Иво Братанов е магистър филолог, доктор по български език, член на Съюза на учените в България, задълбочен, авторитетен езиковед и старши учител с I ПКС в СУ „Христо Ботев“ - Русе. За читателите на „Утро“ г-н Братанов разяснява произхода на популярни изрази, които често се използват, но малцина знаят номиналното им значение.

Ботевата поезия е един от най-високите върхове на българската възрожденска литература. Този факт обуславя интереса както към нейните естетически достойнства, така и към езиковите ѝ особености. В следващите бележки от рубриката „Езикови ситнежи“ ще разгледам някои интересни откъм форма и/или смисъл думи, фразеологизми и изрази от поезията на великия възрожденски творец.

В Ботевата поема „На прощаване в 1868 г.“ лирическият човек се самоописва по следния начин: „Но кажи какво да права, / кат ма си, майко, родила / със сърце мъжко, юнашко, / та сърце, майко, не трае / да гледа турчин, че бесней / над бащино ми огнище“. Огнището в този стих е синекдоха, означаваща родния дом. В народните песни също така често се споменава за „бащино огнище“ вм. за „бащин дом“. А ето и други примери за употреба на това словосъчетание. В периода 1860 – 1862 г. в Москва е издавано сп. „Братски труд“, редактирано от Райко Жинзифов. В него сътрудничат Л. Каравелов, В. Попович, М. Дринов, Н. Бончев, Р. Жинзифов и К. Миладинов. Списанието има за мото думите на Г. Раковски „Бащино огнище не забравяй, стари обичаи не презирай“. Една книга със спомени на Иван Кирилов също е озаглавена „Бащино огнище“ (публикувана е през 1919 г.).
Очевидно е, че словосъчетанието „бащино огнище“ е достатъчно често срещано в народното творчество и в литературата. За да разберем неговия смисъл, трябва да знаем каква е функцията на огнището във възрожденската къща. Ето кратки сведения, които съм черпил от книгата „Етнография на България“ на Хр. Вакарелски и от „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ на Д. Маринов.
Огнището според народната вяра е свято и никакви лоши дихания, никакви магии не могат да действат в него или до него; там се разбиват всички лоши влияния. Тая святост и неприкосновеност то получава от обредите и обичаите, които се извършват около него, когато за пръв път в една нова къща правят огнище. Първата работа, когато се гради къщата, е да се избере място за огнището: то трябва да бъде на изток Слънце, а по-рядко – на юг, но никога не на север или на запад. 
Домашното огнище винаги е открито и се устройва по-различен начин. Най-често то е до стената и е вкопано на дълбочина до 50 см. Това се прави от практически съображения – за да може да се зарови жаравата и да се запази за следващия ден. Достенните огнища са до съответната ниша в иззиданата стена. Нишата продължава до комина, а между нея и огнището се зида праг, на който се опират краищата на дървата за горене. Двете страни на огнището или пък само дясната част се нарича „кът“. Това е най-прикътаното място за седене в стаята. Кътът е почетно място и се предлага на най-възрастните или на гостите. Вечер патриархалното българско семейство обикновено се събира около огнището, т.е. там е най-интимното, най-съкровеното място в дома.
Огнището изпълнява три важни практически задачи: на него се готви храната; то отоплява стаята; то служи за осветление вечерта (в миналото осветлението на къщата се осъществява главно от огъня в огнището). Важното значение на огнището е отразено и в народните клетви, напр. „да му забуха бухал на комина“ и „огнище в къщата да няма“, т.е. „да му опустее къщата“. Запустяването на някакво място се означава с изречението „дето петел не пее, дето куче не лае, дето комин не пуши“.
Огнището и коминът са здраво свързани и с редица народни религиозни обичаи, които се извършват около тях, затова огнището в много обреди и обичаи замества понятието за къща. А ето и конкретни примери за присъствието на огнището в народните религиозни обреди. На Игнажден шумата за пилците се вдига на огнището; полазникът, влизайки в къщата, отива при огнището, хвърля в огъня трески или слама, казва „Чуррр, пилета! Беее, агнета! Муу, теленца!“ и „сее“ с протока (ситно решето). На Бъдни вечер бъдникът, като се прекади, се слага в огнището, за да гори цяла нощ. На сватба булката, като влиза в къщата за пръв път, най-напред отива при огнището и разбърква огъня. Ако някой е урочасан, измиват го с вода, която е баяна пак на огнището. 
Могат да се приведат и редица други примери за важното значение на огнището и на свързания с него комин, но и посоченото по-горе обяснява защо фолклорът и Хр. Ботев използват словосъчетанието „бащино огнище“ като означение на родния дом.

Иво БРАТАНОВ