„Книгата „Ничия. Трите начина на Мариана (Пловдивски разкази)“ се състои от разкази, които са писани от 1986 до 1989 година и после от 2019 до 2023 г. Значи три плюс трийсет, плюс три години. Три години писах, после трийсет не писах, после още три писах и накрая станах лауреат“. Това казва пред БТА писателят Тодор Костадинов, който наскоро получи награда за разказите си от Съюза на българските писатели.
„Първите ми книги излязоха през 1986 година. Тогава не ме наградиха, дори не ме приеха в Съюза на писателите. След това се промени животът, спрях да пиша. Тогава човек търсеше някакво бягство от действителността, някаква свобода, някаква възможност да каже нещо, било и по завоалиран начин“, разказва писателят.
„След това вече, като си отиде комунизмът, нямаше нужда да търсиш свобода в литературата, защото свободата си беше самият живот. И се оказа, че животът е по-интересен от това да пишеш разкази и романи. И спрях да пиша, занимавах се с бизнес. Издадох стари неща в две книги, които излязоха в две хиляди бройки тираж и ги подарих на приятели, познати и непознати. И мислех, че съм приключил с писането“, допълва той.
Връща се към писането, защото с годините се натрупали неща, които искал да разкаже. „Да разказваш на маса на приятели е едно. А да ги напишеш и да стане литература – е друго. Натрупаха се неща, които се уплаших да не би да си отидат с мен в небитието. И седнах и ги написах“, казва Тодор Костадинов.
Сега е почти готов с нова книга, която се казва „Анти-некролози“. „Пиша за мои приятели, много от тях писатели, които не са вече между живите, и описвам случки между мен и съответния човек. Повечето от които дори са без свидетели, така че ако аз не ги напиша, ще си отидат с мен, защото вече с другия човек са си отишли. Написах за Дончо Цончев, за Вера Мутафчиева, Николай Хайтов, Любен Дилов, Антон Дончев. А също и за хора, които не са били писатели. По някакъв начин съм бил близък с тях, а тях отдавна ги няма“, казва писателят.
Според него тези 30 години са променили времето, в което живеем, но писането и литературата не са се променили. „Писането винаги е едно и също, то не може да се промени за тридесет години. По-скоро се променя езикът, но самото писане и самата литература не може да се промени. Все още най-добрите образци на българския разказ са от преди 100 години. Като четем Йордан Йовков, Елин Пелин, Иван Вазов, Георги Стаматов, Тодор Влайков. Все пак, да си кажем честно, най-големите постижения в българската литература, са в разказа. Има такава теза, че големият български роман все още не е написан. Докато големите български разкази са написани преди сто и повече от сто години и нищо не се е променило“, казва още Костадинов.
„За да се напише нещо, то трябва да тръгне от локалното, от логичното, от националното и общочовешкото. Разказът „Серафим“ на Йордан Йовков за мен е един от най-добрите разкази в българската литература. Това, че героят в него не се казва Августин или Нострадамус, не означава, че в него няма общочовешки неща. Напротив – точно обратното! Общочовешките неща в българската литература тръгват от някое село...“, допълва той.
Читателите обаче са се променили с времето. тиражите - също. „Преди 30 години българските автори се издаваха в 30-50-100 хиляди тираж и хората ги купуваха и ги четяха. Дори и поезия се издаваше в немалки тиражи. В днешно време, като че ли хората повече купуват книги. Защото купуването и четенето на книги за две различни неща. Може би повече се купуват „модерни“ книги, но дали се четат, не мога да кажа“, коментира Тодор Костадинов.
Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Климент Охридски”. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1986 до 1992 г. работи като журналист в различни вестници и списания. От 1990 е собственик на рекламна агенция и издателство. Негови творби са превеждани на руски, чешки, полски и английски езици.