Черен 7 март попари вчера приятелите и близките на известния русенски треньор и футболист Мирослав Миронов. От месеци шепнешком си предавахме от уста на уста, че се бори с ужасно заболяване и тайно се молехме да оздравее, но когато телефонът започна да звъни от ранни зори и от различни места, вече бяхме безсилни и разбрахме, че трябва да приемем страшната истина, която все се мъчехме да избегнем. 
Отишлият си без време едва 50-годишен мъж беше мой приятел. А за приятелите се пише най-трудно, въпреки че спомените са толкова много, живи и ярки.
За последно се видяхме в първите дни на ноември миналата година. Вече не беше треньор на „Дунав“. Беше принуден да не е, но продължаваше да вярва, че отново ще се завърне в Русе и че ще работи за любимия си роден отбор.
После се чухме по телефона на 28 ноември, когато го поздравих за 50-ия му рожден ден.
Звучеше бодро, разказваше за футболните си планове
връщаше се с болка в дните през лятото, когато трябваше да сформира за десетина дни отбор за „Б“ група. И когато нещата не потръгнаха, трябваше да се намери виновник. Кой може да е, освен Миро Миронов! Селекцията му била калпава...
Той прие тежко удара, но предпочете да мълчи. Публично не нагруби никого, а горчилката бе толкова силна! Затова и отваряше душата си само пред приятели.
Последният ни разговор беше към края на годината. Пита какво става с „Дунав“, интересуваше се от всеки един футболист, въпреки че знаеше почти всичко за  всеки от тях. Особено, както казваше, за „моите момчета“.
А
неговите момчета не са едно и две
Заради него от Плевен в Русе пристигнаха Михаил Милчев, Ивайло Раденцов, Любомир Иванов, Кристиян Григоров, все играчи от гръбнака на тамошния „Спартак“. Говореше за тях с умалителни имена, техният отговор към него беше „бате Миро“.
Толкова топло бе отношението му и към всички футболисти на „предишния“ „Дунав“, с който бе на косъм от промоция в „А“ група. Преди 3 години обаче като че ли някой го предаде в серия от ключови мачове. Той имаше своите подозрения, но отново предпочете да се затвори в себе си и да не обвинява никого.
Тренировките му минаваха с ведро настроение. Подвикваше, скачаше, спираше играта, но никога не си позволи да развърже език за груба дума към който и да е играч. След заниманията беше приятел с всички, но
винаги знаеше къде да постави тънката граница
на това приятелство и футболистите имаха респект към него.  
Беше 15 януари, когато научихме, че боледува тежко. Не можехме да повярваме, защото довчера крачеше и се усмихваше бодро. И настина вярваше, че бъдещата му съдба ще бъде преплетена с нова работа за „Дунав“.
Мирослав Атанасов Миронов изигра първия си мач за този „Дунав“, когато беше само на 16 години! Роденото в Свищов момче бе част от едно надарено поколение, което учеше в Спортното училище. Под ръководството на Петър Пенев растяха талантливи момчета като Станислав Пашев, Боби Стоянов, Красимир Колев, Иван Янев. Миро Миронов обаче бе най-талантливият, благословеният! Той бе целунат от Господ с уникалното чувство да държи топката така, като че ли е вързана за обувката му.
Ако младите днес искат да си представят какъв играч бе 16-годишният Миронов, да гледат Лео Меси. Да, точно Меси! Нашето момче нямаше взривната стартова сила на аржентинеца, но изящният му слалом между защитниците бе същата барселонска красота. Това не бяха рейдове на мускули, а незабравими футболни танци, след които бранителите оставаха безпомощни и отчаяни.
Та на тази възраст излезе в мач срещу „Доростол“. Срещу него все яки и силни физически мъже, а той тръгна да се надиграва с тях. Пое топката от средата на терена, тръгна по лявото крило и започна с магическите си финтове - остави зад себе си един, втори, трети, четвърти защитник... Стигна до вратата и замахна за шут към долния ляв ъгъл. Вратарят се хвана за финта, а топката още бе пред крака на Миро. Последва фин удар в празния вече ъгъл. Магическо! 
Беше брилянтен техник, ярък импровизатор със страхотна и неподражаема фантазия. Той беше радостта на публиката в Русе, каквито бяха Мане Гаринча за Бразилия, Божидар Искренов за „сините“ фенове, Христо Стоичков - за ЦСКА.  
Миро бе голямата звезда и на националния юношески отбор. Бе толкова добър, че играчите от софийските отбори можеха само да му носят вода и да му лъскат обувките.
И щеше да стане наистина голям, ако не бе една злополука със счупена ръка. Като махна гипса, тази ръка така и не се върна някак на мястото си. Затова и вече тичаше особено - понеже ръката не бе способна за размах, я придържаше напреки току пред себе си. Беше се наслоила някаква уплаха, че ще я счупи наново. Покрай това нестандартно тичане позагуби и от скоростта си, но пък техниката му бе толкова завършена, че компенсираше другите недостатъци.
Когато възмъжа, премина в „Славия“. А и „белите“ имаха навика да пазаруват от щедрага и богата тогава на таланти русенска школа. Стана бронзов медалист с отбора от „Овча купел“, спечели с „Етър“ при Георги Василев-Гочето шампионската титла на България и купата на БФС през 1991 година. Когато „Славия“ стана държавен първенец през 1996 година, вече бе помощник на старши треньора Стоян Коцев-Кано. Наследи Кано на „бялото“ кормило, бе селекционер на младежкия национален отбор. Добри думи за него като наставник ще каже още публиката на ботевградския „Балкан“, „Светкавица“, плевенския „Спартак“, „Беласица“.
Миро бе джентълмен. Не се биеше в гърдите, съобразяваше се с мнението на другите, но правеше това, което смята, че трябва да се прави. Той бе един от малкото, ако не единственият треньор, който не се сърдеше, когато медиите критикуваха отбора му. Най- много да се обади по телефона и да се засмее: „Ама пак сте ни нарязали! Правилно, не играхме добре!“
Публиката го обичаше. Срещу него не се надигна глас на негодувание с изключение на един период, когато двама-трима побеснели викачи крещяха от трибуните в знак на безсилие, че синовете им не могат да се доредят до първия отбор. 
„Ако аз не мога да оценя тези момчета, нека да ги оценят на друго място“, казваше обикновено в такива случаи.
Е, не ги оцениха никъде.
Не подминаваше феновете с арогантно вдигната глава и винаги се спираше при този, който иска да пита и да получи отговор.
Голямата му утеха и радост бе 3-годишният му внук. Беше горд, че момченцето носи неговото име и се надяваше, че за разлика от сина му момченцето ще тръгне по футболните пътища на дядо си.
Когато през есента на миналата година не беше вече старши треньор на „Дунав“, дойде на Градския стадион, за да изгледа поредния мач на отбора. Изглеждаше уморен, посивял, но очите му все още се смееха. Тогава се видя с бившия си съотборник Светослав Георгиев-Сухия, който пък бе дошъл като дежурен делегат. Разговориха се пред стълбите на съблекалнята и си обещаха да организират среща с футболисти на „Дунав“ от 80-те години.
Кой да знае, че след този мач ще го видим за последен път! Качи се на колата си, отвътре се чуваха звуците на някаква рок балада, пусна десния прозорец, помаха с ръка и подвикна: „Аз пак ще се върна!“
Съдбата ще е да решила още тогава да се връща само в нашите силни и незабравими спомени за един отличен футболист и човек с изключително топло сърце.
Миро, ще ни липсваш, приятелю!
Почивай в мир!
Поклон!