Има много неща, с които човек може да смени сцената, защото сцената е изключителен наркотик, който те прави зависим, казва пред БТА Калуди Калудов. Днес големият български изпълнител става на 70 години. "Въпросът е в това, че човекът е лимитиран. Човекът не е вечен. И трябва да разбере, че не е вечен. Трябва да разбере, че силата му не може да бъде в това, където е бил силен винаги – че тази сила става немощ, понякога става старческа немощ. А тя е безкомпромисна. Не трябва да я дочакваме, а трябва да я предвиждаме", казва тенорът. 
Както писа БТА, Калуди Калудов отбелязва 45 години на сцената под купола на академичен цирк „Балкански" с операта „Палячи“ от Руджеро Леонкавало. Събитието е на 27 април в София. Продукцията е на Държавната опера в Стара Загора.  Това е едно от най-удачните произведения, с които човек може да си празнува годишнината, коментира артистът.
„Мисля, че вече е настъпило времето, в което много трябва да разредя своите изяви като певец. Повече трябва да обърна внимание на педагогиката – да обърна внимание на млади хора, и ако мога да им помогна да дебютират някъде, по нашите или полските сцени, да рисувам и да се радвам на красотата на живота“, казва още той. 
Калуди Калудов пред БТА – за цирка и спомените от него, за мемоарите, които пише, за Полша и любовта на живота му, за картините и рисуването, за родното място, петте му деца и музиката в техния живот. И още - отказа ли се от идеята си да каже „Чао“ на България? Какво може да е по-силно от сцената за един артист? Какво намери в Полша от това, което е търсил, но не е открил в България?
Г-н Калудов, не за първи път пеете в цирка. С какво това изкуство Ви е близко и защо точно там отбелязвате 70-годишнината си, дали е само заради тематиката на операта?
- Това беше една идея, която осъществихме по време на 40-годишнината ми на сцена преди пет години. И това беше моята идея - тази опера, която фактически е една трупа, която ходи по различни краища на една страна, да раздава своите представления, да припечелва хляба си. Всъщност това е нашата професия, и мисля, че е едно от най-удачните произведения, с които човек може да си празнува годишнината. 
Имате ли специален спомен, свързан с цирка, от детството? Познавате ли циркови артисти?
- Имам, да. В нашето село имаше панаир, на който идваха разни артисти. Знаете, идват с катуна, правят някакви малки представления, разиграват кукли или някакви комични сценки. Забавляваха хората. Специално аз, все пак съм човек със стара дата, и съм имал много неща в живота си... 
Този спомен от детството по-силен ли е емоционално от това да пеете в цирка?
- Това са две коренно различни неща. Едното са спомените. Това, което е минало, няма да се върне. А това, което в момента се случва, мисля, че това е по-важното. И по-възбуждащото... 
Още през 2014 г. споменавате, че пишете мемоари…
- Да, но аз си пиша на себе си. Аз не пиша, за да споделям с някого. Когато му дойде времето, ако реша... Тези мемоари са си за „местна“ употреба.  
Дълго време живеете в Полша – с какво Ви спечели тази страна? Какво намерихте в Полша от това, което търсихте и не открихте в България?
- Това са човешки съдби. Намерих съпругата си, оженихме се. Имаше един период от време, в който в България ставаше много лошо. И ние решихме, че в Полша – понеже се поправя, трябва да отидем там. Слава Богу, тогава бях по-заможен, имах спестени средства, с които си купихме апартамент, и отидохме там да живеем. Просто битовизми... За да не мизерстваме тук, в България, през 1989-1990 г., когато по магазините имаше само оцет... Реших, че е хубаво да се преместим. Нищо кой знае какво не ме е накарало. 
