„Никой не си вади поуки. Това, че се учим от историята, е блъф, който не знам защо продължава да се повтаря от  някои хора като мантра. Историята никого, за съжаление, на нищо не е научила. И си повтаряме едни и същи грешки“. Това коментира пред БТА проф. Евгения Иванова.
Тя представи книгата си „Краят на века. Политически спомени на един не-политик“, в която описва едновременно като участник и наблюдател събитията в страната, случили се предимно през 90-те години на 20-и век. 
Пред БТА Иванова направи паралел между края на миналото столетие и актуалната ситуация в България. „За съжаление, в много отношения - и през 90-те години, и сега, промяната се свежда до промяна на хората, което не носи никаква промяна според мен. Идват нашите вместо вашите. След това други наши“, каза тя.
Проф. Иванова, какво Ви провокира да напишете тази книга?
- Още в предговора съм написала, че много хора ме агитираха да напиша спомени. Аз бях казала, че ще напиша, когато някой много ме ядоса. Успяха да ме ядосат доста хора. И седнах и написах. Иначе провокация конкретна нямаше. Отдавна трябваше да го направя, но изчаках.
Какво предизвика този яд?
- Интерпретацията на събитията. Разбира се, че всеки има право да интерпретира събитията така, както намери за добре. Ядосва ме изкривяването на фактите. Когато се изкривяват фактите, вече мирише на нечистоплътност. Иначе интерпретациите – който, както иска. Аз също имам моята интерпретация, която не претендира да бъде супер обективна. Суперобективизъм не съществува. Но съм се старала поне да осветля от няколко страни нещата, да представя и мнения, които са различни от моето, за да има поне опит за обективност някаква.
Говорите за промяна на модела, не само на хората. Как мислите, че трябва да се промени той?
- Това го твърдя още от 90-а година. И винаги съм твърдяла, че промяната на системата е точно промяна на модела, промяна на взаимоотношенията, промяна на поведението, промяна на целите, на – може би изветрялата дума „идеали“ трябва да използвам, макар да не искам. А не промяна на хората. За съжаление, в много отношения и през 90-те години, за които основно става дума в книгата, и сега, промяната се свежда до промяна на хората, което не носи никаква промяна според мен. Идват нашите вместо вашите. След това други наши.
Относно как трябва да се промени моделът – аз, ако можех да давам рецепти, вероятно щях да стана политик. Но за мен и тогава, и сега основният проблем е в кадърността. Смятам, а и тогава смятах, че не конспиративните теории, не това, че Държавна сигурност е внедрила шпиони и агенти навсякъде, не това, че Държавна сигурност ни ръководи и измисля всичко, което трябва да се направи, е проблемът. Той е в това дали ни ръководят кадърни хора. Много жалко, за мое и на всички ни, вероятно, съжаление, не бяха много кадърните хора във всичките тези 30 години. И сега няма толкова. Макар че книгата не касае актуалната политика, тези момчета с промяната са страшно симпатични, много мили, модерни, приятни, но за съжаление – не особено кадърни.
Кои са последствията на основните събития от края на миналия век, които продължаваме да усещаме и днес?
- Всички. Най-вече манталитетни последствия според мен. 
Казвате, че напоследък не Ви се иска дори да гласувате, но не е ли лош този пример?
- Да. Цял живот съм гласувала. Имам предвид последните 30 години. Преди това имаше случаи и да не гласувам, макар че беше задължително. Винаги съм гласувала. Последните три пъти не гласувах. Просто защото ме обзе такова дълбоко омерзение от всичко, което се предлага на пазара като политически платформи, хора и поведение, че няма за кого да гласувам. 
Не, че в други случаи не съм избирала – като много от нас, най-малкото зло. Но сега май нямаше малко зло. И сега дори, като виждам какво се развива последните дни, ми се иска да напиша един отказ от плащане на данъци, защото не искам да им плащам заплатите на тези. Дано не съм много груба, но това е срам. Това наистина е срам.
А кои са основните изводи или поуки, до които можем да достигнем днес на базата на случилото се в края на миналия век?
- Внукът ми повтаря „баба не обича поуки и приказки с поуки“. Така че това е моя много отличителна черта - да не обичам поуките. Никой не си вади поуки. Това, че се учим от историята, е блъф, който не знам защо продължава да се повтаря от  някои хора като мантра. Историята никого, за съжаление, на нищо не е научила. И си повтаряме едни и същи грешки, едни и същи глупости. Една и съща политическа неграмотност. Така че, ако има поука, трябва да е в това да си вземем поука от грешките, глупостите и безсмислиците. Песимистична съм дали е възможно.
Как си представяте истинското българско възраждане?
- Не съм мислила по въпроса кое би било истинското българско възраждане. Може би – някакво тържество на духа, което няма как да се случи. Това, разбира се, не е специфика само на България. Но в България са особено драстични тези заклинания за духовност, за националност, за патриотизъм. Всъщност те крият някакви дълбоко пошли и отново бих повторила – неграмотни, възгледи за света и за живота. Надяваме се на младото поколение.
Евгения Иванова е професор по антропология в Нов български университет и писател. Автор е на монографии като "Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност", "Отхвърлените "приобщени" или процеса, наречен "възродителен" и "Българското дисидентство", "Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите", както и на романи, сред които "Фото Стоянович", "Оглушително бяло" и "Планът Константинопол". Тя е сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди 1989 г.