Фотоизложбата „Далеч от Африка“ на театралната режисьорка Елена Панайотова и фотографа Атанас Кънев гостува във Варненската градска художествена галерия. Тя е посветена на програмата „Артисти за деца“, ръководена от Панайотова в България от 2002 до 2017 г. и в Кения от 2011 до 2017 г., продуцирана от фондация „Ден Гри“. В нея са участвали пет хиляди деца и младежи в риск и триста артисти от Африка и Европа, обучени от български екип в практиките на приложния театър.
Фотосите показват творческите обучения, театралните фестивали на брега на езерото Виктория, както и документални кадри от Кения и Занзибар. Те са правени и от двамата, като режисьорката е снимала при всички свои пребивавания в Африка, а Кънев е имал задача да отразява фестивала в продължение на две седмици, но е документирал и живота наоколо. Пред БТА той каза, че там слънцето е по-голямо, светлината сякаш обгръща хората отвсякъде и не създава характерните за нашите ширини сенки по лицата на хората по обяд. И двамата казват, че Африка остава завинаги в сърцето. Според Панайотова това е, защото дава голяма широта. Кънев добави, че ароматът във въздуха вечер те кара да се чувстваш, все едно вече си преживял това и си бил там.
Ето какво още каза в интервю за БТА режисьорката Елена Панайотова за своята работа с децата и артистите, за културните различния с африканците и за творбите, посветени на нейния опит, сред които е и филмът „Майка“ на Зорница София. 
Как започнахте заниманията с приложен театър с деца в Широка лъка, а после и в Кения?
- През 2002 г. спечелихме проект в Широка лъка за приложен театър, което тогава беше много авангардно. Там ни намериха около шейсет деца от местния дом за сираци. Срещнахме се в единствения ресторант в селото с английски бизнесмен, който купуваше храна за тези деца. Той предложи да направим за тях международно лятно театрално училище. И така през 2016 г. вече в Широка лъка имаше артисти от три континента и деца от цяла България.
Това, което правим, не е просто работа с деца. В този модел на приложен театър, който е уникално ноу-хау, бяха въвлечени много артисти, които се обучаваха. По това време аз преподавах и в академията в Утрехт, Нидерландия, и непрекъснато мои студенти идваха на стаж в България. На Запад е много популярна специалност артисти да прилагат театъра в различни сфери. Надявам се това да навлезе и в България. Програмата ни е разделена на четири ателиета, което се вижда в изложбата. Присъстват театър на маските, работа с кукли, хореография, музика, визуални изкуства, сценография. Чрез приказки и легенди децата от различни култури се обединяват във фестивали във външни пространства. Домът в Широка лъка се превръщаше в най-цветното място по време на нашите спектакли. По-късно изнесохме това и в Африка.
Наистина ли води до социална промяна това, което правите, и как се получава тя?
- В началото имаше негативно отношение, но аз съм много щастлива, че този проект постигна такова ниво на интеграция в обществото, което мисля, че рядко може да се види. В България бяха заедно деца от домовете с децата на артистите от София, Франция и Нидерландия. Стопи се сегрегацията. Преминаха се всякакви граници в обществото, което знаем колко трудно се постига в България. Беше невероятно вдъхновяващо. В Кения тази програма извърши същото.
Много е важно, че изкуството наистина носи тази промяна, когато артистите бъдат оставени да работят. Това се случи благодарение на чуждестранния спонсор, който ни стана много близък приятел и партньор. Имахме възможност 15 години да се учим и да усъвършенстваме артистите, които работят с деца, как да правят театър и как да водят творчески проект.
Това не беше терапевтична работа, ние правехме спектакли като за Бродуей, по приказки, с измислена предварително сценография, декори, костюми. Децата бяха третирани като малки арттисти. Разделяме ги по ателиета. Установих, че работата по приказки е много важна. На тези изоставени деца никога не им бяха четени приказки и това се превърна във важна мисия. Слушането и разиграването на тези текстове постепенно промени съзнанието им. След това започнахме да каним гости и състави от околни места. Децата от домовете бяха домакини на своите връстници, които показваха представленията си и накрая всички се залавяха на едно общо хоро. Усещането на децата, че са видими, е невероятно овластяване чрез изкуство. Дълбоко вярвам, че всяко дете има талант, само трябва да има късмет с добри родители, които да му помогнат да го открие.
Артистът може да направи мост между общности, където никой друг не може. Веднъж изнесохме пътуваща академия в институция в Пловдив, където имаше и деца с умствена изостаналост. Правихме „Малкият принц“, те бяха въвлечени чрез кукли и видео и стана голям спектакъл. След това директорката призна, че за три месеца сме направили нещо, което те 15 години не са постигнали. Това показва какво може да свърши артистът.
Тази социална насоченост на приложния театър използва ли се на други места по света?
- Аз припознах тази тенденция, която започва още миналия век на различни места по света, в която артистите изнасят театър и го прилагат извън салоните по музеи, затвори, в бедни гета, търсейки ефекта на интегрирането или решаването на социални проблеми. Това е огромна вълна и сега виждаме, че започва и в България. Ние бяхме едни от първите, заедно с театър „Цвете“, но нашият опит от разработването на този метод в продължение на 15 години е уникален. Имахме много добри резултати и стройна програма и съм щастлива, че Национален фонд „Култура“ ни позволи да го покажем в тази изложба. Предстои да издам книга, която описва моя опит с приложен театър от България до Кения. Ще излезе и документален филм, посветен на това. Зорница София се вдъхнови и направи нейния игрален филм „Майка“, който е художествена измислица, но все пак е базиран на функционирането на тази програма. Аз обаче смятам, че фотографията в нашата изложба е много силно въздействаща с кадрите, които са извън туристическите маршрути, тъй като аз станах много близка с общността и бях допусната много близо.
