„В сценарния екип на „Под прикритие“ влязох почти по случайност, макар това да не е съвсем точно. Гледах първия сезон, а след това на една среща с приятели го коментирахме, аз си казах мнението за някои от моментите в него. Оказа се, че в компанията е и един от режисьорите, казах му, че ми харесва, а той попита кое точно ми харесва... И стана така, че когато за следващия сезон на сериала събираха нов екип сценаристи, ми се обадиха по телефона. За един месец трябваше да напиша сценарий за един епизод. Одобриха го. И така започнах“.
Разговаряме с младия български писател Александър Чобанов, който неотдавна гостува в Русе, за да представи третата си белетристична книга - първия си роман със заглавие „Хлапето“ /предишните две са сборници с разкази - „Колекция 18“, спечелила Голямата награда „Южна пролет“ през 2008-а, и „Летен следобед“, излязла през 2011 г./. И макар да знам, че когато човек идва за среща с читатели, не му е приятно да измества темата и да го разпитват за друго, все пак деликатно настоявам да поговорим за това, което в момента е център на вниманието на огромна зрителска аудитория - тв сериала „Под прикритие“. В този сезон, който в момента върви по БНТ 1, екипът сценаристи е друг, аз не съм в него, обяснява младият мъж - без нотка на оправдание или извинение, но все пак с внимателното, но категорично желание за разграничаване.
В създаването на втория и третия сезон на сериала, който доскоро не пускаше титлата „най-добрият“, Сашо Чобанов
започва първо като диалогист
По принцип при работата върху сценария обикновено екипът се разделя на отделни звена - едни пишат диалозите, други отговарят за историята и хронологията на действията, има друго звено, което обединява едното и другото. Чобанов минал през всички.
Според него популярността на сериала се дължи на няколко неща. Първо, разказва истории - и очевидно ги разказва добре и увлекателно, казва Чобанов. Втората причина за възторженото приемане на филма той намира в това, че българската продукция се доближава до западни образци - по динамика, сюжетни обрати, драматизъм и енергичност на действието. И трето - хората обичат български истории, в които да припознават елементи от собственото си битие - независимо дали изживяното или чутото, разказаното, продължава той. Тези истории не са абстрактни и отвлечени, а напротив, много даже са близко до всичко, в което хората живеят постоянно, казва сценаристът. Така че -
българската история в западната матрица
очевидно това е ключът към успеха, заключава той. „Голямата доза от реалния живот - явно това изкушава хиляди да седнат пред телевизора и да следят какво се случва на екрана. Аз лично не съм привърженик на това, но зрителите дебнат тъкмо него“, добавя Чобанов.
Дали самият той си има любим герой от сериала? О, да! - отговаря сценаристът. И се усмихва: „Само че него го убихме - Косъма...“. Това беше един изграден трагичен образ, един от малкото наистина плътно изградени образи в поредицата, разказва писателят. „А това е най-трудното при създаването на сценарий: да създадеш плътни характери с достоверна и напълно мотивирана история, която да съответства на образа изцяло, във всеки детайл. Да направиш един такъв истински персонаж - ето, там е талантът. Инак - почти всеки може да пише диалог“, казва Чобанов.
Със сигурност може да му се вярва. Все пак, работата в сценарния екип на два сезона на „Под прикритие“ вън от съмнение е подложила на проверка както творческите му качества, така и всичко, което е натрупал като опит. Като сценарист е работил също и за други сериали - за „Четвърта власт“, „Дървото на живота“ и на риалити шоуто „Най-хубавите години от нашия живот“. Освен това в момента той макар да не е ангажиран с перипетиите на Джаро, Куката и Мартин, продължава да се занимава със сценарна дейност. Макар и в съвсем различна плоскост.
Александър Чобанов е един от сценаристите на
прекрасната поредица на проекта „Фортисимо Фамилия“
Впрочем, докато в Русе очакваше да стане време за тукашната премиера на романа „Хлапето“, той беше плътно с екипа на „Фортисимо Фамилия“, който този път разказа на русенските деца „Приказки за кларинет“ - по сценарий на Сашо. Този проект е нещо страхотно, признава той. „Трябва човек да види десетките дечица, които постепенно попадат под магията на музиката и неусетно се оказват въвлечени в едно от най-истинските приключения - приключението на хармонията на звуците. А хората, които го правят, са толкова всеотдайни - и самият Максим Ешкенази, който е създател на проекта, прелита хиляди километри, за да пристигне тук и да дирижира по време на тези концерти! Децата усещат това с цялото си същество - и съм убеден, че момиченцата и момченцата, които са се докоснали до тази магия, няма как да я забравят, тя ще остане в подсъзнанието им и неминуемо някой ден ще отключи порива към истинското. Най-малкото,
като чуят обой - ще си рекат: „Я, това е обой!“
казва Александър Чобанов.
