Парижкото радио "Куртоази" посвещава едночасова емисия на българския поет и преводач Кирил Кадийски и на неговия двутомник със събрани творби, излязъл във Франция преди месец. На 13 май ще се излъчи втората част на разговора с Кирил Кадийски, съобщиха колеги на твореца. Първата част на предаването, включващо интервю с автора и изпълнения на негови стихове, бе излъчена в Деня на поезията, 29 април.  
Както БТА вече писа, през април в книжарниците във Франция се появи поредната книга на Кирил Кадийски - два тома на парижкото издателство „Мишел дьо Мол” с общо около 1400 страници, побрали най-доброто от половинвековното творчество на поета, в превод на български, френски и английски. Преводите на френски са на Силвия Вагенщайн и Никол Лоран-Катрис с активното участие на автора, а на английски – на Ан Даймънд. 
Изданието е по повод предстоящия 75-годишен юбилей на Кадийски (роден е на 16 юни 1947 г.). Двутомникът съдържа богат снимков и илюстративен материал, текстове и бележки за автора, студии и есета върху неговото творчество, отреждащи му едно от първите места в европейската и световна поезия.
Авторът на предговора на първия том Пиер Брюнел, почетен професор на Сорбоната и член на Френската академия, пише: „Това не е творба, това е шедьовър“, а проф. Валери Стефанов от Софийския университет, в предговора към втория том нарича Кадийски „Алтер его“ на българската поезия.
За нашия поет през последните десетилетия са писали както едни от най-големите съвременни писатели, така и автори от широк географски диапазон. Във Франция са излизали няколко негови книги с поезия през годините. 
 
Следва текст на интервюто (със съкращения) на радио "Куртоази"с поета и преводач Кирил Кадийски:  
 
Кирил Кадийски: Истинската свобода е само там – високо в небето над сивото всекидневие
 
- Поезията за теб празник ли е между свещеното и забраненото?
- И в поезията е както в живота – повече са напрегнатите делници, дните на упорит труд, празниците са по-рядко явление. За мен празник в поезията е винаги, когато се появи едно ново, хубаво стихотворение. То може да стане стимул да продължиш в тая насока, като златотърсач да замръкваш над своето сито, да търсиш и да търсиш новото. 
Попитали Пикасо какви са новите му търсения, той отговорил: Аз не търся, аз намирам. Допускам, че се е пошегувал, той ли не е търсач? Разбира се, не всеки, който търси, намира, а и не винаги търсенията се увенчават с успех. Но когато откриеш – това е повече от празник, и за теб, и за тия, за които работиш – читателите. Все едно дали са край тебе или са някъде на хоризонта и срещата ви предстои. 
Посредствените поети работят за съвремието си, големите за бъдещето. Което не значи, че поетът трябва да се изолира от света край него. Тук по-интересна е опозицията свещено-забранено. Ако приемем, че свещеното е това, което е изконно, присъщо и на духовния живот и в частност на поезията, както и на другите изкуства, (аз винаги съм разглеждал поезията като част от изкуството въобще – в нея има и живопис, и музика, както съответно самата тя присъства в другите изкуства), та ако приемем това – от само себе си се разбира, че поетът е длъжен да му служи. Не случайно някои по-помпозни  критици наричат поета жрец. Колкото това да ни звучи шаблонно, то е истина.
Поезията е свято нещо и този, който й служи, няма как да бъде някой друг. Има без съмнение и много имитация в подобни ситуации, театралност, показност. Истинският творец работи скрит, на тъмно така да се каже, и излиза, когато има какво да покаже, когато е сътворил нещо значимо. 
Един творец да страни от усилията този свят да бъде направен поне малко по-добър (за съвършен не говорим) е предателство спрямо изкуството. Съблазните да кривнеш от правия път са големи. Тираните са винаги много щедри. Единствен Нерон подпали Рим, за да го възпее той самият. Обикновено другите тирани хвърлят в огъня не само градове, но и цели държави, а понякога заплашват да подпалят и света, и щедро плащат тези им подвизи да бъдат възпявани. И някои се хващат в капана. 
Започнах творческия си път в една тоталитарна система и съм свидетел как не малко даровити хора се хванаха със самоизмамата, че и във волиерата (голяма клетка за птици, бел. р.) ще могат да летят, понеже тя е просторна. Само дребни птици могат да се радват на такава свобода. Орелът не може! Истинската свобода е само там – високо в небето над Андите на сивото всекидневие. Само там el condor passa, скъпи приятелю. Свободата – това е най-големият празник за поета, да го наречем ежедневен празник.
