Здравей, Петя! Мислех, че съм със силна психика, но сега не мога да се справя сама и реших да го напиша. Животът ми се срина, когато баща ми почина преди една година от Ковид на 56 години, точно 3 месеца след като се роди детето ми, което кръстихме на него. Всичко започна, като се омъжих преди пет години. Година по-късно на татко му откриха рак в ранен стадий. Оперираха го в чужбина. Три години изследванията му бяха добре, но ето, че Ковид ми го отне. Преди четох много за рака и за решението, ако се появи отново, но за Ковид не бях подготвена. Чувствам вина, че в началото го посъветвах да не се ваксинира. Но тогава още не знаехме много за ваксините и как ще му се отрази, а и лекарите покрай него така съветваха. След целия стрес с рака ни се случи нещо хубаво - раждането на дъщеря ми, и веднага след това - най-лошото. Не се порадвах истински на нищо, но най-ужасното за мен е, че баща ми не успя да се порадва на дългоочакваното внуче. След смъртта му се очакваше да съм силна, но в мен бушуваше яд и много вина. Сега е повече тъгата. Нямам на кого да се опра. Майка ми предпочита да преживява всичко сама. Изнервяше се, като коментирахме в началото, с времето спряхме, но напрежението още го има. Нямах разбиране и от мъжа ми. Не е лош човек, но според мен е егоист - не е минал през такива изпитания и не може да ме разбере. Имаме много проблеми. Той си живее в неговия свят, а аз имам други разбирания за живота. Той е единак, а аз давам всичко за близките си и те винаги са били на първо място за мен. Много обиди си нанесохме, особено последната година. По-рано раздавах сили и енергия за приятели, помагах, но след изпитанията ми приятелите ми намаляха, а сега са стигнали до нула. Сега с мъжа ми сме стигнали до решение за развод. Болно ми е, чувствам вина към детето. Не искам да бъде разменна монета и не стига, че няма дядо, ами и с баща й да си я предаваме... Ще вижда другите дечица с мама и татко заедно, а тя ще е или само с единия, или само с другия. Чувствам се ужасно, че ще изживее това, но и неразбирателството с мъжа ми не е за понасяне. Единствено ме крепи любовта ми към малката. Излизаме с детето да се разхождаме, но съм постоянно потисната - представям си какво щеше да е, ако баща ми беше жив, ако се разбирахме с мъжа ми... Изпитвам празнота, огромна болка, мисля как животът няма смисъл - всичко, което правим ежедневно, няма смисъл, след като ще умрем. Бях намерила смисъл покрай рака да помагам и на други хора с опита ни и с това, което знам. Дори исках да запиша медицина и да се занимавам с клинични проучвания. Не бих го правила сега, за да не ровичкам в раната, и не ме интересува вече. Аз съм в крайностите - когато искам нещо, правя всичко възможно да ми се случи, когато съм щастлива, съм напълно щастлива, а сега тази празнина съвсем стопира емоциите ми. Наесен трябва да се върна на работа, а нямам желание. Преди работех много, издигнах се, но и в това вече не виждам смисъл. Единствено искам детето ми да е щастливо и да е добре. Но как, като съм тъжна? То ще го усети. Какво да предприема? Ще повлияе ли много разводът на малкото ми човече? Как да продължа с по-малко потиснатост? Радвам се, че имам прекрасна дъщеря, но се чувствам ужасно, че се случва всичко това в живота й от мъничка. Още си я кърмя и сме супер привързани. Не знам как да намеря сродна душа. Чувствам самота и празнина, тъга, яд и гняв към живота и любов към детето. Сега живея в родния ми град при майка ми - тя помага за детето, мъжът ми идва и тръгва постоянно, но от тази седмица говори за развод. Накъде да поема? Калина, 33 г.

Здравей, Калина! Изплаканата от теб болка от загубата на баща ти вероятно докосна душите на много читатели на вестник „Утро“, които са се страхували за свои близки, страдащи от рак, или са загубили любими хора, покосени от коварния коронавирус Ковид-19. Разбираме, че ти липсва съпричастие, от което се нуждаеш, от страна на майка ти, на съпруга ти, на приятелите ти. Може би ти се струва, че никой не може да го боли колкото теб, чувствайки преобърнат живота си. Споделяш, че само любовта към детето те крепи сега. В ситуация на кръстопът се питаш и дали да сложиш край на брака си и как да продължиш.