Как се сближихте толкова с тях и доколко театърът им беше познат преди срещата с Вас?
- Появи се спонсор, който видя какво правим и предложи да го изнесем в Кения. След първото ми пътуване в Африка се колебаех как изобщо да се върна, защото попаднах в зона с голяма концентрация на СПИН, със сто хиляди деца в домове и за мен беше много важно да се проучи културата предварително. Театърът в Кения е бил забранен дълги години, защото е опасно средство за събаряне на диктатурата, която управлява. Те са млада нация и там няма свободен театър, освен този, целящ справяне с различни проблеми. Обиколих 30 дома, чух страховити истории, видях най-мрачната част на Африка, върнах се и не бях сигурна какво да направим, как да пренесем нашата опитност. Тогава се роди идеята, че може би най-добре ще бъде да обучим техни артисти.
Има ли голяма културна пропаст?
- Да, те искаха да ни лъжат непрекъснато. Не правят разлика между белите хора от различни краища на света и смятат, че всички имат пари. Оказа се, че има поговорка: „Да излъжеш бял дори не е забавно“. Трябваше да науча всичко за тях, да разбера характеристиките им. Много пъти разговори с един холандски пастор, живял 40 години в тази зона на Африка, където са 42 племена. Бях дала обет на спонсора, че за пет години ще подготвя програма, която ще функционира сама, а тези хора там нямат дума за план и бъдеще, нямат абстрактно мислене. Разликите са големи. Най-важното беше да разберем тази мултикултурна среда, за да знаем как да пренесем модела. Имаше подготовка една година, в която учихме най-вече артистите да не ни крадат и лъжат. Мой колега американец смята, че тъй като съм от хаотична страна, не съм обременена с предразсъдъци, и съм постигнала това, което не би успял един западен артист.
С желание ли се спуснаха да правят театър в Кения?
- Те не знаеха за какво става въпрос, защото няма академии за изкуство, но всички искаха да стават поети, музиканти, театрали. Първо работихме една година на терен с тях, а после ги оставихме сами и ходехме всяка година по месец и половина да ги обучаваме на следващо ниво и те завършиха петгодишен курс. Първо ги научихме какво въобще е планиране и време. По техните стандарти може да дойдеш на среща три часа след уговореното. Затова им режех от дневните, ако закъснеят. Разбрах ги, защото когато поживях два-три месеца там, вече не можех да се движа с европейската енергия, заради жегата. Впоследствие научих от Зорница София, че сме успели да ги накараме да мислят за планове и разполагането им във времето.
Има ли устойчивост всичко това?
- Да, има, пишат ми деца, които са участвали. Те са общо две хиляди в България и три хиляди в Африка, заедно със стотици артисти, които са минали обучение.
Вярно ли е това, което се твърди, че в Африка хората са щастливи въпреки мизерията, за разлика от нас, които имаме всякакви блага и все сме нещастни, защото искаме повече и повече?
- Така е, да. Хората са щастливи. Виждаш и разбираш отвъд мизерията, разбира се, ако имаш сетива. За тях болестите и бедността са част от живота, нещо, през което се преминава, не са повод да се депресираш. Най-важното е радостта от живота. Почти всички артисти, деца и младежи, с които работехме, бяха много талантливи танцьори, художници, музиканти. Отдавам го на това, че не са толкова окултурени, имат по-голяма връзка с природата и със себе си и изразяват усещанията си чрез изкуство, което смятам, че е нормалното за човешкото същество. Само когато човек играе и създава, може да се самопознае. Това е много важно и е съхранено там, дано не се изгуби.
Другото много съществено за нас бе да не сме културни империалисти. Аз не отидох да ги науча да правят театъра, който харесвам, а да им дадем средства да продължат да правят неща, които са самобитни и уникални. Един зрител на изложбата в Благоевград ми сподели, че прабългарите са имали правило дух да не поробва друг дух. Не знам дали нося това в гените си, но отивам там абсолютно освободена от какъвто и да е модел на империализъм. Смятам, че качеството ми като режисьор е да мога да виждам детайлите, разбирам каква е културата и създавам този мега спектакъл с много участници, в който има и обучение за подготовка, създаване на фестивал, комуникиране с местните. Ние станахме приятели с тези артисти и това беше много важно.
Имат ли ресурси там да правят декори, костюми, инструменти, за да създават театър или това се случва само благодарение на външни донори?
- Те нямат черни кутии за театър, но ритуалът, откъдето идва театърът, е много жив. Ние им оставихме голям запас от костюми, маски, кукли, за да продължат да се занимават. За мен най-важно е да си намерят пътя и да не спират. В едно от най-богатите училища в Кения влязоха наши артисти, собственикът беше чул за нашата програма и ни покани. Там се случи тази интеграция деца на милионери, тези от дома и болни от СПИН да играят заедно.
Изкуството може да направи чудеса. То е единственият мост за обществото в този информационен поток, който ни лишава от духовност. Това са родовите, националните и планетните ни ценности като човешки същества и творческата ни енергия. Аз вярвам, че творим не заради травмата, че се движим в живота от необходимостта да сътворяваме, защото това е единствената движеща сила. Затова и у детето има радост от живота, когато забрави всичко наоколо и започне да рисува, да свири и тези мигове са много важни, за да се хармонизира личността. Тогава тези деца може да имат шанс, а те са хората, които ще променят нашето бъдеще.