Всеки от русенските храмове освен като обител на вяра и място за съкровена молитва носи по нещо специфично, което кара жителите на града да усещат особено силно характерното излъчване на тези места за молитва и вглъбяване.
Приглушеният шум на вековете струи от стените на „Света Троица“, видяла и чула молитвите и литургиите на десетки поколения русчуклии.
Достолепните сводове на „Св.Георги“ приветстват празниците на града от столетия.
„Св.Петка“, чието обновление русенци отбелязаха съвсем наскоро, пък е известна с това, че представлява копие на Златната църква в Преслав.
Най-новата църква „Всех Святих“, изстрадана и издигната с даренията и въжделенията на жителите на града, се превръща в красива бяла надежда за стотици русенци от близки и далечни квартали. 
Но един от старите храмове е зареден може би с най-русенската атмосфера и носи едни от най-характерните белези на града, които го отличават от всички останали в държавата. Това е 
третата по възраст русенска църква
която е построена в далечното столетие преди Освобождението на България от турско робство и съдбата й е тясно преплетена с космополитизма на жителите на Русе, което е едно от най-разпространените определения за най-големия български град на брега на река Дунав. 
Обикновено ние, журналистите, обръщаме специално внимание на тази църква, кацнала на самия бряг на Дунава, в навечерието на нейния храмов празник - Никулден. Тази година обаче има и друг повод, който припомня бележита дата в биографията на храма - през 2023-та се навършват 150 години от освещаването му. Това е достатъчно убедително основание да обърнем поглед отново към черквата, която в различни времена - а и до днес, продължава да бъде наричана Гръцката църква, Руската църква, Синята църква, Моряшката църква. 
Историческите и житейските факти обясняват всички тези наименования, разпространени сред русенци, като зад всяко от тях стоят събития, съставящи сложната и нееднозначна картина на миналото и днешния ден на града с хилядолетно битие. 
В своя внушителен изследователски труд „История на храмовете в Русенска епархия“, побрал скъпоценни данни за всички църкви, параклиси и манастири в Русенско, архимандрит Виктор Мутафов отделя специално внимание на храма „Св.Николай“. Той посочва, че една година след избирането на Григорий за Доростолски и Червенски митрополит гърците, живеещи в Русе, обособили се като „гръцка община“, решават да си изградят собствена 
Гръцка църква
По това време в Русе живеят няколкостотин гърци. Те се черкуват в двата стари православни храма - „Света Троица“ и „Свети Георги“. 
След издаването на султанския ферман от 28 февруари 1870 година, който дава независимост на Българската църква, отношенията между българите и гърците се изострят. Идеята гърците да си построят отделен, свой храм за молитви и треби, възниква още с началото на борбите за независима българска църква. За това желание и намерение се откриват сведения в издавания от Петко Славейков вестник „Македония“ още през декември 1869 година, но в публикацията не се съобщават конкретни данни къде е обособено гръцко молитвено пространство в Русчук. 
Напрежението продължава да нараства и се засилва най-вече, след като на 16 септември 1872 година Поместният събор на Цариградската патриаршия гласува решение, с което обявява Българската църква за „схизматична“ (отпаднала от Вселенското православие). Подтиквани от Гръцката патриаршия да не влизат в църковно общение с българите-схизматици, гърците в Русчук не желаят да се черкуват в „схизматичните“ български църкви. Това е причината в края на 1872 година те да закупят къщата на Абаджи Алекси на улицата, днес позната като „Църковна независимост“, и да я превърнат в параклис. Този параклис, който е фактическият прообраз на днешната църква, е осветен на 4 януари 1873 година, като специално за това събитие от Патриаршията е проводен - с нарочно разрешение на Великата Порта - гръцкият архимандрит Игнатий. Изпратен от цариградския патриарх Антим Шести Куталянос, архимандритът пристига от Гюргево, като това става в отсъствието на Доростолочервенския митрополит Григорий, който по това време е на обиколка из доста голямата по територия своя епархия. Всичко това отново провокира напрежение, което се излива в голяма демонстрация на недоволни българи пред валията Ахмед Хамди паша - русчуклии настояват валията да закрие параклиса. Валията го закрива, но на свой ред гърците протестират пред Патриаршията и под опеката на турския министър на външните работи Халил Шериф паша си издействат разрешение в параклиса да се служи. 
