Какво представлява българската шевица? Тя е слънчев блик, който жените по нашите земи са вграждали в украсата на дрехите, като така са вплитали в носиите, с които са излизали на мегдана, своята надежда утре да е по-добре от днес. Шевицата е лабиринт - като тръгнеш по неговите пъстри пътечки, ще достигаш до птици и ручеи, до елхови гори и житни ниви, до празници и хороводи. Шевицата е песен - проточила снага и пълна с копнеж или с болка, която е по-добре да изпееш, отколкото да натрупваш в душата си и да я поболяваш. Шевицата е приказка - приказка за равнина и безкрайност, за стръмнини, които е толкова хубаво да преодолееш, извивки на река, от която струи животворна хладина и живот за покълващото семе и за набиращото сила растение. 
Една част от тези шарени и дъхави приказки е събрала в книга Здравка Димитрова. Тя е родена в Русе, израснала е в Сандрово - селото, което толкова много обича. От 1990 година живее в Съединените щати, но всяка година си идва в България. 
„В Сандрово са нашите майки - моята и на съпруга ми, но си идваме и не само заради това - селото ни е прекрасно и там се чувствам толкова добре“, лаконично обяснява тя. И разказва за своята книга. 
Честно си признавам - още ми е малко странно това, че издавам книга, усмихва се деликатно изследователката на една от българските магии. И обяснява, че никога не е мислила за себе си като за човек, който пише книги, затова и притеснението й, че трябва да влезе в ролята на автор, е било голямо. Но още по-голямо било желанието да събере шевиците, които в последното десетилетие са един от важните акценти в живота й, и да ги запази в албум, който разказва за едно от изключително красивите богатства на българската везба и нейните традиции в Русенския регион.
Истината е, че русенската шевица не е сред най-популярните - това Здравка Димитрова е установила, когато в съществуващите издания по темата видяла оскъдно присъствие на везбите от родния й край. А 
везаните красоти по пазви, ръкави, яки, бордюри на ризи 
и аксесоари от традиционното русенско облекло на мъжете и жените в миналото са специфични. Те се различават от останалите и би било хубаво хората от нашия регион, а и от цялата страна, да се запознаят с тях, убедена е Здравка Димитрова. 
Това са двете основни причини, които й помагат да преодолее притесненията си да се превърне в автор - с всички последващи от това обстоятелства, каквото е предстоящото представяне на нейната книга! - за да съхрани образците на това старинно изкуство и да запали искрата на възхищението и у други хора, които имат сетива за красивото и символното. Има и още една причина - желанието ми да споделя с други любители и ценители на българската везба това, което открих през тези десетина години. Защото инак целият труд ще остане нахалос и след време извезаните образци може да се загубят, така както вече сме загубили много, добавя Здравка Димитрова.
Книгата се нарича „Български шевици от Русенския регион“. Тя включва фотографии на емблематични образци на традиционни за русенския регион везби - те са извезани от авторката. За всяка от шевиците тя разказва кратичко, като обяснява характерното разполагане на различните ушити с цветни конци миниатюрни стилизирани картини. Представянето на луксозния сборник, който излиза от печат в издателство „Софтпрес“, ще се състои на 11 май, сряда, от 18 часа в зала „Европа“ в Доходното здание. И това е красивият финал на дългата, грижлива и перфекционистична работа по изданието, което е уникално по рода си за русенските везбени традиции. 
А началото е поставено преди дузина години. И тогава Здравка Димитрова изобщо не е подозирала, че след време тя ще застане пред публика и ще представя своята първа уникална книга. 
Още като малка тя се е учила да веза - и това е правила с помощта на своята майка и под зоркия поглед на баба си. 
„Завинаги ще помня няколкото простички съвета, получени от тях - преди да седна да работя, да си измивам ръцете, да съм облечена в чисти дрехи и да имам добра светлина. Докато работех, в скута ми винаги имаше чиста кърпа, в която после завивах карето и го прибирах за следващия път. 
Цяло приключение беше лятното изкарване на слънце на дрехите от бабината ракла
Неразлъчната миризма на нафталин, гривната от стари сребърни монети, дългите ризи, които със сестра ми обличахме, а те се влачеха по земята, и усещането за нещо непознато, вълшебно. Усещане, което няма да забравя никога и което съживих години по-късно, когато започнах да събирам шевици от родното ми село Сандрово“ - това разказва Здравка Димитрова във въведението на своята книга. 
А в разговор за вестник „Утро“ споделя: „Години по-късно след първите ми детски опити за везмо съвсем неочаквано ме връхлетя отново желанието да пълня очите си с нови и нови гледки на шевици. Всичко започна по време на фестивала в моето село - „Сандрово пее“, който започна преди единайсет години. Когато жените идваха, пременени с народни носии, извадени от старите сандъци на своите собствени баби, те направо грееха и излъчваха такова усещане за празничност, което ме привличаше неудържимо. Отначало просто започнах да снимам шевиците по техните носии. Любувах им се, подреждах ги в папки, постепенно те започнаха да се натрупват, ставаха все повече и повече. Освен в Сандрово, правех снимки в други села в Русенска област“, разказва Здравка Димитрова. 