Децата имат потребност от това, убеден е младият писател. Както имат потребност и да четат - връщаме разговора към началната точка и поводът за срещата. Ако малките - и младите - не четат, ние сме виновни за това, поривисто се записва в натежалите с горчива мъдрост българи 35-годишният писател.
Неговият роман „Хлапето“ връща читателите в 90-те години на миналия вече век. И разказва за трима приятели - Ангел, Атанас и Петър, които заминават на летен лагер, а там откриват един загадъчен ръкопис и две момичета, които преобръщат живота им.
„Детството ми е минало през 90-те години, това е моето собствено щастливо тийнейджърско време, така че имам достатъчно прототипи, усещания, истории, асоциации, не ми беше трудно и не се налагаше да търся героите си. Направи ми впечатление, че никой не пише за този период - като че ли писателите ги е страх от 90-те години. Едните са леви, другите са десни, и едните, и другите ги е страх да не ги обвинят в носталгия по миналото или в нещо друго. Има някаква обремененост, която тежи, при това абсолютно немотивирано - а тези обременености-крайности са си в българския характер още от Освобождението. Вечният страх, че някой те подозира в нещо, а в същото време и вечните заблуди, че най-добре е да седнеш да чакаш някой да дойде „да ни оправи“ държавата. И така - моят роман „Хлапето“ е всъщност моята написана носталгия по 90-те години. Всъщност, ние, тогавашните хлапета, сме последното поколение с щастливо детство.
Играехме в махалата на фунийки
игрите ни бяха такива - очи в очи, виждахме се и си говорехме, спорехме, сърдехме се, крояхме планове, споделяхме си тайни - и винаги „на живо“! Може би дигитализирането на света, в който днес живеят сегашните деца, събуди у мен тази носталгия. И поисках да я разкажа“, казва писателят.
Хората се оплакват, че децата не четат, но ние не им предлагаме по подходящ начин книгата, продължава той. И е убеден, че трябва непременно нещо да се направи, за да се събуди този интерес у момичетата и момчетата. Той е в тях, но някой трябва да го дръпне, да го извади навън и да го задържи. „Това може да свърши една добре разказана история. Разказването е древна практика - и вечна в същото време. Навремето са разказвали приказки край огнището, Омир първо е „разказвал“ своята „Илиада“. Добрата история и днес може да развълнува и да прикове вниманието на тийнейджърите. Да си припомняме ли примера на „Хари Потър“, който кара стотици хиляди деца да пощуряват?! Просто трябва да намерим адекватния начин да поднесем на децата това, от което те имат нужда, като много деликатно и ненатрапчиво да поставим там и посланията, които те не биха възприели, ако са в дидактична и скучна форма“, казва писателят. И не скрива, че го радва фактът, че неговият роман очевидно си проправя пътека към тийн читателите. „Често се случва така, че книгата я купуват майки -
да я подарят на децата си, но се зачитат в нея
- все пак, в нея става дума за времето, когато самите те са били деца. Но пък после тези майки ми пишат, че не са успели да дочетат книгата, тъй като синът тийнейджър е взел томчето и не го оставя, докато не затвори и последната страница. Няма как това да не ме радва. Значи, прави са били от издателство „Хермес“, когато ми казаха, прочитайки ръкописа, че съм написал чудесен юношески роман, какъвто нямало в момента на българския пазар!“, добавя Александър Чобанов.
Самият той чете от малък. „Има книги, които съм чел и препрочитал десетки пъти - „Дон Кихот“ е една от тях, а „Ромео и Жулиета“ е чел над 40 пъти, „Том Сойер“ - също. И „Дон Кихот“ винаги ми е смешна, „Ромео и Жулиета“ винаги ми е тъжна, а „Том Сойер“ винаги е всичко! Майка ми беше решила по едно време, че съм безнадежден случай, щом като мога да препрочитам безброй пъти едно и също...“, припомня си писателят. Но може би е сбъркала - защото не може да е безнадежден човек, който продължава да се радва на истински неща и да иска те да бъдат повече в живота ни...
А Русе - Русе е наистина невероятен град - възхищава се роденият в Смолян, живял в Англия и отседнал очевидно задълго в София Александър Чобанов. И изобщо не прилича на София, констатира той и продължава: „И хората са различни - ако в столицата попиташ някого нещо, много е вероятно той да погледне през теб и да отмине. А тук като пристигнахме с актьора Петко Венелинов и солиста Михаил Живков за концерта на Фортисимо, първо се загубихме - и четири-пет пъти спирахме и питахме разни хора как да стигнем до зала „Филхармония“. Всички ни обясняваха, а накрая едно момче дори дойде с нас до залата. Такова нещо в София просто не може да ти се случи!..“.