„Някой много удобно нарече нашето време „преход“. Само че никой не казва нито откъде тръгва този преход, нито накъде отива, нито пък казва колко ще продължи. Най-вече не се казва „колко“. И в това объркано време - всъщност, не то е объркано, а ние, хората, които го обитаваме, все се лутаме и се опитваме да си намерим нашето място, да се уловим за онова, за което сме свикнали да вярваме, че е твърдина. А какво става? Всяка вечер в осем пред нас на телевизионния екран излизат едни „войводи“ и започват да изливат върху нас едни тиради, които само още повече ни объркват и ни карат да си задаваме въпроси, от които тръпки ни побиват...“.
Така поетесата Елка Няголова, наричана от побратими по перо и от почитатели на мерената реч „Бялата лястовица“, въведе преди дни поклонниците на поезията в магията на своята нова книга „Слънчев кладенец“. Срещата с родената в Добрич, но от години живееща във Варна майсторка на лиричното слово, по традиция събра десетки русенци с вкус към поезията и със специално отношение на приятелство и уважение към всичко, което прави поетесата. А то не е никак малко. Освен че
пише прекрасна поезия
Елка Няголова е един от онези неизтощими и всеотдайни воини на литературната кауза, които трудностите и безизходицата на нашето шантаво време /за „прехода“ - виж по-горе!/ очевидно не са в състояние да откажат от посвещението в служба на словото. Елка е издател на списание „Знаци“ /едно от малкото, излизащи в провинцията - заедно с русенското „Брод“, бургаското „Море“, кюстендилската „Палитра“, в общи лини, извънстоличната литературна периодика може да се преброи комай и само с пръстите на едната ръка/. Освен това варненката е и създател и президент на Славянската литературна и артистична академия. Тя от няколко години всяко лято събира в морската столица славянски поети и белетристи от европейските държави, които се разбират прекрасно и без превод. Названието на тази среща е „Славянска прегръдка“ - име, чудесно подхождащо на светлите слънчеви пътеки, които независимо от границите и политическите правителства неминуемо карат украински, руски, полски, сръбски, хърватски писатели да преоткрият общите си корени. Към това трябва да се прибавят и още факти - че Елка Няголова е директор за Балканите на Международната асоциация на писателите и публицистите и е член на попечителския съвет на Европейската академия за литература и изкуства.
Всичко това със сигурност обяснява
защо е наричана Бялата лястовица
- като онзи символ на неугасващата надежда, повела на дълъг път героите на Йордан Йовков. А самата тя очевидно е орисана още от първите си стъпки в поезията на тази светла надежда.
Считам себе си за погалена от съдбата, признава поетесата. И обяснява: „Двете големи дами в българската поезия държаха ръката ми в началото и всяка моя среща с тях беше урок по нещо - от онези уроци, които не се забравят за цял живот“. Първа я представя пред публика преди време една от най-достолепните български поетеси - Дора Габе. А „Вечната и святата“, както наричат Елисавета Багряна по едно от най-емблематичните й стихотворения, е поръчител при кандидатстването на Елка Няголова за член на Съюза на българските писатели. Съзвучна с най-добрите български традиции в лириката, поезията на Елка Няголова носи и печата на нейната собствена индивидуалност. За бунтарското у нея, както и за меката пастелна светлина, която струи от стиховете й, говорят дори само названията на нейните стихосбирки: „Не съм Пепеляшка“, „Нулева група“, „Правопис на надеждата“, „Делфини на сушата“, „Петият сезон“, „Требник или Писма от Белоногата“, „Белият влак“, „Писма от/до брега“, „Слънчев кладенец“ и романа „Немите камбани“.
Болките, терзанията, гордостта и надеждите
на днешните свои съвременници Елка Няголова е събрала в новия си сборник стихове, до който русенци се докоснаха в библиотека „Любен Каравелов“. Естетски оформеният том включва избрани предишни стихове и нови творби, писани в периода 2008-2012 година. Авторката посвещава тази нова своя книга на първородния си внук Йоан. И сякаш именно към него, невръстния наследник на артистичното семейство на поетесата и нейния съпруг, варненския художник Валери Пощаров, са адресирани повечето от стиховете в „Слънчев кладенец“, дори и писаните дълго преди неговото рождение. Като стихотворението „Козлодуй“, в което се казва: „Бряг. Най-български. Върви детето./ Срича Пътя на малки срички.../ И да падне, ще падне където/ всеки българин коленичи“.
Имам една голяма болка, признава Бялата лястовица. Боли ме, че млада, красива и умна България изтича през Терминал 2 на софийското летище, казва тя. Ставаме все по-малко, горчиво размишлява и споделя, че тя самата е изживяла драмата на майка, чийто син е бил на далечно разстояние. За щастие на своите родители, младият Валери Пощаров е завършил университетското си образование във Франция и вече се е завърнал в България. Но остават разтърсващите стихове на Елка Няголова за трепкащата и накъсаната връзка с чедото по скайп, в която разговорът е пълен със синкопи, а
виното в чашите на майката и бащата остава недопито
както и остават неизречени думите за прошка по Заговезни.
Знам, че България достига до там, където се говори български, а днес се говори на български в най-различни далечни кътчета на планетата, казва поетесата. „И все пак, на мен ми се иска и синът ми, и внукът ми Йоан да останат тук, на българския бряг. И брегът български да не се рони - а той няма да се рони и няма да изчезне, докато по него ходят българи“, изрича почти като поетично заклинание варненката.
Нейната русенска вечер премина под знака на артистизма в много негови измерения. След развълнувано слово на поетесата Анита Коларова за книгата „Слънчев кладенец“ Елка Няголова прочете свои стихове, а изпълненията на младия флейтист от Националното училище по изкуствата Димитър Димитров оцветиха лиричните послания. Накрая Елка поднесе още една изненада - тя покани седналата сред публиката оперна певица Виолета Шаханова да запеят заедно „Хубава си, моя горо...“. За мен това е химнът на България - песента, която всички обичат и съпреживяват като лична изповед, каза поетесата.