Влюбих се в Полша, когато бях моряк, и когато за първи път излязох в чужбина – това беше Полша. С един военноморски ансамбъл от Варна направихме турне. И аз бях възхитен от културата на тези хора, от уважението, с което ме третираха, макар да бях едно момче на двадесет години. Пеех две полски песни и всички много ми се радваха. На концертите идваха млади момичета да ми вземат автограф – значи съм направил впечатление. 
А и аз случих да пея в един от най-красивите градове – Гданск. В близост до Гданск има една църква – Олива (Олива е северен район на град Гданск – бел. а.), където е най-известният орган в Европа. Там се провежда органов фестивал. Там бяхме с нашата пианистка, чухме „Токата и фуга“ в ре мажор... Просто, много неща се случиха, които ме впечатлиха. После се влюбих се в една жена и тръгнах за Полша. 
Роден сте в село Любен Каравелово и дори Вие самият казвате, че се гордеете с това. Възражда ли се селото като място за живот?
- Продадох къщата в моето родно село, макар че тя беше изворът, от който си зареждах батериите, когато имах възможност да се прибера до България. Не мога да я поддържам и я продадох на едни хора, които истински се грижат за нея. Дори наскоро минах и си направих една снимка на къщата. Ако някога имам средства и бих могъл да си я възстановя, бих си я откупил. 
Но село Любен Каравелово е селото, където е гробът на баща ми, така че аз там винаги имам за какво да отида. 
Имате пет деца. Водил ли сте ги в родното си място?
- Родното място си е родно място. Пъпната ти връв е вързана за него. Става ми болно, че трябваше да се разделя с къщата, с която съм израснал в първите 7-8 години. Но това са нещата от живота. Човек не може да се привързва към вещи. Виждате, че материята нас ни надживява. Има други стойности.
Какво друго, освен музиката, искате да заема важно място в техния живот?
- Никога не съм казвал, че музиката трябва да заема важно място. Всяко от децата ми е поело по своя път. Даже днес имах телефонен разговор със сина ми, който е на почивка в Тайланд със съпругата си. Другият ми син е в Норвегия, той също е далеч от мен. Голямата ми дъщеря живее около Варшава, там си е купила земя, живее и си прави свой бизнес. Малката ми дъщеря завършва консерватория в Гданск. Тя е единственото ми дете, от първата ми съпруга, което се занимава с музика. От втората ми съпруга имам един прекрасен син, Калоян, който ме възражда, който ми дава вдъхновение и желание за живот. Той свири на пиано, пее целодневно. Така че това е. 
Отказахте ли се от идеята си да кажете „Чао“ на България? (през 2017 г. Калуди Калудов казва по повод свой юбилей, че желанието му е да мине по всички български сцени с един спектакъл, с който да каже „Чао“ на България, по собствените му думи – б.а.)
- Желанието ми е желание, но всичко е до психическите възможности на човек. Мога да го кажа...
Това „Довиждане“ мога да го кажа и по друг начин, тъй като в момента се изявявам и като художник. И работя много над графиката. В момента смесвам техники – графика, сух пастел. Сега ще си купувам мокър пастел.. Така че имам какво да правя, имам какво да кажа още в своя си живот, на своята публика – на тези, които ме обичат, които ме помнят като един добър певец. 
Мисля, че вече е настъпило времето, в което много трябва разредя своите изяви като певец. Повече трябва да обърна внимание на педагогиката – да обърна внимание на млади хора, и ако мога да им помогна да дебютират някъде, по нашите или полските сцени, да рисувам и да се радвам на красотата на живота. 
Какво Ви вдъхновява в рисуването?
- Аз съм морско чадо. Много ме вдъхновява да рисувам море – разбити вълни, как летят морските пръските от тези вълни, да рисувам фарове, крайбрежие. Направих една изложба в Старозагорската опера с над 40 картини, и всички се продадоха. (Изложбата е през ноември 2021 г.  –  бел. а.). Това за мен беше един изключителен комплимент. Мисля, че сега съм задобрял. 