Чрез разказаното за катаклизмите през последната година, да видим
дали не би могло да се намерят знаци как да подредиш наново живота си
Ревизирайки хронологията, може би търсиш началото на разрушеното щастие преди пет години с началото на брака ти - „Всичко започна, като се омъжих преди пет години. Година по-късно на татко му откриха рак в ранен стадий“. Изглежда, Калина, че тогава си отдала вниманието си и цялото си познание да събираш информация за рака. Оперирали са го, три години изследванията му са били добре. Стреса и страха си побеждавала с действие - „Бях намерила смисъл покрай рака да помагам и на други хора с опита ни и с това, което знам. Дори исках да запиша медицина и да се занимавам с клинични проучвания“. Действаща и може би, чувствайки се съзидателна, през това време ти е вървяло и в работата - „Преди работех много, издигнах се...“. Освен добрите резултати от борбата с болестта на татко ти, ето, че се е появила
още една награда в живота - раждането на детето
което сте кръстили на баща ти.
По начина, по който разказваш събитията, ми се струва, че като че ли търсиш знаци в числата за преобръщането на живота ти - след три години добри изследвания, когато се ражда и дъщеря ти, три месеца по-късно - „ето, че Ковид ми го отне“. Заразяването му е дошло като ужасен разрушител на всичко, което сте постигнали в борбата с рака - „Преди четох много за рака и за решението, ако се появи отново, но за Ковид не бях подготвена“. Горчилката, която си изпитала, засегна
много хора, които загубиха близки в пандемията
и рано или късно част от тях също като теб разбират, че не могат да се справят сами и търсят психологическа помощ. Според съвременната продължителност на живота наистина татко ти си е отишъл твърде млад и ти страдаш не само от загубата му, но и от товара, че не си имала знания и контрол да противодействаш на коронавируса. „Чувствам вина, че в началото го посъветвах да не се ваксинира. Но тогава още не знаехме много за ваксините и как ще му се отрази, а и лекарите покрай него така съветваха.“ Действително, знаеше се, че хора с определен тип заболявания са по-уязвими от останалите, но допреди година все още нямаше категорично становище дали ваксинирането би представлявало риск за тях.
Като замахване на махалото от съдбата
може би ти изглежда този момент в живота ти - „След целия стрес с рака ни се случи нещо хубаво - раждането на дъщеря ми, и веднага след това - най-лошото“. Опитваш се може би да прекъснеш оплакването на съдбата си - „Не се порадвах истински на нищо“ - прехвърляйки съжалението си върху участта на баща ти - „но най-ужасното за мен е, че баща ми не успя да се порадва на дългоочакваното внуче“.
Изглежда, че преобръщането, което си изпитала, пък и незнанието за чувствата, които съпътстват скърбенето по скъп човек, са ти попречили да преживееш траура през тази първа тежка година и постепенно да се адаптираш към загубата - „След смъртта му се очакваше да съм силна, но в мен бушуваше яд и много вина. Сега е повече тъгата“. Тук няма да се спирам на всички естествени моменти от кризата при загуба на близък, за които във вестник „Утро“ имахме по-рано други консултации и ти би могла да ги намериш в интернет и да се увериш, че дори и преди фаталния Ковид скърбящите преминават през всичките тези чувства. При трудността ти да изплуваш от тях след повече от една година бих ти препоръчала да потърсиш помощ в срещи с психолог, за да можеш
още по-силна да продължиш да твориш живота си
Казваш: „Нямам на кого да се опра“. Според теб майка ти предпочита да преживява всичко сама. В началото се е изнервяла, като си опитвала да разговаряте, и с времето сте замлъкнали, „но напрежението още го има“. Да не би в тъгата ти на дете, Калина, да си заглушила възприятието си за тъгата на майка ти, която също скърби, но за своя съпруг? Дали говоренето ти не е било като предъвкване на това, дали е можело да предотвратите заразяването с Ковид на баща ти? Може би майка ти е имала нужда да оплаче в душата си любимия и да чуе сама себе си. Какво би казала тя - дали се е чувствала разбрана от теб в този момент?
