е възможно, без хляб е останал човекът“ (септември 1891 г.). Ето така - простичко и истинско.
Още един урок от Алеко. През 1888 г. става адвокат и практикува тази недолюбвана от него професия („Сега, ща не ща, трябва да си вадя хляба с адвокатство“ - до Найчо Цанов) с прекъсвания до смъртта си през 1897 г. Първата му клиентка е стара жена, която предава богу дух веднага след спечелването на делото и той не взема нито стотинка. Според адвокатската практика хонорарът се уговаря и се плаща предварително. А според Алеко пари се вземат след свършване на работата. Колцина са тези, които и тогава, и днес поставят работата преди парите, морала пред печалбата?
Скромност, хуманност и чувство за справедливост се изправят срещу безнравствеността в обществото: 
„... Аз и досега не мога да се привикна към моята странна професия
- пише на приятеля си, също адвокат, Найчо Цанов. - Вчера и днес за успокоение няколко адвокати съм питал дали им се е случвала подобна неочакваност (съдебни решения в противоречие със закона - б.м.)... Може за тях да се разбира, но аз не разбирамЕ Моят другар насила ме удържа да не върна парите на един клиент, делото на когото не успях да спечеля в касациятаУ (1893 г.). Често е лъган от клиенти, а от роднините си почти не взема пари. Свидетели сме на висока нравственост и принципност, крайна добросъвестност, и затова, макар и да е адвокат - една добре платена професия, през по-голямата част от времето Щастливеца прибягва до заеми от приятели, за да оцелява: „...Аз разбирам от пазарлъци толкова, колкото от китайски език“.
Друг ракурс - политически. Писмата на Алеко добавят щрихи и към голямата, националната  картина. Личи си, че се е усещал като в центрофуга - душата му гладува за истински и благородни дела, а самият той неволно „слугува“ на режим и общество, които отглеждат Ганьовци.  
Писмата свидетелстват, че и преди 130 години, след насърчената от Русия Сръбско-българска война,
обществото ни е разколебано като днес - накъде да върви България, кой я подкрепя и кой я бута в грешна посока
„...Но няма какво да се прави. Притиснати от север, от запад и от юг, ние ще бъдем принудени да се помирим с положението да напуснем временно със стиснато сърце нашите широки национални задачи и да се ограничим с вътрешните въпроси на нашето бедно Княжество... Не ще съмнение, че царят ще играе ролята на русофил, а ще се старае да управлява с русофобски елементи... Както и да е, Русия със своята прибързана постъпка, без съмнение претърпява значителна морална загуба и занапред ще има да се надява да намери слепи оръдия в България. Не са руските агентства и консулства, от които честните българи занапред ще черпят надежда и мощ, а е българският народ и добре разбраните негови интереси...“, пише руският възпитаник Константинов до приятеля си Алекси Филипов през февруари 1896 година. И въздъхва: „Колко е опошлена сега борбата!... 
А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч“
Сволоч - грозна дума, чуждица, но експресивна; събира тъмната орда от „царедворци, любоугодници, пълзящи, жестокосърди, надменни и жадни за власт...“. Да се огледаме - в нашето днес тези не са си тръгвали, само че сега „царете“ са повече. Антистамболовист, симпатизант на новосъздадената Демократическа партия, но преди всичко загрижен за България. Не партийна страст, а съвест. Истински и завършен човек е оня, на когото съвестта му е присъща като инстинкт. Както е при Алеко.
Писмото по призвание е жанр на недоизреченото, на провокации пред въображението. Такива са Алековите писма, свързани със съдбовната му посветеност на Пътя и Пътуването, като човек, отворен към другите, с неутолима любознателност към света, към магичната красота на природата, влюбен в новите срещи с цивилизацията, Алеко прави трогателни признания за истинския смисъл на човешкото пребиваване тук - да преоткриваш отново и отново света и другите, и себе си чрез другите, с очите и сърцето си. „До приятелите във Видин. По случай на Новата година не можах да ви разсмея, защото бях увлечен от една грандиозна идея: да обиколя пешком земното кълбо заедно с Gallais, който, горкият, щом стигнал от Париж в Белград, обесил се на Кале-мегдан. За осъществяването на моята идея се яви и друго важно препятствие: пътят ми през Турската империя бе затворен, тъй като аз съм член на Върховния македонски комитет и секретарят на турския комисар казал на един от приятелите ми, че ако мина границата, имало голяма вероятност да бъда обесен. Благодарим!“ (София, януари 1896 г.). А година преди това: „Драги Илия, 
имам да ти съобщя една идея до такава степен грандиозна, за каквато никой българин досега не е мечтал...
Ти ще останеш смаян и възхитен от това, което ще ти съобщя...“ (до Илия Киселов). Да, всъщност човек забелязва в околния свят онова, което носи в себе си - така и мечтае, така и се надява. Може би това е и причината до днес и да се приближаваме, и да се отдръпваме от смърдящия на пот търговец на благоуханно гюлово масло Бай Ганьо. Той си е сред нас и с патриотични вицове за него се забавляваме. Но истината е, че колкото повече измисляш някого, толкова повече се привързваш към него. Такъв е законът на творчеството. Измисляш според необходимостта, а после страдаш според истината. Това пък е законът на съсъществуването. И тогава разбираш какъв инквизитор на сърцето е въображението.
Алековото сърце! Знаем, преданият приятел, издателят на „Бай Ганьо“, д-р Кръстев, се е погрижил за Алековото сърце и след смъртта му. Днес то ни чака в Алековия свищовски дом. Ще споделя нещо лично. През втората година на ковид живота изпитах необходимост да изляза от домашната черупка на „спасението“. Къде? Отиваме в Свищов, в дома на Алеко. Беше неделя следобед. Къщата ни посрещна затворена. Обикаляхме, не ни се тръгваше. Но нейсе, След по-малко от месец, този път в събота, отново сме там. Паркираме в 15.55 часа - пет минути преди края на работното време на музея. И виждаме как екипът екскурзоводи се изнизва по уличката нагоре. Дойдоха и други хора, после спря автобус с ентусиазирани туристи от Ловешко. Стояхме, обикаляхме, звънихме на написания на табелата телефон, казахме си по няколко думи за Алеко - и толкоз. И така до следващия път - може и пак да останем пред притихналия дом, но с мислите за Щастливеца, за това, че 
човешкото сърце е най-беззащитното Божие творение и че неговата най-голяма сила и най-голяма слабост е необходимостта да обича
Чарът, обаянието на човека Алеко ми дава светлина, парадоксално - не мисля за рано погубения живот, дори и за омерзението от срещите си с днешен духовен сумрак, а за Алековата влюбеност, за Алековото рицарство и вярност към Живота, въпреки че е преживявал различните му превъплащения. А колко много се нуждаем днес от тозицелебен мехлем на обичта - когато сякаш ние, българите, вече сме се отучили да обичаме, да уважаваме самите себе си, да се радваме, да сме щастливи.
Запомнила съм от студентските си години едни откровения на писателя Георги Марковски, в които той титулува Алеко „тоя светец в българската литература“.
Покланям му се и го моля да не ни изоставя. Още повече името му - Алеко, съкратен вариант на Александър, носи кода си: Защитник на хората.  
Алеко - днес?
Днес Националният пресклуб на БТА в Русе ще изпрати прессъобщение, което започва така: „Днес, 18 юли 2023 г., в Русе се състоя среща-разговор с Алеко Иваницов Константинов, представящ себе си за Щастливец...“.