Великият китарист Ал Ди Меола, на чието изкуство Русе се наслади през ноември 2008 година, издава албуми с творчеството му и го нарича свой вдъхновител. Вдъхновител, който слага през 1953 година с формацията си „Октет Буенос Айрес“ началото на новата световна ера в тангото. Така е и известен - като големия обновител на аржентинското танго. Започва да свири на бандонеон /сродник на акордеона/ от 8-годишен и става един от най-вдъхновените изпълнители на този инструмент. А през 1939 г. влиза в състава на оркестъра на Анибал Троило - сред най-славните танго оркестри за всички времена. Това е неподражаемият Астор Пиацола, роден на 11 март 1921 година в прочутия аржентински морски курорт Мар дел Плата. 
Предлагаме ви очерк за него, публикуван в dnevnik.bg. Заглавието е на редакцията.

Описван от критиците като „най-важния композитор на танго музика в света“, Астор Пиацола е истински гражданин на света. Роден е в Аржентина в семейството на италиански емигранти, но израства в Ню Йорк, където родителите му се преместват, когато бъдещата световна знаменитост е само на четиригодишна възраст.
В съзвучие с националността на своите родители, Астор Пиацола държи на италианското произношение на фамилията си, така че двойното „ll“ в „Piazzolla“ да не се произнася по испански маниер като „й“, а като „л“.
Именно в Ню Йорк Пиацола започва заниманията си с музика и овладява бандонеона - малък концертен акордеон, традиционно свързван с изпълнението на музиката за танго. Също там взима уроци от ученик на Рахманинов, с когото се запознава с музиката на Йохан Себастиан Бах.
Знакът на съдбата
Освен в класическите традиции, малкият Астор навлиза и в света на тангото, благодарение на богатата колекция от записи на баща си. Оркестърът на Карлос Гардел има значително присъствие в нея, така че младият музикант не може да повярва на късмета си, когато се среща лично с кумира си и получава покана за турне с него.
Съдбата обаче има други планове и Астор не заминава, защото баща му намира възрастта му от тринадесет години за твърде крехка и не разрешава пътуването му. Това е турнето, в което Гардел и целият му оркестър загиват в самолетна катастрофа. По-късно Пиацола ще се шегува със злощастното събитие, като казва, че благодарение на прозорливостта на баща си свири именно на бандонеон, а не на арфа.
Връщайки се в родната Аржентина като тийнейджър, младият бандонеонист развива бурна кариера из нощните клубове на Буенос Айрес, като включително създава свой собствен оркестър за танго. Следвайки съвета на пианиста Артур Рубинщайн, който към този момент живее в Буенос Айрес, Пиацола взима уроци по композиция от аржентинския композитор Алберто Хинастера, с когото изучава музиката на Равел, Стравински и Барток.
Стипендия от френското правителство го отвежда в Париж при Надя Буланже - гранд дамата в музикалното образование, чийто неизмерим педагогически талант, прозорливост и безкомпромисен професионализъм са дали началото на кариерите на над 1200 музиканти, сред които имена като Аарон Копланд, Даниел Баренбойм, Дино Липати, Клифърд Кързън, Мишел Легран, Емил Наумов, Филип Глас и много други. Именно тя е човекът, който ясно и недвусмислено насочва Пиацола към създаване на музика, в която основното място е запазено за тангото.
Раждането на „новото танго“
Въпреки значителното му творчество от камерни и симфонични произведения, именно тангото е стилът, в който Надя Буланже разпознава истинския Астор Пиацола, на когото предстои да завладее света с неповторимата си дарба.
Познато като подчертано еротичен танц, оригиналното танго се заражда в бордеите на Буенос Айрес и към музиката, на която се танцува, има конкретни очаквания и изисквания, а съответно и ограничения. Пиацола вижда в стила много повече потенциал и започва да експериментира с внасяне на класически похвати и джаз импровизация. Постепенно неговият стил до такава степен излиза от установените рамки, че се налага да бъде наричан различно и става познат като „nuevo tango“ или „ново танго“.
Авторът на прочутите „Либертанго“ и „Обливион“ развива идеите си с поредица от камерни ансамбли, сформирани от самия него, където той неотменно свири на бандонеон, усъвършенствайки майсторството си и ставайки все по-известен като един от най-виртуозните изпълнители на този инструмент за всички времена.
Този процес обаче не протича нито лесно, нито бързо, а финансовите трудности вървят ръка за ръка със семейните трагедии. Пиацола научава за смъртта на баща си, докато е на турне в Пуерто Рико, и връщайки се у дома в Ню Йорк, написва прочутото танго „Адиос Нонино“ за по-малко от един час.
Успехите след години усърден труд не закъсняват
Пиацола и неговият квинтет правят дебюта си в престижната зала на нюйоркската филхармония като част от турне из Бразилия и САЩ, финансирано от аржентинското правителство. При връщането си в Буенос Айрес композиторът установява, че е забравил за планираните записи на следващия ден с негова музика към театрална пиеса на негов близък приятел драматург. Пиацола пише музиката за една нощ, а част от нея е пиесата „Верано портеньо“, където „портеньо“ се ползва като обозначение за свързаност с Буенос Айрес.
Вече разполагайки с „лятото“, следва написването на подобни пиеси за останалите три сезона, а 
всички те са изпълнени заедно за първи път на претъпкан концерт в Буенос Айрес
В действителност Пиацола не е планирал произведението като сюита и много често отделните пиеси се представят самостоятелно. Има различни мнения по въпроса дали тези „Годишни времена“ са написани в знак на почит към Вивалди и неговите едноименни концерти за цигулка и оркестър, но със сигурност не може да се отрече, че в творбата си аржентинският композитор включва деликатни напомняния за италианския си колега. Тази тенденция е особено засилена в аранжимента на Леонид Десятников за цигулка и струнен оркестър, където умишлено са добавени директни цитати от така популярните Вивалдиеви композиции.

