Като мине малко време, емоциите успяват вече да вземат връх, докато когато си на място, те трябва да са контролирани, за да си ефективен и да работиш и да помагаш, не трябва да се поддаваш на емоции. Това разказа вчера в предаването „Преди обед“ на БТВ известният русенски пещерняк и планински спасител Теодор Кисимов след връщането си от доброволческа мисия в Турция за спасяване на оцелели хора след опустошителното земетресение на 6 февруари.
Ето как продължава разказът му.
Реагирах абсолютно първосигнално, така, както съм реагирал и при други ситуации - исках съвсем човешки да помогна и съм сигурен, че много други хора са искали същото. Имаше група, която се сформираше и за която аз случайно разбрах, вече към края на деня в понеделник /денят на земетресението, 6 февруари - б.р./, организирана от Националната асоциация на доброволците в България. Имаше едно доброволно формирование в Русе и така влязохме във връзка с хората, които организираха. Основната група беше от Пловдив и от София и аз бях единственият извън тази формация, от Русе.
Мислим, че Турция е една топла страна, но реално през зимата и там си има сняг и минахме през много зимни пътища. Приближавайки мястото на земетресението, трафикът се усили много и последните 50-60 километра бяха трудни за преминаване, защото там и пътят беше компрометиран. Турските власти ни осигуриха полицейски ескорт още от турската граница и той беше постоянно пред нас, но последните километри нямаше вече как да бъде там.
Точно след това задръстване
попаднахме в Нурдагъ - това е първият град, в който видяхме за какво точно става дума
Картината е покъртителна, скоро даже прочетох, че са решили този град тотално да го сринат и да го построят наново.
Кахраманмараш е следващият град, той е доста по-голям, там пристигнахме през нощта. Всички сме свикнали в града през нощта да има все пак някакви светлини. Там беше пълен мрак. Този град ли е, друг град ли е - не знаеш въобще къде се намираш. Тотален хаос, първите хора, които срещнахме и помолихме да ни упътят, решиха, че сме някаква хуманитарна мисия, те бяха в една палатка до улицата. Вече на светло видяхме, че в Кахраманмараш почти всички сгради са сринати до основи.
Там, на място, разбрахме, че ние нямаме много материална база, за да можем например да къртим, когато намерим оцелял човек. Аз като пещерен спасител съм работил точно така - къртиш и правиш всичко възможно да достигнеш до човека - ако трябва, къртиш и разбиваш часове и дни. Затова не вадехме хора. Локализирахме ги и подавахме информацията на други екипи, които имаха такава техника. Всъщност аз реших да остана до края в групата, която локализираше хора -
така съм свикнал и така го разбирам - когато намериш някой, довеждаш нещата докрай
Много често хората стоят пред домовете си и търсят помощ. При нас дойдоха точно такива хора и казаха, че в тяхната сграда има живи хора - през деня са извадили живи хора, но има информация, че има още живи. Те помолиха просто да отидем и там. Понеже аз бях и преводач, заедно с още няколко човека от нашата група отидохме до тази сграда. Местните хора те гледат с много надежда. Там има много доброволци, които са се вдигнали отнякъде в Турция и са отишли там с идеята да помогнат, без да са някакви специалисти или спасители. Те вършат много работа, стига само някой да ги ориентира къде да отидат, стига да има кой да ги насочи. Случаят беше подобен - и техника организираха, и багер имаше там. Сградата, в която имаше хора, беше в ужасно състояние - отвсякъде стърчаха железа и арматури.
Трябваше да влезем 6 метра хоризонтално навътре, под надвисващи 4-5 етажа отгоре
които са смазани и не знаеш в кой момент може да се срутят и да смажат и теб. Това са рискове, които не всеки може да поеме. Самият аз нямам страх от тесни пространства, което е разбираемо, понеже ходя по пещери и това много ми помогна. Появи се австрийска група, която имаше всякаква техника и те ни предоставиха необходимото - къртачи, ъглошлайфи и други машини и техника. От нашата група бяха извадени двама души, които бяха извадени с екипните усилия на всички - няма значение дали си турчин, дали си българин - събрахме се хора и извадихме хора.
Не мога да кажа какви са хората, които оцеляват, тези точно бяха майка и дъщеря, които и те не знаят какво ги е спасило - били са в помещение, в част на сградата, където при стандартно разстояние между етажите от 2.50 м, в момента беше между 40 и 50 см. Чист късмет е дали там има нещо по-здраво като конструкция, което да ги предпази.