„Нямах разбиране и от мъжа ми. Не е лош човек, но според мен е егоист - не е минал през такива изпитания и не може да ме разбере.“ А да не би да не си забелязала, че те е разбирал, но не е сполучил да те утеши? Каза ли му и на него, както в писмото „ „Всичко започна, като се омъжих преди пет години“ - че
с началото на брака бележиш началото на най-трудния период в живота ти
Споменаваш, че проблемите ви са много, но описваш различията, които откриваш между вас - „Той си живее в неговия свят, а аз имам други разбирания за живота. Той е единак, а аз давам всичко за близките си и те винаги са били на първо място за мен“. Може би отчиташ, че между него и роднините му липсва такава близост, каквато чувстваш с твоите. Това по-рано вероятно не е имало особено отражение в брака ви за разлика от сега - „Много обиди си нанесохме, особено последната година“. Дали той е отчужден от теб и се абстрахира от чувствата ти, или, не случил да те успокои, търси сили в своя свят?
Отчиташ самота и поради отдалечаването на приятелите ти - „По-рано раздавах сили и енергия за приятели, помагах“. Струва ти се, че връзката ти с тях се е крепяла на твоята енергия. Сега я няма и „след изпитанията ми приятелите ми намаляха, а сега са стигнали до нула“. И в приятелството, и в съпружеството
партнирането е обмен на сили и чувства, чрез които взаимно се удовлетворяват потребности
С думи, с които описваш финала на приятелствата, казваш: „Сега с мъжа ми сме стигнали до решение за развод“. После се пренасяш в чувството за вина към детето с представа за живота му след развод - „Не искам да бъде разменна монета и не стига, че няма дядо, ами и с баща й да си я предаваме... Ще вижда другите дечица с мама и татко заедно, а тя ще е или само с единия, или само с другия“. Дали си се решила вече на това? „Чувствам се ужасно, че ще изживее това, но и неразбирателството с мъжа ми не е за понасяне“. От къде идва отстъплението ти, Калина, да закрепиш брака си? Дали тежката загуба е в състояние да те настрои разрушително към всичко, което предоставя изпитание - поради нужда да отдадеш
грижа с внимание за другия, поставяйки се на неговото място
не само очаквайки той да се постави на твоето?
В лентата на живота ти през последните пет години, белязан от раздялата с баща ти, ми се струва, че липсват кадрите за това какво ви свърза със съпруга ти. Дали не би могла да се върнеш още назад до запознаването ви и до решението ви да свържете живота си заедно? Дали днес на мъжа ти не му се струва, че твоята непреодолима скръб не е като съпружеска изневяра, в която той се чувства загърбен? Докато живееш при майка ти, за да ти помага за детето, мъжът ти идва и тръгва постоянно.  Ти копнееш за сродна душа, докато същински отразяваш любовта си само в детето, страдайки по миналото - „Единствено ме крепи любовта ми към малката. Излизаме с детето да се разхождаме, но съм постоянно потисната - представям си какво щеше да е, ако баща ми беше жив, ако се разбирахме с мъжа ми...“. Ето още един повод за консултация, в която би могла да се ориентираш и в кризите на брака. Появата на дете е достойно събитие за преразглеждането на ролите между съпрузите и на
нуждите от презареждането на енергията на младото семейство
Струва ми се, че с такова съвместно пренастройване с него би преодоляла проблема с липсата на смисъл, за която казваш: „Изпитвам празнота, огромна болка, мисля как животът няма смисъл - всичко, което правим ежедневно, няма смисъл, след като ще умрем“. Дали татко ти би приел на раздялата си с него да посветиш отдръпването си от живота, Калина - от помощта ти за други боледуващи, от твоето семейство?  Не ти се мисли и за работа след майчинството. Представям си те, сгушена с детето си, все едно държейки се за него: „Още си я кърмя и сме супер привързани“. Привързаността ви би била развиваща и за детето, и за теб, ако, след като го отбиеш от млякото си, и ти самата се отбиеш от детето, за да расте то
с чувството за силна и подкрепяща майка, която има зад себе си
Питаш дали разводът ще повлияе много на детето. За преустройството на живота след развод психологията дава добри предписания съобразно нуждите на детето в израстването му. За това би било добре да установите със съпруга ти добро родителско партньорство, какъвто и избор да направите за брака ви.
Дали не е време, Калина, да загърбиш гнева към живота и с любовта си се завърнеш към всички и всичко, което преди си обичала - връзката с приятелите, енергията в работата, разбирателството с майка ти, а може би и със съпруга ти, който също преживява труден момент без теб в живота си?