Както обикновено става, появява се един
гений, за когото „правилата“ не важат

Както обикновено става в историята на музиката, появява се един изключителен талант, музикален гений, за когото „правилата“ не важат. Така изключителният пианист Людмил Ангелов обяснява в интервю на Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех за сайта Въпреки.com големия скок на аржентинската танго от родната на световната сцена. Предлагаме ви част от този разговор.
- Пиацола издигна тангото на равнището на сериозната музика, извади го от формулата само на танцувалния и развлекателен жанр. Това той постига с много борба и противопоставяне на традиционните вкусове, особено в Аржентина. Какво е новото в Нуево танго?
- Да, точно така, Пиацола е един от хората, които преобразяват традиционната танго музика, благодарение на своя изключителен талант и персоналитет. Познавал е, разбира се, големите автори на класическо танго в Аржентина преди него и се е учил на много неща от тях. Но както обикновено става в историята на музиката, появява се един изключителен талант, музикален гений, за когото „правилата“ не важат и традицията е твърде тясна рамка. Тогава се случва тази невероятна експлозия на творческа енергия, с която геният пречупва традицията и повлича след себе си цяло течение от последователи. Неслучайно едно от първите такива произведения на Пиацола, което бележи поврат в разбиранията за това какво е танго музика, носи заглавието „Libertango“ - съчетание от думите свобода и танго. С него и с всички следващи танга, които композира, Пиацола символично „освобождава“ тангото от познатите на всички канони. Така то навлиза в сфери, непознати за него до момента на появата на Nuevo tango - джаз, класическа музика, свободна импровизация и други. В този смисъл особено ценно за Пиацола е времето, което той прекарва в Париж за да учи при голямата Надя Буланже, възпитала цяла плеяда съвременни композитори през ХХ век. 
- В цялостния Ви път като виртуозен пианист и създател на уникални фестивали имате пристрастия към съвременната музика, представяне на композитори, които ние, публиката, чуваме едва ли не за първи път и заедно с това ни помагате да откриваме различните лица на уж познати творци. Така ли е и с Пиацола? С какво той най-силно ви привлича?
- Да, разбира се. Всъщност, неговата музика ми беше позната отдавна и винаги ми е харесвала. Но в момента, в който започнах да я изпълнявам, усетих онова много специално привличане, което определени автори ми оказват. Както казах по-горе, това мигновено емоционално въздействие на музиката му, абсолютно директната емоция, е вероятно едно от най-големите й качества. Свирил съм многократно негови произведения, с различни формации, и не преставам да й се възхищавам и обичам.  
- Телевизионните канали за класическа музика често ни показват един знаменателен концерт на Даниел Баренбойм в центъра на Буенос Айрес, посветен на тангото и най-вече на Пиацола. Според вас и като изследовател на музиката, какво е това явление в националния характер на един народ?
- Тангото е, заедно с футбола, вид религия за Аржентина. Неговото величие е в това, че символизира едно от най-важните за човечеството послания на Бог: любовта. Има ли нещо по-красиво от двойка танцьори на танго, едновременно страстни и нежни, излъчващи божествена любов с всяко свое движение? Разбира се, техният танц се нуждае от подходяща музика - тази, която Пиацола и други майстори на тангото са композирали.
- Продължава ли Пиацола да е все така популярен не само по света, но и в родината си и има ли последователи?
- Разбира се, той вече е в Пантеона на музиката. Многобройни състави изпълняват както оригиналните версии за квинтет или октет, така и нови аранжименти на неговите произведения. Пиацола тепърва ще вдъхновява идните поколения музиканти и в Аржентина и по света!