Всяка година през цветния пролетен месец май в българската душа се разпукват слънчевите пъпки на Словото. Родовата ни памет нажежава кръвта ни до бяло и се ражда за пореден път нашата лъчезарна радост, че ние сме една от уникалните страници в голямата книга на Вселената.
Рукналият водопад от звукове, думи, изречения ни обгръща с искрящата си светлина, за да ни даде възможност да прочетем самите себе си в огледалото на собственото си тържество. В светлата прегръдка на празника, за съжаление, ние неумело, като разсеяни първокласници, продължаваме и до днес да сричаме, четейки се като текст. Затова през 40-50 години стрелките на българския часовник се събират и фиксират гибелната ни способност на нация да се оказваме периодично в едно и също темпорално измерение на екзистенциален колапс, който разлюлява камбаната на неотменния въпрос: „И как ще живеем отсега нататък?“.
Въпросът е реторичен и след поредната мъчителна пауза той отново обозначава обречеността ни да съществуваме постоянно в преломно време, което заковаваме за Вечността с датите на страданието и възторга - 9 септември, 10 ноември...
От много години упорито говорим за пътя си към Европа, за завръщането си в голямото европейско семейство. Но ние не можем да вървим към физическо и духовно пространство, което винаги сме обитавали. Никак не ни прилича и приповдигнатата емоционална реакция на значимото само по себе си решение за приемането на Кирилицата като средство за пълноценно общуване в Европейската общност, защото в Средновековна България още през IХ-Х век възниква третата европейска литературна цивилизация, основана на старобългарската книжовна традиция.
Условието да заживеем с реалното усещане и самочувствие на българи, които са и европейци, е да извървим не някакъв въображаем път към Европа, а ГОЛЕМИЯ ПЪТ към самите себе си като ценностна система, характер и екзистенциални чувства, като национална личност, чийто Аз, проектиран в монолитното НИЕ, е в състояние да активира волевия си ресурс, за да се себеосъществи на висотата на съвремието. Този път днес, повече от всякога, е потънал в уродливи бурени, които тровят тялото ни и много по-безпощадно - душата ни; които задушават нашите млади филизи и не им дават възможност да се превърнат в натежала от плод лоза. За да възкръснем в СИЛАТА СИ, трябва да положим титанични усилия, защото е писано: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, който може душата и тялото да погуби в геената“ / Мт.10:28 /.
Мъдрият Алеко Константинов неслучайно ни остави да напишем втория том на неговата велика книга за Бай Ганьо, който все още не е извървял пътя към самия себе си, който с балканска вироглавост и български инат продължава да упорства в самоубийствените си поведенчески стереотипи и непрекъснато да руши границата между въображаемост и реалност, за да останем в плен на отчайваща себенепрозорливост.
А далече, далече назад във времето Светите братя Кирил и Методий ни посочиха Пътя. Константин Кирил-Философ създаде през 863 година Глаголицата и заедно с Методий преведе богослужебните книги на български език: Азъ, Буки, Веде Глаголи! Добро Ест Живети Дзело Земли  Ижеи Како, Люди Мислите, Наш Он Покой! Ръци Слово Твръдо! Ук, Фрът, Хер, От, Ща, Ци, Чръв, Ша, Ер голям, Ер малък, Ери, Ън, Ет, Иън, Йен! Ят! Юс!
Азбуката възпроизвежда много точно „божественото глаголене“ и хармонията на неговото звучене в старобългарската реч. Очевидно е, че за това си качество тя получава названието глаголица. И досега филолозите от цял свят не престават да се възхищават на нейното фонологично съвършенство.
Знаменателно е, че названията на буквите изграждат на смислово равнище закодиран метатекст, символизиращ едновременно и пътя на живота, установения от Бога порядък на същностите, и напътствие, закон за праведен живот. За това, че Глаголицата е по същество свързан и цялостен текст свидетелства съдържанието и граматическото съгласуване на имената: Аз ведя. Глагол добро есть. Людие мислете. Ето какъв е азбучният текст в превод на съвременен български език от писателя Йордан Вълчев: „Помни буквите, разбирай думите! Добро е да се живее твърдо на земята, които /и / както хора, / сами си / мислете, Бог / е / нашият /душевен / покой! Произнасяйте словото твърдо! Лети, хвърчи, не се размисляй! Върви, расти, побеждавай: червей или планина! Ти, мъжът, ти юношата / вие всички /, хора - ум и разум, посока и направление! Слава! Напред!“.
Следователно глаголическите графеми са оригинални, загадъчни и неповторими. 
Имената на буквите са уникален феномен на старобългарската писмена култура. В тях са ни завещани и закрепени навеки думите на Първоучителите като нравствени ориентири, като духовно напътствие.
