- Д-р Вълова, защо е бил създаден Телефонът на доверието и как стана това?
- Годината беше 1982 и тогава известният русенски психиатър д-р Йосиф Цанков предложи да направим това, което беше видял на Запад - в Англия и Холандия. След това разбрахме, че такъв модел има и в Съветския съюз, което улесни процедурата по създаването на Телефона на доверието. При него като психиатър са били на лечение депресивни хора, в тежки състояния, с алкохолна зависимост, която пък от своя страна е водила до разтрогване на семейства и домашни скандали. Д-р Цанков прави проект, изпраща го до Министерството на народното здраве и описва целта на инициативата си - за превенция и катарзис. Когато хората разговарят със сътрудниците на този телефон, настъпва катарзис, ако трябва да се изразя на медицински език.
- По колко време продължаваха тези разговори?
- Мога да ви кажа, че на едно дежурство съм имала разговор с продължителност 5-6 часа с един човек. Той беше инженер от КТМ, който беше хванал пушката и искаше да се самоубива. Говорихме дълго, докато стигнахме до същината на проблема му - съпругата му го е изоставила, има две деца, но майката не позволява срещи с тях и той не намира никакъв смисъл в съществуването си. Започнахме разговора към 23 часа с неговата реплика „Решил съм да се самоубия“. След това преминахме през какви ли не теми и на разсъмване, когато се появи слънчевата светлина, той сам каза „Я! То се зазори вече, ще трябва да се приготвям за работа!“. След това с него започнахме да водим разговори и той споделяше за рождените дни на децата, търсеше съвет как да ги поздрави и да не наруши забраната на жена си. Повече от половин година водихме терапията. Определяхме си часове, в които аз бях на дежурство. По гласовете различните хора също ни познаваха и държаха да говорят с точно определен човек, без да знаят името му.
- Запознавали ли сте се със събеседниците си?
- Винаги сме били анонимни. Както ние, така и хората от другата страна на слушалката. Ето този господин, за когото разказах, никога не научи нито името ми, нито местоработата ми. Аз също не зная кой е.
Жива среща съм правила само веднъж, като човекът не знаеше, че е с мен. Това беше една девойка, която се страхуваше, че е носител на вируса на СПИН. Беше магистралка, младо момиче, но от този страх беше в депресивно състояние. По това време пък аз бях главен лекар на Трета поликлиника. Казах й, че след като толкова много се страхува, може да се яви в Трета поликлиника, където има кабинет за анонимно изследване. Тя държеше някой да й съдейства, за да не й се пише името в амбулаторната книга. Казах й, че ще се свържа с главния лекар, ще му обясня и той ще й съдейства да бъде записана в журнала само като номер. На следващия ден тя дойде при мен като при главен лекар, заведох я, записах я, направихме изследването и тя се успокои, че резултатът й не беше положителен.
- Имало ли е случаи на привързаност към някой от работещите?
- Имаше влюбване. Една млада жена се беше влюбила в гласа на наш сътрудник. Открила къде е адресът на телефона, знаела, че той ще постъпи на работа в 19 ч и го изчакала. Видяла го, след смяната му пък видяла в коя кола се качва, записала номера на автомобила му и открила домашния адрес на колегата. Той беше семеен човек и след като се видели, разяснил колко излишни са били усилията й.
- Кой даваше парите за Телефона на доверието?
- Министерството на здравеопазването разреши и то осигури финансирането. По бюджет изпращаха към Окръжния комитет на БЧК парите и нямахме проблем. По русенския модел после разкриха такива телефонни линии в София и Ямбол. Трябва да се знае, че ние бяхме първенци и при нас в началото звъняха хора от различни краища на страната. Дори имаше една жена, която се обаждаше от Стара Загора и водеше поне четиричасови разговори. Питали сме се как си плаща сметката, а се оказа, че тя работела в пощата и правела някакви шашми, докато е нощна смяна, и се обаждаше от скука.
- Колко време продължи да работи телефонът?
- Мисля, че до 2007-2008 година го имаше под шапката на БЧК. Малко преди 2007 г. Националният съвет на БЧК се отказа от финансирането на телефона - криза. След това се започна търсене на спонсори и възможности как да се плаща, макар и минимално, на сътрудниците и за консумативите. Аз като директор имах лошата задача да го закрия поради липса на средства.
- Обажданията по кое време на денонощието бяха повече?
- През деня се обаждаха повече деца. Имало е и шеги от тяхна страна с проблеми от типа „Счупих вазата, как да кажа на мама“. Обяснявали сме, че не бива да се крие от майките, независимо каква беля е станала. При нас имаше и дежурни педагози точно заради такива малки събеседници. В екипа имаше и психолози, психиатри, юристи, лекари. Много хора ни търсеха за безплатни юридически консултации, тъй като не можеха да си позволят плащане в кантора. При нас работеха именити юристи като Панов, Беязов и Симеонов. Злоупотребите са били много рядко, а и не сме имали функция на еротичен телефон.
- Мъже или жени са ви търсили повече?
- Мисля, че няма превес на някой от половете. Ние правехме точно описание на всеки разговор и се водеше стриктна документация. По кодове се вписваше събеседникът, проблемът му и други напълно анонимни допълнения за това как е протекло дежурството. Най-голям дял имаха семейните проблеми - скандали, изневери, пиене, насилие. След тях се нареждат трудово-социалните. Когато дойде демокрацията, това се усети жестоко от хората без работа. Не липсваха и аморозни /любовни/ проблеми, но те бяха като че ли територия на тийнейджърите и по-младите хора. Споделяли са и здравословни проблеми, особено когато става дума за тежки и нелечими болести. В началото работехме до 22 ч, а след това стана денонощно поради нуждата.
- Имаше ли ефект от работата ви?
- О, да! Общинският народен съвет беше оценил ситуацията и ни предостави безплатно къща за работно място на ул.“Константин Величков“.
- Според вас има ли нужда от възстановяването на такъв телефон?
- Аз все още работя медицина и виждам колко народ има в депресивни състояния и психически разстройства. При зачестилите самоубийства мога категорично да кажа, че има нужда. Ние бяхме анонимният приятел, на който можете да кажете всичко. Ако всеки си има такъв човек до себе си, вероятно няма да потърси помощ по телефона, но малцина са щастливците, които могат да изплачат душата си пред верен приятел. Ние бяхме обучени да бъдем спокойни, да имаме изчаквателно поведение, да не задаваме въпроси, да не насочваме разговора в каквато и да е посока, а да накараме абоната сам да открие и изкаже възможните варианти за изход от тежката му ситуация в момента. Никога не сме давали категорични съвети, за да не бъдем след това обвинени в подвеждане - все пак не знаем всички детайли от конкретния случай. Всяка седмица се събирахме и анализирахме поведението на работещите и казусите.
- Какви заплати получавахте?
- Не сме получавали заплати - бяхме на хонорар от 80 стотинки на час за дежурство. От тая работа не се забогатява, но се обогатява.
- Могат ли да бъдат разубедени хората, които са решили да сложат край на живота си?
- Разбира се. Ако не са се колебали, нямало е да позвънят на телефона. Това е първото ни предимство. Оттам насетне започваме разговор за уникалността на живота, за надеждата и за това, че винаги има изход. Надеждата умира последна все пак. Преди изгрев винаги е най-тъмно.