Бяха престояли вътре повече от 70 часа. В това положение човек прави каквото може. Всъщност това, което мен ме мотивира и много бързо разбрахме, че има хора, беше едно тихо почукване. Нашата група имаше едни специализирани слушалки, но в случая аз
успявах да чувам тези почуквания, които идваха от една колона под тази сграда и без тази апаратура
После дойдоха и други хора, които чуха и потвърдиха. В този момент надеждата на хората отвън нарасна много и те се опитваха по всички начини да ни съдействат. В момента, в който излезеш навън да си поемеш въздух, те питат - искаш ли нещо, искаш ли чай, какво да помогнат.
Кучетата могат да вършат много повече работа заради обонянието си - тези, които са обучени. Искам да разкажа накратко историята на Кирил Христов - един българин, живеещ в Швеция, работещ като пожарникар и водач на куче. Той е пътувал 4000 км. Шведската страна реши да не изпрати своите спасители и той е пътувал на своя глава със свой колега от Швеция и се присъедини към нашата група. Неговото куче е локализирало 17-18 живи човека и повечето от тях са потвърдени. Нашата група общо имаше около 32 такива сигнала.
Бил съм в още две акции, като в едната за съжаление буквално в ръцете ми загина мой приятел от моя клуб и после четири дни трябваше да разбиваме пещерата, за да изнесем тленните му останки навън.
Това беше над 100-часова акция
А другата акция, в която участвах, беше с щастлив край - това е инцидентът в Духлата. Наводнение в пещерата затвори 7 човека повече от два дни там. Толкова мащабно беше наводнението, че беше напълнило голяма част от галериите с вода и те нямаха възможност да се върнат обратно. Така се случи, че благодарение пак на много хора - стари пещерняци, които намериха един проход. Те ми го показаха и аз случайно се оказах човекът, който пръв достигна до тях. Но пак да кажа - всяка една спасителна акция е екипна работа, сам човек няма как да спасява.
Теодор Кисимов е българинът, който е стъпвал в най-дълбоката пещера и то неведнъж.
Мракът е сто процента гарантиран - разказва той. Ако някой не знае какво е пълен мрак, просто да влезе в някоя пещера и ще го разбере веднага. Искам да направя едно уточнение за пещерите. Хората, които някога са изследвали океана и са откривали континентите, са били движени от откривателски дух. В днешно време е много трудно да намериш начин такава потребност, която е останала и такива хора, които да я задоволят.
Намирането на нови пещери ме мотивира много
и предпочитам вертикалните пещери - там е по-сложно и по-трудно.
Иска да прави големи открития в България.
Доста време работих в една от трудните пещери в България, която се намира под Кончето в Пирин - системата 9-11 и имам някои открития там, разказва спелеологът. Помагал съм на хората, които отиват в най-дълбоката пещера в момента в България - тя се нарича Колкина дупка. В случая говорихме за най-дълбоката в света - към тогавашна дата - 2013 година, това беше Крубера-Вороня - дълбока е 2199 м, като последните 50 метра флагът й е изцяло запълнен с вода или сифон, както го наричаме ние. Там се достига само с водолазна екипировка и то от водолаз. Нашата задача всъщност беше да съпровождаме този водолаз и да пренасяме екипировката му със серия гмуркания с и без водолазна екипировка. 2145 м е точката, от която започва сифонът там.
Как е там?
На мен ми харесва.
Харесва ми предизвикателството и борбата със самия себе си
Това е абсолютно аналогично като изкачването на високите върхове - тактиката е аналогична, има си подземни лагери, между които трябва да се придвижваш, важна е и логистиката. За съжаление, голяма част от работата там е пренасянето на едни багажи надолу и нагоре. Душове няма там, а водата в сифоните е 5-6 градуса, затова се обличаме със специални костюми.
Изпитвал ли е усещането, че се е заклещил в пещера?
Може би в началото, когато бях млад пещерняк, са ми минавали такива мисли в главата, оттам нататък не. Всичко се възпитава, мозъкът също може да се тренира.
А на въпроса останала ли е пещера, в която иска да отиде и още не е бил, Теодор Кисимов отговаря - тази, която не съм открил. За нас, пещерняците, 1000-метровата граница е голяма летва - надявам се да направим такова откритие в България.