Знайно е, че по-късно се появява и втората старобългарска азбука - Кирилицата, коята всъщност е транслитерация на Глаголицата, т.е. тя е превод на глаголицата в много по-прости по форма букви. Общи за двете писмени системи остават състава на буквите, тяхната последователност и имената им. Остава Заветът, който е кодиран дълбоко в душите ни, който етнокултурната ни памет носи неотлъчно през вековете. Ярко доказателство за това са данните от един асоциативен експеримент, проведен във Факултета за природни науки и образование на Русенския университет. В експеримента участваха детски и начални учителки, университетски преподаватели и студенти. На участниците беше поставена следната задача: Напишете поредната главна буква от българската азбука. Какви асоциации поражда тя у вас? Запишете срещу буквата дошлите ви наум думи.
По обясними причини ще коментирам само данните, получени за първите шест букви - от А до Е. Ще обърна внимание на словесните асоциативни реакции с най-висока честота на повторяемост.
При буквата А тази дума е агне. Агнето символизира Христос като изкупителна жертва за греховете на хората, Агнеца Божи. Една от студентките, записвайки реакцията агнец , пояснява в скоби - „мисъл за жертва като начало“. Агнецът олицетворява онази светлина в сърцето на битието, до която ни отвежда търсенето на Върховното познание. Агнето е символ и на християнските добродетели. Като вземем предвид и следващите по честота думи реакции - ангел, аз, азбука - можем да твърдим, че буквата А изпълнява особена знакова функция. Тя е знак за божествеността и сакралността на азбуката. Впрочем, ето какво пише Черноризец Храбър в знаменитото си съчинение „За буквите“.
„Подобно на това и св.Кирил създаде буквата „аз“. Но като първа буква и дадена от Бога на славянския род за развързване на устата на онези, които чрез азбука се учат на разум, „аз“ се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата“.
Буквата А поставя акцент върху личността и стимулира нейния диалог с вроденото й ядро - Аз. Тя насочва генерираната от това ядро личностна енергия към самопознание и познание на света посредством буквите, поставяйки акцент върху християнската нравственост.
При буквата Б най-често срещаната дума е  барабан. Барабанът символизира първичния звук, речта, божествената истина, откровението, ритъма на Вселената. Думите с висока честота на употреба са бебе, баща, баба. Те маркират интимното пространство на дома, чиято цялост се пази и отстоява от жената - майка и съпруга.
Най-често срещаната словесна асоциация на буквата В е вълк. В националната ни менталност вълкът се е утвърдил като тотемно животно, което играе изключителна роля. Той е прародител на българите, закрилник на племето.
Гълъб е думата реакция с най-висока честота при буквата Г. Гълъбът има много символни значения, но най-познатите и стойностни от тях за българите християни са: Свети дух, мир, невинност, Богоявление.
Срещу буквата Д най-често срещаме думата дърво. Митологемите „Дърво на живота“ и „Дърво на света“ присъстват трайно в българската народна мирогледна система. Дървото символизира и женското начало - Великата майка като хранителка, защитница, помощница; утробата и силата на неизтощимите оплодителни води, които тя концентрира.
При буквата Е с висока честота на употреба е думата елен. Еленът е соларно животно, което символизира огъня и зората и често се свързва с Дървото на живота. Той е символ на душата, устремена към Бога и на чистота на живота. Противоположен на змията, еленът представлява Христос или християнина, който се бори със злото. В народното съзнание Слънцето язди елен или самото то е елен със златни светещи рога. Съществува легенда, според която веднъж в годината еленът идвал при хората и им ставал жертва.
Ако възприемем асоциативните полета на първите шест букви като отделни единства от цялостен текст, то откриваме, че в тяхната смислова структура се повтарят признаците: начало, вяра, раждане, дете, обич, божественост, извисеност, добро, благополучие. В анализираното смислово пространство е въплътена идеята за основните начала на пълноценното човешко съществуване - вяра, стремеж към съвършенство, творчество, обич и доброта. Откриваме също така и представата за азбуката като животворяща сила. „Азбуката - твърди Петър Увалиев - е живецът на живота“.
Заветът, въплътен в азбучното благословение на Светите братя Кирил и Методий, е онзи път, по който можем да възхождаме към Светлината в себе си, да се възмогваме духовно, нраствено и културно, за да живеем не вчера и утре, а ДНЕС - достойни и достолепни, водейки диалог с многогласния и многоречив съвременен свят.
Нека ни е честит окъпаният в Светлина и Душевна радост 24 май!

Доц. д-р Руси РУСЕВ