През 2017 г. казвате: „Вече имам други дейности, които ме съблазняват и ми дават много по-голяма удовлетвореност, отколкото сцената“. Какво може да е по-силно от сцената за един артист?
- Да преподава, да отдава опита си и познанията си на по-младите хора. Да сътворява една диря – на една неповторима естетика. Една естетика, която е била котирана по цял свят. Защото, където съм се появявал, съм се появявал и втори, и трети, и пети път. Театър, който ме е канил веднъж, ме е канил и втори път, с малки изключения, разбира се. Но в по-големите театри това се случвало често. 
Намирам, че има какво да кажа на младите хора, и да им помогна в тяхното изграждане като певци, като индивидуалност. Има много неща, с които човек може да смени сцената, защото сцената е един изключителен наркотик, който те прави зависим. Имаш нуждата през цялото време да имаш контакт с него. Като погледнете някои от колегите, които вече пеят на преклонна възраст – дори Пласидо Доминго си смени гласа, казва, че е баритон, той не е баритон. Той за мен си остава един велик тенор. 
Но въпросът е в това, че човекът е лимитиран. Човекът не е вечен. И трябва да разбере, че не е вечен. Трябва да разбере, че силата му не може да бъде в това, където е бил силен винаги – че тази сила става немощ, понякога става старческа немощ. А тя е безкомпромисна. Не трябва да я дочакваме, а трябва да я предвиждаме. Естествено, това е моята логика. Всеки има право на своите решения, всеки има свобода на избора. Господ така ни е създал. 
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?
- Аз съм човек, който е влюбен във всичко, което ме заобикаля – от учениците ми, от семейството ми, от приятелите ми, от хората, които минават край мен – които не познавам, и които не ме познават, от красивите птичи песни, от красивите падащи есенни листа.. Аз съм човек на любовта. Човек, който е влюбен във всичко, което съществува. 
- - -
Калуди Калудов е роден на 15 март 1953 г. в село Любен Каравелово, област Варна. Кръстен е на дядо си Калуди, който е участвал в Междусъюзническата и Балканската война през 1912-1913 г. Името идва от калодис, което на старогръцки означава „Виж доброто“. След като завършва първи клас с отличие, родителите му купили акордеон. Щом се върнел от училище, започвал да свири на него. Кандидатства в Музикалното училище. На изпита отива с акордеона и изпява канцонетата „В безкрайността“, но не го приели с аргумента, че нямал глас. Завършва техникума по машиностроене – специалност „Двигатели с вътрешно горене“ във Варна. Понякога изкарвал оценките си с пеене. Самият той разказва как учителят по металознание му писал тройка, след като видял, че нищо не знае и му предложил да му изпее нещо, защото знаел, че пее. По това време Калуди знаел около 30 естрадни песни, италиански канцонети и някои народни песни.
За първи път чува за опера, когато ходи на практика в завод „Васил Коларов“. Там се сприятелява с Чико, който свирел на китара и пеел. Веднъж Чико му изпява арията на Каварадоси от трето действие на операта „Тоска“ и толкова му харесва, че след това го моли да му я пее няколко пъти. Започва да се интересува от оперна музика. Съседски момчета го завеждат при тяхната педагожка Веселина Зафирова, която има най-голяма заслуга Калуди Калудов да намери призванието си на оперен певец. Тя била толкова впечатлена от заложбите му, че го обучавала безплатно. Тайно от нея, той се явява на конкурс за естрадни певци във Варна. Когато разбрала, тя му казала: „Каква естрада! Ти ще станеш оперен певец! Никаква естрада!“. И той продължава да учи оперно пеене, а Веселина Зафирова е човекът, който изцяло го въвежда в класическата музика. Тя го подготвя за конкурс на Военноморския ансамбъл, където го приемат и той отслужва военната си служба там. Когато е втора година моряк, тя го кара да се яви на конкурса „Светослав Обретенов“ в Провадия. Достига до втория тур, което е голям успех за начинаещ оперен певец. Като моряк се представя и на четвъртия Фестивал на военната самодейност през 1974 г., подготвен отново от Веселина Зафирова.
