Камен Рикев е роден на 22 април 1976 година в Русе. Завършва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2000 година. До 2011 година преподава полска литература и култура в Софийския университет. През 2010 година защитава докторска дисертация „Творец и творба в старополската мерена реч“. От 2011 година работи в Университета „Мария Кюри-Склодовска“ в Люблин, където води лекции и семинари по история на балканските литератури и култури. Автор на публикации в областта на полско-българските културни връзки, балканистиката, българската литературна класика. Преводач на полски творци, сред които Чеслав Милош, Йежи Пилх, Станислав Баранчак. Член на редколегията на сп. „Език и литература“ (от 2017), отг. ред. на сп. „Zeszyty Cyrylo-Metodianskie“ (от 2012). Пред последните години е редовен участник в научните конференции на Русенския университет.

Винаги можем да твърдим, че една тема е важна и все така актуална, но точно сега не е моментът да я разрешаваме, защото си имаме по-важни проблеми. Думата е за „Альошата“ (неофициалното, но употребявано от всички име). Воинът с автомата и небългарското знаме може да се разглежда като частен случай на въпроса за паметниците на Съветската армия в България. Той обаче заема специално място в град, който претендира да бъде културната врата към Европа за цялата национална общност. В крайна сметка полезен ли е Альоша на Русе, безполезен, или пък вреден?
Подхващайки темата, не търся пряка връзка нито с политическия контекст в страната, нито с войната в Украйна. Времето, в което живеем, само подновява силата на въпросите, без да ги произвежда.
Това, което търся, е именно патриотична позиция към паметника на Альоша в Русе. 
Тази позиция не е нито „филска“, нито „фобска“, нито пък соросоидна или комунистическа - тя е българска и русенска
За себе си съм убеден, че будните русенци са длъжни да бранят реномето на собствения ни прекрасен град, както и националния интерес.
Ето защо откроявам три аргумента за преместването на паметника на Альоша от постамента в началото на улица „Александровска“, защото този монумент е в крещящо несъответствие с лозунга Град на свободния дух и с модерния облик, който всички желаем нашият Русе да показва пред сънародниците и пред света.
Първи аргумент: височина на паметника срещу висините на националния идеал
Паметникът на Альоша се извисява с габаритите си над редица други градски монументи. Но защо? Той категорично не възхвалява нито края на Втората световна война, нито победата над фашизма или хитлеризма, нито българските усилия към благоденствие и достойно съществуване. Надписите отпред и отзад на постамента прославят съветските воини-освободители и гарантират вечна признателност от русенските трудещи се, както и предаността към комунистическия режим според прословутите думи на Георги Димитров, че за българския народ дружбата със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздухът за всяко живо същество.
Дори на някого тези декларации да се харесват, трябва да признаем, че те са в жесток разрез с разпръснатите недалеч от Альоша фигури и бюстове на заслужили българи. Ако потърсим изказвания на Васил Левски, Караджата, Захари Стоянов, Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Отец Паисий, на бойците за национално обединение, чиито далеч по-скромни паметници се намират в сянката на Съветския воин, ще намерим ли и един цитат от тях, който да говори в полза на освобождението или обединението на българите от чужда сила?
В заключение: не, скъпи съграждани, идеалите, олицетворявани от всички елементи по Альоша, са напълно несъвместими с идеалите на българските патриоти, чиито фигури са в съседство, но по-ниско от Альоша (защо ли е така?).
Втори аргумент: Русе не е място за комунистически символи
Паметникът на Альоша съдържа само част от множеството архитектурни орнаменти и политически декларации, които доказват пореден печален факт. Уви, и през 2022 година Русе е претрупан с комунистическа символика на публични места, което хвърля в шок гостите на града ни. Имаме ли приемлив отговор, когато някой ни запита: Що за град на свободния дух имате, след като центърът му изобилства от петолъчки, гербове на НРБ и декларации за „вечна дружба“ със СССР? Да не говорим, че надписите върху паметника на Альоша са в пряко несъответствие с друг един паметник - този на площад „Оборище“, издигнат в чест на кавалерите на съпротивата срещу тоталитаризма. Що за шизофренична ситуация е, питам се, градът да възхвалява времето на комунистическия режим, но и да отдава морално право на борците срещу същия този режим?
В заключение: не, скъпи съграждани! Отказвам да повярвам, че Русе, перлата на българската модерна култура, може да излъчва сигнали на културна шизофрения през третото десетилетие на XXI век.
Трети аргумент: паметникът не бива да противопоставя гражданите
Както останалите паметници на Съветската армия в страната, и русенският Альоша периодично осъмва с изкорубени букви или залят с боя (последният такъв случай е от февруари тази година).
Кой има и кой няма право в такива прояви - това е отделен въпрос. Но безспорното е, че монументът на Съветския воин не обединява, а точно обратното - продължава остро да разделя русенци по политически, исторически и културни пристрастия. А има ли нашият град нужда от паметници, които да разединяват гражданите?
В заключение: не, скъпи русенци! Обекти, които ни настървяват един срещу друг, нямат място в града ни. Още повече че такива обекти не съдържат българска национална тематика, а тъкмо напротив - извеждат на най-видно място чужди символи, каквито са например сърпът и чукът на върха на знамето.
Какво да правим с Альоша?
За какво ни е река Дунав, ако не използваме нейния стопански, културен и туристически потенциал? А за какво ни е Альоша, ако ние, русенци, не вземем от него максималната му стойност? Такава стойност носи фактът, че паметникът е знак за отминала епоха - елемент от историческото наследство, което изисква памет, но не и прослава.
Ето една стара идея. Колко красиво би било, ако в някое от парковите пространства на града ни се обособи място за колекция от вече неактуални символи. Стари гербове от фасадите, причудливи надписи, барелефи и триизмерни фигури могат спокойно и хармонично да гарантират още една уютна зона за посещения на малки и големи.
Лично за мене най-сполучливото място за Альоша и другарите му би била някоя пътна отсечка след влизане в страната от Дунав мост. Даваме ли си сметка колко отблъскващи гледки се разкриват, след като чужденец премине границата? И вместо да се изкуши да разгледа нашия град, той час по-скоро отпрашва към Балкана или морето? И не би ли допринесъл Альоша за корекцията на този инфраструктурен недостатък, ако грамотно и с нужния вкус обособим една алея на старите символи при входа на града ни?
Как да започва улица „Александровска“?
Представителната градска улица заслужава смислени и красиви обекти, които по най-непринуден начин да отразяват идентичността на жителите, културното и историческото значение на Русе. А като се загледа човек, градският център изобилства от паметници на революционери и воини. С това ли Русе се рекламира пред нацията и пред света?
Смущаващо е, че модерният Русе няма например фигура на княз Александър Батенберг като символ на новата българска държавност. А първият ни монарх много е обичал нашия град и често го е посещавал.
Смущава ме и това, че Русе не обича да отдава монументална почит към своите културни дейци. Нима академик Михаил Арнаудов не заслужава такава памет? Нима Стоян Михайловски и химнът „Върви, народе възродени!“ са годни единствено за скромен мемориал в странична уличка зад Регионалната библиотека (а и с него, изглежда, има пречки)? Нима Иван Вазов не е живял в Русе и престоят му не го е вдъхновил за важни произведения на националната литература? А какво да кажем за Елиас Канети, като никой друг увековечил пъстротата на Русчук - дотам, че България до днес си няма нобелист, но Русе има такъв?
Всички повдигнати в този текст въпроси насочват към процес, който рано или късно като русенци и родолюбци следва да започнем: кога ще сложим Альоша на мястото му?

Камен РИКЕВ