На нея е именуван нос в Антрактида, а днес се навършват 95 години от гибелта й в името на българската кауза. Това е Мара Бунева, оставила името си завинаги в историята.
Мара Бунева е родена през 1901 година в северозападния македонски град Тетово, тогава в Османската империя, днес в Северна Македония в семейството на Никола (Нико) С. Бунев и Ана. Нейни по-големи братя са Борис и Лазар, убит от сърбите като войник в битолския гарнизон след атентата или в края на Втората световна война, а нейни по-малки сестри са Надежда, Вера (женена за свещеник Георги Николов) и Елена Буневи.
По майчина линия революционерката е внучка на легендарния Захарий (Зако) Манойлова, който има заслуга за построяването на християнския храм „Свети Димитър“ в Тетово по турско време.
Бащата на Мара Бунева - Никола Бунев, е другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, и е кмет на Тетово в периода 1915-1918 година.
Братовчед й Борис Андрейчин, адвокат в Тетово, е убит за наказание на 31 януари 1928 година, а близките й Стефан Паркачев, Манол Стоянов и Веса Анчева са подведени под отговорност и бити заради предполагаемо съучастничество в извършения от Мара Бунева атентат срещу сръбския прокурор на Скопие Велимир Прелич, но по-късно са освободени.
От 1915 до 1917 година Мара Бунева учи в скопската стопанска гимназия, а след края на Първата световна война заминава за България. 
Завършва висше образование в Софийския университет
след което се жени за офицера от българската армия Иван Хранков. Брат й Борис Бунев я привлича в редовете на ВМРО и тя започва да изпълнява поръчки на революционната организация, като на няколко пъти минава границата с конспиративни задачи.
През 1926 година Мара Бунева се завръща в Тетово при семейството си, а през декември същата година се развежда със съпруга си. През 1927 година се установява в Скопие, в къщата на роднините си Хаджиристич, съседна на тази на Велимир Прелич. Завършва курс по шев и отваря собствено шивашко ателие, междувременно се сближава със семейство Прелич и влиза във висшето сръбско общество в града.
На днешния 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва в центъра на Скопие, на стария Камен мост на Вардар, Велимир Прелич, след което се прострелва в гърдите. Велимир Прелич е юридически съветник на Скопска Бановина и като такъв е 
отговорен за Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация
Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си!“.
Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари, от раните си. Погребението й е извършено без свещеник и опело в безименен гроб. Панихиди в нейна памет са извършени от македоно-българската емиграция в България, САЩ и Канада.
Атентатът привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт.
Френският вестник „Йовър“ нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде“.
Вестник „Франс“ пише: 
„Истината, която Франция трябва да знае, е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!“
Австрийският „Тагеспост“ пише: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство...“.
В публикация в списание „Отец Паисий“ от 1942 г. Никола Коларов я описва по следния начин: „Някои оприличаваха и оприличават Мара Бунева на Шарлота Корде, на Вяра Засулич. Мара Бунева не е нито едната, нито другата. Защото в подбудите на Шарлота Корде и на Вера Засулич единствена роля играеше политическият елемент, а не националното чувство и никоя от тях двете не украси своето дело с драговолното себепожертвувание на Мара Бунева. 
Равна на Мара Бунева няма в историята на никой от народите, които са се борили за своето освобождение
дори и в историята на ирландците, чиято освободителна борба най-много прилича на освободителната борба на македонските българи. Мара Бунева може да се роди само тук, в Македония - страната, която бе дала героите от „Ножотъ“, от върха Видин, от село Цер, Солунските гемиджии, които подобно на нея геройски се самопожертвуваха в люта борба с поробителя. Но върху безсмъртното чело на Мара Бунева грее и друг ореол - обстоятелството, именно че тя, бидейки жена, можа да извърши тоя безпримерен мъжествен подвигъ...“.
В третия том на издадените в Льовен, Белгия, през 1967 година спомените на Иван Михайлов, той пише за нея следното: „Беше мъглив влаженъ ден. Сякаш още виждам как по измокрената й връхна дреха се стичаха дъждовните капки. Нямаше какво повече да си кажем. Очите й ме гледаха уверено. И в ръкуването й почувствувах нейната сигурност; а заедно с това и доловимия трепет на ръката й - 
знакъ че искаше да ме прегърне, за сбогом с мене и с всички, които след нея оставаха в борбата
Някаква вина и мъка чувствувам и до сега, че пропустнах да я прегърна. Загледан бях в очите й, за да изразя всичко, което с думи бе неизразимо в тоя момент; а може би ме възпря подсъзнателно тогавашното ми - очевидно пресилено и престаромодно - мое схващане за коректно отношение. Ако наистина има другъ свят, в който искаме да вярваме, там ще поправя грешката си, мила сестро Мара! А до тогава пред твоя образ се прекланям със същата обич и въодушевление, както пред образа на другата наша обща сестра - Менча“.
След освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 година на мястото на самоубийството на Мара Бунева е поставена паметна плоча. След изтеглянето на българските войски и администрация в началото на септември 1944 година, в края на същия месец
паметната плоча е разрушена по заповед на Лазар Колишевски, секретар на Македонската комунистическа партия
На 13 януари 2002 година от македонското българско дружество „Радко“ според една версия, а според друга активисти на ВМРО-БНД и местни българи от Република Македония, поставят паметна плоча на мястото на атентата.
Плочата ежегодно бива чупена от вандали и поставяна наново, а през 2007 година се стига до побой над участниците в мероприятието.
През 2008 година в навечерието на честванията на Мара Бунева Скопие осъмва с надпис „Смърт за българите и предателите на 13 януари“, изписан на сграда близо до българския Културно-информационен център в града. Българското правителство реагира остро против антибългарското съдържание.
В израз на съпричастност от българска страна към смъртта на 11 войници от армията на Република Македония, загинали в авиокатастрофа, проявите на 13 януари са отменени. По-късно плочата отново е поставена, поругавана и поставяна отново. 
По материали от интернет