- Каква е ролята на музиката и звуците при писането? 
- De la musique avant toute chose – ето един стих, отдавна станал емблематичен. Но за един определен тип поезия, която много обичам. Знаете, че съм превел и Верлен,  а и повечето – да не кажа всички -  символисти. И не само тях. Два тома френска поезия от началото до съвременните автори не е малко, както не са малко и 50 години работа. Така че, аз съм се убедил – това, което е характерно, което е сред основните  качества на един тип поезия, не значи, че не може, не бива и реално не съществува и в останалата поезия. И само в поезията ли, нима в прозата няма също мелодичност на фразата? Практиката показва, че който си служи със словото, трябва да владее не само мисълта, като такава но и начина, по който тя достига да читателя, защо не и до слушателя. Когато четем поезия, ние възприемаме музиката с вътрешния си слух, така да го наречем, но при рецитиране отиваме при публиката от концертните зали, да не говорим, че много поети пеят своята поезия – Брасенс, Жак Брел, Висоцки, Окуджава, Ленард Коен. Как без музика тук?
У нас много посредствени поети с едно закъснение от почти цял век са привърженици на верлибъра (свободния стих). И се аргументират, че той, свободният стих, бил признак на модерност.  Не свободният стих - свободният дух е гаранция за това дали си модерен, съвременен. Салватор Дали рисува като Рафаело, но не рисува картините на Рафаело. Пикасо може да прави всичко с формата, но може да рисува като Леонардо. Луи Арагон пише стихотворения с класически точни рими не по-лошо от свободните стихове. Формата в изкуството се руши, понеже самата реалност край нас се разпада. Може да е анекдот, но когато немците видели "Герника" на Пикасо, го попитали, вие ли сътворихте това? Той отвърнал – Не, вие! Наистина може да е анекдот, но истината също избира най-съвършената форма, за да се изяви. 
Аз пиша и бели стихове, без рими, и свободни - верлибри, и дори стихове в проза. Но пиша и сонети, напоследък като че ли най-вече сонети, не за да покажа майсторство, каквото мога да покажа и с преводите  си, но за да реабилитирам българския език като език с изключително големи възможности за поезия. Писането с рими не само че е по-трудно, но в замяна на това дава и някои други възможности за въздействието на творбата. При римуваните стихотворения си личи къде имаме оригинална творба, къде имитация. Имитиращите поети не пишат никога бели стихове, понеже като няма рими едва ли някой ще го приеме за поезия.
Никога, за нищо не съм завиждал, освен на едно: на колеги поети, които могат да пеят или да свирят на някакъв инструмент. Забележете, не на професионални певци и музиканти, а на поети, които освен поетическата дарба имат още и друга област. Аз смятам себе си за музикален инвалид. Но това не пречи някои да намират в поезията ми, в словото ми така да се каже, музикални моменти. И най-вече в преводите ми. На няколко пъти на приятели французи, които и понятие си нямат от български, съм чел: „Виола със стон под гол небосклон през октомври ридае...” и съм ги питал от кого е? Винаги са възкликвали: Пол Верлен  - Шансон дотон. Ле сангло лон дьо виолон дотон и т.н. Така че Дьо ла мюзик аван тут шоз, но не Ла мюзик аван тут шоз...
- Наследство и революция - откъде идва стихотворението и какво променя то? 
- Ако под наследство разбираме всичко създадено до нас и оставено ни, и всичко, което ние създаваме, за да го оставим на тия след нас, то ние сме длъжни с това наследство да се отнасяме съвсем отговорно. Да умножаваме доброто в него и ако ни е възможно да премахваме  лошото. А и да правим добро и да се ограничаваме в лошото. Защото нито нашите предходници, нито ние самите сме съвършени или поне безгрешни. Революцията е крайност в момент, когато без нея не е невъзможно да се върви напред. Разбира се тя не може да гради, но може да помогне на тия, които искат да градят. Как? Много просто - като срине някоя и друга Бастилия. Представете си ако днес имаме не това, което е, а на площада на Бастилията стърчеше онова мрачно и ненавиждано здание. Революцията е нещо страшно, но по-страшното е онзи период след нея, когато мрачните сили се развихрят и могат да направят така, че раните вместо да заздравяват, почват да кървят още по-силно. Примери много - и с вашата революция преди повече от два века, и с руската революция преди век. И последвалите по-късно революции навсякъде из Европа, често без тази крайна необходимост. Аз и хората от моето поколение още носим рани от това време. 
