„Димитър Георгиев Липовански е роден на 23 октомври 1953 г. Български режисьор, мениджър и медиен експерт. Режисьор на „Невидяната България“. Директор на Арена медиа и на фестивала „Българската Европа“.
С тази кратичка справка отговаря от първия път вездесъщото интернет пространство, щом човек го запита кой е Димитър Липовански. За Русе обаче тази справка е до такава степен оскъдна, че някой дори може да си помисли, че става въпрос за някой друг, а не за Дидо Липовански. За Дидо, за когото е малко да се каже, че го познава половината град, а другата половина иска да се запознае. За човека, когото различните хора свързват с различни материи и пространства.
За едни той е студио „Пантомима“ към русенския Висш институт за механизация на селското стопанство, познат някога като ВИММЕСС, в най-силния му период. За други е радиочовекът, създал радио „Темпо“, а след това и радио „Арена“. За трети е човекът-карнавал - един от онези ентусиасти, които възродиха преди време прочутия русенски маскараден празник. Някои - особено в средите на националната електронна журналистика, го познават като директор на русенските радиа „Темпо“ и „Арена“, но най-вече като шеф на фестивалите „Медия маркет“ и „Българската Европа“, на които се представят медийни продукти и се отличават постижения в разследваща и новинарска журналистика... Други - всъщност, повечето - го познават просто като Дидо, който е в състояние винаги да ти вдигне настроението...
А всичко тръгва преди трийсетина години във ВИММЕСС, където Дидо е студент по специалността „Автоматизация на производството“.
Всъщност не е точно така. Всичко тръгва още когато Дидо е ученик в Електротехникума - в златните години на училището, когато негов директор е Апостол Арнаудов, а тогава успоредно с детайлното изучаване на техническите специалности /Липовански е избрал „Радио и телевизия“ - защо ли?!/ в техникума художествената самодейност е на специална почит, особено ученическият театрален състав.
Най-най-първият човек, на когото дължа това, което съм днес, е покойният актьор Веселин Ралев, той ме запали по художественото слово и по театъра, спомня си Дидо. Там той разбрал, че
театърът е нещото, с което може и трябва да се занимава
така че, без да губи време, започнал да се подготвя за изпитите във ВИТИЗ. Бяхме приятели с Вовата Данченко и с Иглика Пеева, бяхме се сдушили покрай чичо Витя /едно от големите имена в русенския театър Виктор Данченко/, и той, и чичо Весо ни приемаха като собствени деца и по цели нощи сме говорили за изкуство, разказва Дидо.
В театралната академия му предложили първо да си изкара казармата, тогава пак да кандидатства - да не му се загубел талантът във войската... Това било прието не без удовлетворение в семейство Липовански, които предпочитали все пак синът им да има някаква по-стабилна професия. И тъй като младежът бил приет вече във ВИММЕСС, той се озовал в Школата за запасни офицери в Плевен като радист. Тамошните изпити по специалността взел с отличен и предсрочно бил произведен в чин младши лейтенант. Съдбата си знае работата и го събрала с бъдещия кинооператор Валери, двамата направили 15-минутен филм по сценарий на Дидо за „живота на взвода“.
Това беше моят кинодебют, смее се русенецът. Успехът на филма бил шеметен.
След известно време бил изпратен не другаде, а във Велико Търново със задачата като взводен командир да подготвя младите курсанти от Военното училище за великите дела, които им предстоят. Петокурсниците „фазани“ направо не можеха да ни понасят, но ние пък успяхме за 40 дни до клетвата да откажем поне 7-8 момчета да стават военни, казва Дидо. Децата бяха много талантливи и щеше да е грехота да си затрият дарбите, обяснява той и пояснява, че той и приятелите му офицери не си губели времето и в Старопрестолния град
във всяка уважаваща себе си кръчма имали запазена маса...
Когато се прибрал в Русе след казармата, с влизането в университета веднага попаднал в студентския театър. И отново имах късмет - режисьор в театъра тогава беше Красимир Спасов, който водеше и нашия състав и точно с нас правеше своите авангардни постановки, припомня Липовански. През 1974-а показали една такава програма по стихове на Стефан Цанев на студентския фестивал в София и грабнали награда. След като Краси Спасов заминава за София, състава поема великият Константин Димчев-Диди. С него започват да правят политически театър. Това е моят духовен баща, признава Дидо Липовански. През 1976 година студентската театрална трупа прави „Взривено мълчание“ по стихове на европейски поети, а студио „Пантомима“ - актуалния спектакъл „Хора, бдете!“ в стилистиката на театъра на движението на Томашевски. Комисия от Центъра за художествена самодейност гледа двете представления в Русе и категорично решава, че целият този спектакъл трябва да представи България на световния фестивал на аматьорските театри в Монако!