Реакцията на българите в Русчук е повече от остра - бунтовните нагласни и настроения по това време вече владеят умовете и душите на русчуклии и особено на русчуклийските младежи. Те отказват да приемат факта, че в чисто българската махала „Бахче“ гърците са си отворили църква. И подразнени от това, те често нападат параклиса и там започват да се случват „боеве и ударения и други подобни“. Така описва ситуацията митрополит Григорий в писмо до българския екзарх Антим. Успоредно с това митрополитът разговаря нееднократно с валията, като накрая успява да го убеди да затвори гръцкия параклис - в името на мира и спокойствието на града. И това става, въпреки че гърците имат разрешение да служат на празника Връбница, разказва архимандрит Виктор Мутафов в своя очерк в двутомника за русенските храмове.
Разрастването на конфликта довежда до намесата на военни части и на чуждите консули, които в този период в града са представители на Австро-Унгария, Прусия, Франция, Англия, Русия, Италия, Белгия, Холандия, Испания и Гърция. Това предотвратява превръщането на проблема в кървава разправа между православни. Изпратена е специална правителствена комисия, ръководена от Али Шевкет бей, която има за задача да разследва случая с гръцкия параклис (като комисията има тайно указания да действа в полза на Патриаршията). Комисията пристига в Русчук на 27 януари 1873 година. Повикан телеграфически от валията, митрополит Григорий се завръща спешно в града от Тулча, където се намира по това време. Със съдействието на руския консул Александър Мошнин той се заема с разрешаването на конфликта, като през цялото време поддържа връзка с екзарх Антим Първи. Екзархът му дава съвети да действа дипломатично и да убеди паството си да се въздържа от демонстрации, ако валията предостави ново място на гърците за параклис. Митрополит Григорий успява да се справи с това. И в писмо от 3 април 1873 година митрополитът съобщава на екзарх Антим: „Вилаетското правителство отстъпило едно свое собствено място, далеч от българските махали, на гърците, за да си направят привременна една барака молитвен дом, за да си четат правило. На тази барака претенции немам“. Така гръцкият параклис, просъществувал на улица „Църковна независимост“ три месеца - от 4 януари до 2 април 1873 година, се премества на днешното място на емблематичния храм, наситен с толкова много знакови биографични елементи и смисли. 
Вилаетското място, предоставено за църковен дом на гръцките рибари в Русчук, се намира в тогавашната махала Хиндан, на днешната улица „Епископ Босилков“. В архивите е записано, че свещеникът, който е служил в храма, заедно с това е бил и учител, „който се издържал от месечна заплата от сто лева от гръцките жители и от разните треби, които им извършва“. 
Според други сведения, посочено в писмо на свещеник Христо Попов от 1920 година, мястото, където гърците уреждат своята църква, е 
дарено от Николай Свищовлията, чиято жена (или държанка) била гъркиня
Храмът е построен от дърво, но след Освобождението са иззидани вътрешни тухлени стени, а дървената конструкция била съборена. Историци твърдят, че тук са се черкували Баба Тонка и нейното семейство, както и други видни българи, които са живеели в близост. 
След Балканските войни броят на гърците, живеещи в Русе, значително намалява. През 1920 година пък е сключена Българо-гръцката спогодба за доброволно преселване и повечето от гърците напускат града. Междувремено поради намаляване на числеността им параклисът преминава към Българската православна църква. Това става с акт от 1 юни 1914 година, който е подписан от членовете на гръцкото настоятелство Тодори Петру, Михалаки Бебис и Яни Воци. Избрано е ново църковно настоятелство с председател свещеник Христо Попов и членове доктор Недев, доктор Златаров и П.Заралиев. Когато се съставя описът на имуществото, се оказва, че църковната утвар е отнесена в Румъния от бившия гръцки свещеник. При предаването на храма било установено, че олтарната стена е силно пропукана, а през 1916 година част от църквата е съборена от бомбардировките, но скоро след това е възстановена, като това става със средства от наемите на двете църковни къщи. Едната от тях се е намирала в двора на църквата и е била използвана под наем от Девическата гимназия. Другата къща първо е била използвана за гръцко училище, но по-късно е преустроена в жилищна сграда. 

