Книгата си „Краят на века. Политически спомени на един не-политик“ представи проф. Евгения Иванова. Събитието се състоя в Унгарския културен институт, а повече за книгата разказаха проф. Димитър Луджев и проф. Александър Кьосев. 
„В това повествование Евгения се явява в различни роли в различни периоди. Тя се явява и като потърпевш израстващ наследник на един интересен род, и като участник, и като наблюдател на събитията. А на много места е и участник, и наблюдател на събитията. Това прави разказа много динамичен и богат“, коментира Луджев. По думите му, чрез биографията на своите предци, Иванова отваря различни прозорци към различни периоди и моменти от историята малко преди и след освобождението.
В книгата си авторката описва политическите събития в страната чрез собствените си спомени, като се позовава и на официални документи. „Тя не харесва понятието дисидентство, било много претенциозно. Но то си е по-точното понятие от съпротива. Дисиденството е инакомислие, критика, протест в границите на системата, а не отвън системата. И затова същността на тази съпротива, за която тя говори, е създаването на гражданската опозиция в България. Тя говореше за демократизация на системата, тя не говореше за промяна на системата. Не създадохме политическа опозиция. Тук тя е участник в обществения процес, дори малко е туширала своето участие“, каза още Луджев.
„Има една много интересна разлика в отношението между текст и изображения. Първата фамилна част на книгата е забавна, иронична и игрова, обаче фотографиите са истински, автентични. А в някакъв смисъл въпреки цялата ирония към различни фигури от миналото, тя е дала правото на тези хора от миналото да се появят в автентична документална фотографска форма и да покажат своите автентични лица. Тя им е дала правото на фотографско достойнство. Във втората част не е така. Втората част, където Жени е участник, има страшно много изображения, но те са фините и забавни шаржове на Иван Евтимов. И там хората не са получили правото на фотографско достойнство“, коментира и Кьосев. Той допълни, че описвайки политическите събития от края на 20-и век Иванова е изразила своята позиция. „Тя не е леко иронична. Тя е полемична, саркастична и понякога, както самата авторка казва, тя е бясна. Бесът е овладян, не е някаква агресия. Но е очевидно, че към определени неща има усещане, че са пропилени исторически шансове и има конкретни виновници“, каза още Кьосев.
Политическите спомени на Евгения Иванова в изданието завършват с идването на Симеон Сакскобургготски. „Книгата свършва в края на века с идването на царя не защото свършва животът. Нашият живот, слава Богу, не свърши с идването на царя. А защото свърши политическото. С идването на царя започна месианизмът. Всякакви месии – цар, генерал… Всякакви спасители видяхме. Виждаме ги до ден-днешен. Миналата година ги видяхме три пъти различни. Тоест, няма вече политическо. И понеже аз пиша политически спомени, затова приключих в края на века, когато свърши политическото. И започнах да се занимавам с етнология, което си ми е работа и където политическото има какво да прави, но обикновено на хората им е скучно да гледат какво прави политическото в етнологията“, каза авторката.
Тя коментира и решението си да не използва автентични фотографии в цялата си книга. „Мисля, че съм удържала иронията в цялата книга и иронията е нещо, което аз винаги съм опитвала да пиша във всичко, което правя“, каза тя.