Два месеца софиянци се бориха да ни вземат пътуването, но не успяха
разказва Дидо. Двете трупи обединяват спектакъла и се подготвят за заминаване. Проблемът беше, че по регламент организаторите поемаха разходите на 10 души за три дни, а ние бяхме общо 22 от двете трупи, плюс двама души от партията, плюс двама от ВИММЕСС, плюс един шофьор, казва русенецът, който внезапно се оказва водач на групата. Решават, че 10-те момичета ще се ползват от привилегиите, а мъжете си подготвят палатки, спални чували и консерви - суха храна за трите дни. Мислехме си, че няма нищо по-лесно от това да разпънем палатките на някоя поляна в Монако, смее се Дидо. Когато пристигнали, при тях дошла една стара руска графиня - да ги съпровожда на разбираем език. Щом дамата научила колко души са, казала „Момент!“ и изчезнала. Час и половина я нямало - решили, че са я шокирали, но тя се върнала с други хора, които моментално настанили всички и се заели да строят сцената за русенския спектакъл. Тогава видях как се работи там, казва Дидо. От един празен гараж за тирове за отрицателно време направиха всичко, което казахме, че ни е нужно, доведоха шивачки с шевни машини на колелца, които ушиха страничните джобове, така че когато дойде часът за спектакъла, си дадохме сметка, че на такава сцена не сме играли досега, спомня си Липовански.
Представлението минало под френетичните аплаузи на публиката
сред която имало и много български емигранти. Оказало се, че това било най-страхотното представление за целия фестивал, в резултат на което русенци получили като подарък възможността да останат още 6 дни до края на феста на разноски на организаторите...
Дълги години носихме тази слава, припомня си Липовански, който от 1980 година става ръководител на студио „Пантомима“. Беше ни обсебила идеята да направим професионална трупа, казва Дидо, за когото жестомимичният театър не е просто увлечение, а живот в пълния смисъл на думата. В трупата е и жена му Валя, там са приятелите му, идеите му, мечтите му... Следват не по-малко шеметни успехи в Австрия със спектакъл по рисунките на Херлуф Бидструп, в Москва с „Цивилизацийо“, студиото вече има нова зала в университета - даже с градски телефон! Междувременно Дидо се явява на изпити и след немалко перипетии получава своя заветен документ от Комитета за култура, който удостоверява, че Димитър Липовански е режисьор за пантомима. Но след промените
през 1989 година се изказах на едно-две места неподготвен
и бройката на щатния ръководител на „Пантомима“ беше съкратена, връща лентата русенецът.
Известно време той е директор на предприятието „Културен отдих“, а паралелно прави театър „Лабиринт“ - това е първата неправителствена организация, регистрирана в Русенския съд. В Дома на моряка направихме първите интерактивни представления за деца, актьори от театъра правеха парцалени кукли, а след това зрителите играеха заедно с нас, после правехме разходки с корабче по Дунава, дори си купихме бус за турнета, казва Дидо. И това не продължило дълго. „Времената показаха, че с трупа тогава не можеше да се оцелее. Направихме брейнсторминг /макар да не знаехме, че така се казва/ и заедно с Румен Стоянов от Пантомимата решихме да създадем радио „Темпо“. Не можехме да повярваме на интереса към радиото - едва тогава си дадохме сметка каква отговорност е новото ни начинание, а когато кабелът ни стана тесен, през 1993 г. кандидатствахме за ефир и го получихме“, разказва русенецът.
Десетина години по-късно пътищата на Стоянов и Липовански се разделят и Дидо отново започва отначало - с радио „Арена“ през 2002 година. А сдружение „Европейски пространства“, директор на който е журналистката Цвета Ненова, започва да прави фестивалите на българските медийни продукти - първо „Медия маркет“, след това „Българската Европа“, които се радват на огромен интерес. Прескочихме с него 2012 година, надяваме се тази година все пак да успеем да го направим, казва Дидо.
През всичкото това време, когато той неуморно започва да обръща камъните на нови и нови идеи и да прави от тях замъци на въображението, не забравя и някогашната си страст към киното - десетки са филмите, които са заснети по негов сценарий и режисура. И все пак... „Пантомимата си остава една моя мечта. Тайно се надявам нещо да вземе и да се случи. Много ми е мъчно, че нямаше кой друг да поеме топката от мен навремето. А и самите времена се промениха - пантомимата беше начинът да казваме нещата метафорично, когато не можеше да ги назоваваме директно, а сега интересът към иносказателното се е стопил“, казва Дидо. И все пак той не слага точка. Кой знае - може пък и да стане чудо. Животът всеки ден показва, че чудесата са напълно възможни...