Упрекват ме, че моята поезия била мрачна. А питат ли ме какво е било моето детство. Младостта ми… 
Питате откъде идва стихотворението. Ако знаех, щях винаги да бъда край пътя му, да го дебна и да го вкарам в някоя от моите книги. 
Уви, никой не знае откъде идва, а и къде отива едно хубаво стихотворение. В една моя поема казвам, че стихотворението е като Млечния път – идва от нищото и отива в нищото. Но затова пък колко дълъг е пътят на хубавото стихотворение. Не че нещо конкретно може да направи, да доведе до някаква промяна. Но може леко да ни промени нас, а и тия, към които е адресирано, и тогава промените,  които така или иначе ще се случат, ще водят може би към нещо по- добро. Истина е, че поезията съществува откакто човек е проговорил и ще съществува, докато има мислещи и говорещи същества на тая планета. А това значи, че поезията като цяло има своята роля, изпълнява свои функции в човешкото съществуване. Нищо не става ей така, без някаква причина, без някакво оправдание.  
Изглежда е прав Джон Кийтс, че поезията не знае какво е смърт. Може би това е и смисълът на поезията, а и на изкуството въобще  - чрез едно стихотворение дори да оставиш спомен за себе си.
- Важно ли е да се рецитира пред публика: да накараш хората да разберат, за да накарат другите да разбират?
- Пътищата, по които поезията може да стигне при тия, за които е сътворена, са различни. Един от тях са рециталите, вечерите, на които пред публика поетът не само казва каквото е искал да каже, но го прави и по начин, който смята за най-удачен. Защото поезията се възприема най-вече с очите – като текст. Но очите могат да възприемат – както е в театъра – не само словото, но и движенията на тялото, жестовете без думи, В тази връзка поезията може за се възприема и с ухото,  като звук и то свързан с определена обстановка, с мизансцена, така да го кажем.  С две думи рецитацията на поезия открива големи възможности и пред поета – когато той чете пред публика, но и пред. актьорите, ако той не може да чете хубаво и е помолил друг да се заеме с тази задача. 
Ето един нагледен пример. Преди време във Френския институт в София имаше рецитал на един френски поет. Не бих казал, че всичко в залата са знаели перфектно френски, сред тях мога да се наредя и аз, понеже както знаете съм малко като Бетовен, както обичам да се шегувам, ще рече глух и не всички думи достигат до съзнанието ми.  Дори не мога да кажа на каква тема точно са били стиховете на въпросния поет. Но и до днес са в съзнанието ми неговата интонация – и тази на партньорката му, движенията им по сцената, всичко онова, което помага на поезията да стигне по-бързо до съзнанието, а защо не - и да бъде запаметена по-добре. Споделям го с вас, и мнозина от присъстващите тогава са били впечатлени по този начин и няма как да не са го споделили със свои близки, когато е ставало дума за поезия. Това означава, че се разширява периметърът на въздействие на поезията. Ще възразите, че една слаба поезия може да бъде манипулирана по този начин и да бъде представена като значима. Добрият ценител на поезията трудно може да бъде излъган. 
И все пак това е по-приемливата ситуация отколкото една хубава поезия да бъде похабена от лоша рецитация. Поетът трябва да прецени дали сам да си изпълнява стиховете или да го възложи на някой актьор. Дали сам да рецитира, а защо не и да ги пее, или да остави това на някой, чието изпълнение ще има по-голям ефект. Знаете, че има поети, по чиито текстове се пеят много песни, но самите те никога не са пеели. И това е естествено. Аз мога да рецитирам своите стихове, това евентуално би привлякло някой и друг слушател. Но да запея, значи да прогоня половината, че и повече от залата. В някои мои стихотворения се говори за череши, и за зрели череши, но едва ли тия стихове някой някога ще ги запее, едва ли ще се превърнат на песен. Не всяка поезия става за пеене, песен понякога се получава и от по-елементарен текст, и може би най-вече от по-лесен за възприемане текст. Факт е обаче, че рецитирането на поезия може и трябва да бъде използвано при търсенето на по-голяма аудитория.