Руската църква 
Няколко години след преминаването на храма във владение на Българската православна църква митрополията го предоставя за служения на стотиците бежанци, напуснали Русия след болшевишката Октомврийска революция. Граничният Русе отново става прибежище за хора, които спасяват живота и убежденията си от агресивната революционна вълна. 
Руските имигранти носят свои икони и богослужебни книги, тук идват и руски свещеници, сформирано е руско настоятелство, което действа паралелно с българското. Първият руски свещеник, служил в храма, е Иларион Титов, а един от легендарните служители е „руският поп“ Виктор Иванович. След 9 септември 1944 година, когато в България се установява социалистическият режим по модела на Съветския съюз, Виктор Иванович е изпратен в лагер и скоро след това се представя пред Бога. През периода, в който храмът на брега на Дунава е известен като Руската църква, църквата е филиал на „Света Троица“. Обособяването му като самостоятелна градскка енория става през 1957 година. 
Непосредствено след началото на демократичните промени в България, започнало със свалянето от власт на дългогодишния партиен и държавен глава на страната Тодор Живков, храмът „Св.Николай“ се превръща в едно от най-притегателните места за хората, приветстващи бурно промените. Един от факторите за това е свещеникът Стефан Стефанов, който е сред учредителите на Съюза на демократичните сили в Русе. Той е избиран за народен представител в няколко демократични парламента, един от не твърде многото русенци, които след приключване на депутатските си мандати не остана в София в търсене на привлекателно кариерно поприще, а се завърна в Русе при своето паство. Така в биографията на храма, която винаги е изобилствала от енергични събития и също толкова енергични личности с позиция и харизма, се записва ново название - 
Синята църква
привличаща демократично настроените русенци. Особено в първото десетилетие след началото на демократичните промени по големи празници тясното пространство на храма и неголямото дворче се препълваха с народ, стекъл се не само да запали свещица и да се помоли, но и да се види с други хора от същата кръвна група и да размени надежди, оптимизъм или съмнения и притеснения. 
Пак по времето, когато мисленето и вярванията бяха освободени от похлупака на атеизма, именно храмът „Св.Николай“ бе единият от инициаторите на съвместните чествания на големите християнски празници от източноправославни, католици и православни арменци. В дните - по-скоро в нощите - когато Възкресение Христово съвпада по дата, улица „Епископ Босилков“ буквално прелива от хора, които разменят прегръдки и осветяват с пламъка на свещите уличката, отвеждаща към високия бряг на Дунава. Така русенските християни от „Св.Николай“ и „Св.Павел от Кръста“, към които често се присъединяват и арменците от „Сурп Аствададзин“, изминали целия град, за да се слеят с братята си по вяра, доказват отново и отново, че светът може да бъде по-добро място за живеене, стига да не се издигат разделителни линии и стени там, където това е напълно излишно. 
Русенската черква „Св.Николай Мирликийски Чудотворец“ има и още едно име, което не се променя през десетилетията - хората в града я знаят като 
Моряшката църква
Точно в храма, наречен на името на защитника на рибарите, се събират всяка година на Никулден бивши и настоящи моряци, за да почетат своя закрилник и покровител. И причините за това са не само в името на храма. Освен патрона на църквата, тя е и най-близката до реката, която е дала живот на града и донеотдавна даваше и препитание на кажи-речи половината население на Русе. Съвсем близо до пристанището, до понтоните, част от които днес дремят сънливо и сякаш непотребни, църквата продължава да е символ и точка на привличане за русенското морячество. Впрочем самият отец Стефан Стефанов е завършил капитанска паралелка в някогашния Корабен техникум - днес Професионална гимназия по корабостроене и корабоводене. В стените на храма моряците продължават да усещат себе си като общност, която е значима за града. И може би палейки свещ пред иконата на свети Николай, палят в себе си трепетното пламъче на надеждата, че Русе отново ще си върне славата на град, за който реката е сила и живот. Дали покровителят им ще чуе техните спотаени молитви?
Стари гръцки надписи разказват история 
 Храмът е с размери 18 метра по дължина и 8,75 метра ширина. 