Възхитата скоро отстъпила място на един въпрос, който Здравка започнала все по-често да си задава със скрита тревога: 
„Това така ли ще остане - само в тези облекла, които в един момент просто ще изчезнат?“
Тогава тя решила да се залови да прави схеми на различните образци на българската бродерия, като започнала да се вглежда в снимките и да възпроизвежда символите на бодовете и цветовете, запазени от фотографските изображения. 
Оттам нататък до следващата стъпка вече оставало много малко - решението самата тя да бродира мотивите, които е изработила като схеми, дошло някак естествено.
Шевиците ме увлякоха, а когато започнах сама да ги изработвам с бодове и цвят, когато те буквално оживяваха под пръстите ми - тогава вече вълшебството ме завладя напълно, признава тя. 
Разбира се, започнала да споделя своите занимания - първо в социалните мрежи. Това е не само най-съвременният начин за споделяне, на за живеещата във Филаделфия Здравка Димитрова това е най-пряката пътека за свързване с други влюбени във везбата или просто други посветени почитателки на това старинно изкуство. Постепенно увлечението й прераснало в порив към изследване на шевиците от родния русенски край, като това се превръщало във все по-увлекателно пътешествие назад във времето. 
„Всяка шевица си има свое място - в мъжкото, женското и детското облекло. Любопитно е, че понякога се случва някоя шевица „да скача“ от женска на мъжка риза, понякога това са само елементи, друг път са цели мотиви. Така всяка шевица започва да разказва някаква своя история - от теб остава само да отключиш въображението си и да си доразкажеш сам приказката на една съдба“, казва Здравка Димитрова. И обяснява: „Русенската шевица, макар и да не е толкова популярна в съществуващата книжнина, е разпознаваема. Цветовете по пазвите на ризата „бърчанка“ варират от жълтооранжево по поречието на Дунав в посока Тутракан до червено в Русенско и тъмночервено и черно в Беленско. Раменните платки - „алтици“, са богато извезани и специфични за нашия район. Обичайно везбата е правена с вълнени конци -
често е била използвана вълна от камилски косъм и ризите, украсени с нея, се наричали камилчени
Постепенно памучните конци изместват вълнените, но има и ризи, бродирани с копринени конци - това по-рядко се среща, има такива в Сваленик, например“.
Увлечена от желанието да събере и запечата в снимки колкото е възможно повече образци на везани преди столетия мотиви, Здравка Димитрова започва да обикаля русенските села, като е изключително благодарна на читалищата, които са й помагали да се срещне с жени, които пазят грижливо завещани от баби и прабаби носии. Те носят, вадят, разгъвам, аз снимам - в мазета съм влизала, в стаи, където старите дървени гардероби пазят вързопи с нафталин, често жените да разприказват, разказват ми много свои лични и сантиментални спомени, казва Здравка. В повечето случаи тя само снима, но често става така, че след такива срещи добавя нови съкровища към собствената си колекция от красиви старинни облекла и аксесоари. Обиколила е почти всички населени места в областта.
„Най-старата ми риза е на 115 години - това е мъжка риза от Сандрово, шита с вълнени конци“, казва Здравка Димитрова. И е щастлива, че в своята книга е успяла да подреди една голяма част от шевиците, които е снимала, а след това сама е възпроизвела с конци и едновремешно старание и вдъхновение. 
„Когато си дадох сметка, че времето неумолимо върви напред, че растат различни поколения, които не изпитват тази тръпка от докосването до бабините шевици, и че в крайна сметка, колкото и печално да звучи, 
много от тези прекрасни везани дрехи са обречени
тогава отпаднаха всички въпросителни дали и защо да правя книга с това, което съм събрала“, казва Здравка Димитрова. Оттам нататък вече нещата потръгнали - миналия юни тя занесла в „Софтпрес“ своите над 300 събрани в България и извезани в Америка шевици, предварително заснети от професионален фотограф. Младата художничка Мария Матовска нарисувала акварелни илюстрации, с които започват разделите в книгата. А дъщеря й Ирина превела българските текстове на английски. 
На представянето на книгата в сряда Здравка Димитрова очаква приятели и почитатели на традиционното българско везбарско изкуство. 
Парите от всички продадени книги ще бъдат дарени на Националното училище по изкуствата в Русе.
А дни след това Здравка Димитрова ще побърза да отлети за САЩ - там синът й Янчо и снахата Деница очакват да се роди второто им дете, второто внуче на Здравка и именития й съпруг Валентин Йорданов. 
А после - кой знае, най-вероятно съкровеното приключение, каквото е събирането и възпроизвеждането на български шевици ще продължи. Защото това е начинът на Здравка да сподели и предаде посланието, закодирано в дивната шарена песен, скътана във везаните лабиринти на българската душа.