Приет е първи в Българската държавна консерватория, която завършва през 1978 г. със специалност оперно пеене в класа на доц. Лиляна Жабленска, асистент на проф. Христо Бръмбаров. Дебютът му е на сцената на Пловдивската опера на 15 януари 1978 г. в ролята на Алфред в операта "Травиата" на Джузепе Верди. След това получава ангажимент за два спектакъла на „Травиата“ във Варшавската опера. Пет пъти изпълнява ролята на Алфред в Софийската опера, след което на 17 декември 1978 г. е назначен за солист. Тогава е четвърти курс студент. На сцената на Софийската опера пее в продължение на 12 сезона. Диригентът Иван Вульпе и режисьорът Стефан Трифонов също допринасят много за неговото изграждане като оперен певец. С тях той прави първите си роли. 
През 1983 г. триумфира на сцената на Виенската опера като Форесто от операта „Атила" на Джузепе Верди. Оттогава пее в най-престижните оперни театри в света. В репертоара си има над 60 тенорови партии, сред които главните тенорови роли от опери на Доницети, Росини, Белини, Бизе, Понкиели, Леонкавало, Маскани, Джордано. Дебютът му в САЩ е с ролята на Дмитрий от „Борис Годунов“, концертно изпълнение с Чикагската филхармония под диригентството на Клаудио Абадо. През 1985 г. е дебютът му на сцената на Миланската скала с изпълнение на кантатата „Сватбени ризи“ на Дворжак. През 1988 г. за първи път пее в Метрополитън, а през 1990 г. – в Токио, Япония. Пял е в най-големите европейски оперни театри, както и в САЩ, Чили, Бразилия, Япония, Южна Корея, Австралия. Пял е на една сцена с Николай Гяуров, Гена Димитрова, Пласидо Доминго, Мирела Френи, Пиеро Капучили, Мария Киара, Мара Дзампиери, Руджеро Раймонди, ренато Брузон. Работил е с диригенти като Зубин Мета, Клаудио Абадо, Чарлс Макерас, Рикардо Мути, Фабио Луизи, Марчело Виоти. 
Калуди Калудов е единственият български оперен певец, който от 1994 г. е водещ тенор в програмата на оперния фестивал в Савонлина, Финландия.
Дълги години е женен за студентската си любов, полякинята Ева, завършила Българската държавна консерватория през 1979 г. Двамата имат четири деца – две момичета и две момчета. От 1989 г. те живеят в Полша, където Калуди Калудов пее в оперните театри на Варшава, Познан, Лодз, Битум. През 2007 г. двамата се развеждат и Калуди Калудов се връща в България. През 2015 г. той отново става баща – от втората си съпруга – полското сопрано Анна Дитри, която е с 28 години по-млада от него и от 2010 г. е солист на Старозагорската опера.
През 1992 г. Калуди Калудов създава в полския град Чешин Фестивала за вокална музика „Вива ел канто“, на който е артистичен директор в продължение на 13 години. През 2000 г. учредява фондация „Булканто“ в България. Паралелно с изпълнителската си дейност Калуди Калудов се занимава и с вокална педагогика. Прави майсторски класове в България, Румъния, Бразилия, Полша, Финландия, Италия, Република Корея, Австралия, Бразилия. През 2003 г. преподава в Музикалната академия на Катовице, Полша, където защитава докторска степен. През 2005 година се завръща в България. Отначало преподава в Нов български университет. От 2009 до 2010 г. е директор на оперно-филхармоничното дружество в Пловдив. През 2003 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на Варна“ за принос в световната култура и издигане международния авторитет на България и Варна като духовни центрове.
/ДД, ГН
/МГ/отдел „Справочна“