Иконостасът е изработен през 1874 година от неизвестен автор, иконите в него са рисувани от неизвестен майстор вероятно през 1876 година. Върху плочата на светия престол в олтара има гръцки надписи, тя е осветена в Цариград. През 1928 г. енорийският свещеник на махала Голям Варуш Марин Райков пише: „Църквата по-рано е била гръцка с осветен престол от Цариградския гръцки патрийарх през 1874 г.“. Надписът на старогръцки, издълбан от източната страна върху мраморния свети престол в превод гласи: „Посвещение (дарение) от Петрос Гавалас Лукас от Амурго и от съпругата му Елени Караяни от Тино, на гръцкия храм „Св.Николай Чудотворец“ по времето, когато архимандрит е бил Панкратиос Валтопединос. Русчук, 1903.Х.18“. 
Иконите в църквата са от 1864, 1875, 1880, 1890, 1894 г., но авторите им са неизвестни. През периода 1992-2002 г. храмът е изографисан, като авторите на стенописите са русенските художници Пейно Пейнов, Ясен Янков и Иво Йотовски. 
Камбанарията е построена през 1999 година по проект на русенския архитект Тончо Тончев. Камбаната, която е окачена там, тежи 240 килограма.  
Бомбардировка събаря част от църквата през 1916 година 
През есента на 1916 година, по време на Първата световна война, румънската тежка артилерия бомбардира Русе и част от църквата е разрушена от снаряд или от удар с граната. В началото на следващата година обаче разрушената част е възстановена. Както посочва архимандрит Виктор Мутафов в своето изследване на храмовете в Русенска епархия, това е и вероятната причина да бъде описано пропукването на една от стените в църквата при предаването й на българската митрополия. Както бе споменато, средствата за ремонта постъпват от наемите от двете църковни къщи. Първата е построена след Освобождението на ъгъла на улица „Губернаторска“ (днес „Епископ Босилков“) и „Княжеска“, в нея се помещава хотел „Швайцер“ с наемател Роза Дубовска. От 1914 г. там е настанена Държавната девическа гимназия. Втората къща е на ул. „Баня“ (днес „Люлебургас“), използвана първоначално за гръцко училище, а през 1914 г. е преустроена от наемателите Яни Апостолиди и Алкириади Евстатиадис като жилищна с два апартамента. От 1929 до 1937 г. там живее Оханес Хачикян, а след него наемател е Ради Бакалов. Вероятно сградата е подарена на църквата от фабриканта Дино Бебис, казва архимандрит Виктор. 
В църковната къща на улиците „Царица Йоана“ и „Св.Никола“ в продължение на много години се помещава пансионът на дружество „Закрила“. В тази сграда през 1937 г. митрополията открива Църковен пансион, в който приема ученици от гимназията, техническото, мебелното и немското училище. Броят на пансионерите варира между 25 и 40 младежи, а за обзавеждането на общежитието митрополията изразходва 98 000 лева. В протокол на настоятелството от 1945 година се посочва, че църковният имот на улица „Св.Никола“ 1 „е била заета почти една година от руски войскови части, които причинаха във и върху него големи повреди“. 
Храмът разполага с богата библиотека 
На 1 ноември 2015 година, в Деня на народните будители, след празничната света литургия отвори врати библиотека към храма „Св. Николай Чудотворец“. Нейният фонд наброява повече от 700 книги, които са  художествена и детска литература, поезия, справочници и енциклопедии.
Инициативата бе на църковното настоятелство и се осъществи по проекта „Отворен прозорец към вярата“, финансиран от фондация „Комунитас“. Екипът за осъществяването на дейностите по проекта е с ръководител Валентин Христов, и двама координатори - по един за читалнята в храм „Свети Николай“ - Елена Станева, и за изнесените извън храма дейности - Маруся Цветанова. 
Тогава председателят на храма отец Стефан Стефанов обясни: „Изразът „Неведоми са пътищата Божии“, намери потвърждение и в много буквален смисъл. Книгите на покойния поет Здравко Кисьов попаднаха в храма, без да го очакваме, така Бог направи една невероятна метафора. Последната стихосбирка, която приживе издаде Здравко Кисьов, беше на религиозна тематика, с прекрасни стихове, а сега една голяма част от неговата лична библиотека се озова в нашия храм и ще радва енориашите“. 
За годините, последвали откриването на храмовата библиотека, тя се превърна в място за разговори, беседи, споделяния на хората, които идват в църквата „Св.Николай“. Тя превръща храма в средище на културен и духовен живот, спомага за обогатяването на познанията за християнската вяра на миряните от енорията на храма и на другите църкви в Русенската епархия, но също и провокира вниманието на хора, които досега не са участвали в църковния живот.